Театър на мечтите

[Then and now]

Йеее, форума е жив отново Мислех, че сичко дето съм го писал вече се е загубило, обаче всичко вече е наред

[detencetooo3]

Екстра

[Then and now]

Бе залез и ние вървяхме. Вървяхме и не спирахме, сякаш щяхме да вървим вечно, сякаш щяхме да вървим вечно, сякаш бяхме тръгнали по обяд и щяхме да стигнем в полунощ. Спрях, запалих клечка кибрит, тя запали цигара. Видях лицето й осветено от догарящата клечка. Не, светлината още бе твърде силна, всъщност сякаш всичко гореше около нас - небето, дърветата и окапалите листа. БЧеше прекрасно. Продължихме да вървим. Вече почти се бе стъмнило, а в мрака всичката тази красота щеше да умре. Но все пак, можех да я върна за миг, да я видя отново и този път да намеря смелост да я целуна. Но ми бе останала една последна. Ставаше все по-тъмно, а ние не спирахме, а вървяхме. Цигарата й догоря и я хвърли на земята. Бях забравил. Ами ако поистахме отново да й запаля цигара? Тогава нямаше да мога отново да видя лицето й и нейните очи, блясъкът на пламъчето в тях. Вече се стъмни, не остана светлина. Тя отвори кутията си, но беше празна. Зарадвах се, а тя не видя усмивката ми в тъмнината. Седнахме в листата, прегърнах я. Усещах я в мрака, но не можех да я видя. Говорехме, но тя не виждаше как я гледам. Изкарах кибрита. Помолих я да ме погледне. Пробвах да запаля. Клечката се счупи. Тя се засмя. Тогава затворих очи и я целунах. Усещах я до мен, нямаше нужда да виждам къде стои. Бях я виждал на смрачаване и знаех, че е красива. Нямаше нужда да я виждам, просто си спомних усмивката й.

[detencetooo3]

Опитвам се да мога да ти вярвам...

Все още се съмнявам в теб...

Покажи че мога да го правя,

без дори за миг да се забавя!



Чувствам че си ти...че вярвам силно в теб...

Сърцето пак ще залепя...наново...

пък дано се върне към живота...

както всеки път...отново!



А ти?Във тебе също има недоверие голямо...

Дори не подозираш колко ме рани...

Но въпреки това разбирам...чакам...

Знам че Господ пак над мен ще бди...



Нарисува ми надежда-истински красива-

не ще й позволя да си отиде...

Ще се боря и ще се науча да съм търпелива,

да не съм припряна...горделива...



А Егото крещи:"Ела при мен веднага!"

Но пък любовта не притежава,

сякаш сме предмети...

А пък ти ми казваш:"Искам да си само моя!"...



Време,пътища делят ни...

Докога се питам...без да отговарям...

Май не искам и да знам...

...защото Времето е свято...



То само решава как да ни се случи...

Нека Времето покаже своите изненади!

Търпеливи да сме двама,вместо да се чудим...

Нека да сме търпеливи...



Интуицията-вътрешната сила пак ми казва

да те чакам без да бързам...

Всички бързат без да имат цел или посока...

А Слънцето-и то отново бърза да залязва...



Ще дойде ден във който Бога пътя пак ще ти покаже,

ще ме заведе отново пак при тебе-

там-във твоето сърце,

пък нека то само да се докаже!

[bountyhunter]

много хубаво !

[detencetooo3]

Tенкс



Време...


Нежност...Упорита нежност...Какво по дяволите пак се случва?Разбирам аз,не се отнасям със небрежност...Защо тъй наречения щастлив човек се страхува от това?За толкова години не можах да си отговоря...
Защо всички приемат помията за нормална?!
А когато се случи нещо наистина красиво,страхът от изгубения и неоценен миг наблюдава от ъгъла?Какво, мамка му ви става?!Защо?Защо мизерията (тази,душевната) е нещо нормално за всеки 'уважаващ' себе си глупак?!Защо не можете да си спомните кога за последно сте били влюбени например?
Защо всичко е рамки?Защо за всичко има установени правила?Нима това,което носим в сърцето си,в съществото си,в тялото си ако щете,не е ...нищо?
Какви хора сте вие?Нима 'най-ценното' е безразличието?Сами не разбирате как изведнъж живота свършва...Всеки си има периодите на отчаяние и безизходица.Но защо да се превръща в постоянно състояние?
Я се стегнете малко и се порадвайте на близък,любим,или ако щете на цветето на спирката!
Един кратък миг може да остане в мозъка ви така,че да изглежда като цел в живота!
Не, не искам да се обръщате назад!
Понякога времето е красиво,но никога няма да се върне...
Огледайте се днес!
Откраднете си надежда,вземете си мечта,намерете си секунда,която да 'направи денят ви'!
Използвайте времето както си искате,а не то да решава вместо вас!
Направете го свой приятел,нека да не е основният ви враг!



гр.София,З.ф. , 07.12.2010г.,
Виктория Сергеева Кътова

[detencetooo3]

...Време

Време...Как безкрайно си и кратко...Упорито време...
Хората си бързат-вечно в твойта власт...
Понякога си като бреме,но за тях,а не за мен...
Секунди,часове минават...Без никаква гореща страст...

Днес човекът е робот-бачка,спи и се ядосва...
* "Няма време да разбират"...своите непознати и далечни чувства...
Как Времето безмилостно прахосват...
А то-горкото страда,страда и се мъчи...

Страда Времето от безразличност...
Роби негови сте вие ден след ден...
Всички са наравно-и различни,и безлични...
Няма време да сте романтични!

* Малкият принц

[detencetooo]

Одрадек



Тя бе обикновено момиче, което не обичаше да привлича внимание, непоправима мечтателка. Обичаше евтини дрехи и живееше сама в нова, малка и уютна кооперация в тих квартал.
Можеше да пише и рисува спокойно, без да се дразни от градския шум и гадни съседи. Имаше и удобен транспорт до университета.
От известно време я болеше зъб и беше решила, че е крайно време да отиде на зъболекар. Съседите – мило семейство около четиридесетте, бяха забелязали, че не се чувства добре, докато си купуваше хляб от магазинчето до входа.
- Здравейте, госпожице. Всичко наред ли е? Изглеждате ми бледа. Боли ли Ви нещо? – попита симпатичната съседка Петрова.
Тя им сподели проблема си, и госпожата се усмихна. Подаде й визитната картичка на някакъв си господин със странно име - Олег Одрадек - бил най-добрият млад стоматолог в района. Тя благодари на Петрови и им обеща, че ще му се обади още днес. Прибеа се и му звънна. Уговориха се за утре в един часа.
Беше ужасно уморена – напоследък не можеше да спи – болката не спираше вече няколко дни. Днес определено не беше ден за лекции. Поразрови се в интернет, за да прегледа последните филми. Изтегли си някаква сълзлива драма, пусна си щорите, защото слънцето я дразнеше. Надяваше се най - накрая да поспи.
Унесе се почти веднага. В съня си тя беше в луксозна баня със светло сини плочки и огромно огледало. Пред него имаше голяма тоалетка, цялата отрупана с мъжка и дамска козметика. Тъкмо бе приключила с грима. Беше красавица – с чуплива, светла коса и лешникови очи. Сложи си очилата, които й придаваха онази вълшебна женственост, която обезоръжава мъжете.
Усмихваше се, защото чакаше годеника си, който всеки момент щеше да се прибере. Днес не е имал много пациенти и щеше да я заведе на разходка в парка.
Чу звънеца, но той вече беше влязъл. Винаги звънеше, въпреки че си имаше ключ.
Пред нея застана прекрасен мъж около тридесетте, с кестенява коса и пленителни зелени очи. Той я целуна нежно, напомняйки й да побърза, за да успеят да хванат залеза, и да не забрави фотоапарата.
Внезапно тя се събуди и погледна часовника – десет. Бе спала повече от петнадесет часа. Чувстваше се бодра и отпочинала. Нищо не я болеше, но все пак щеше да посети стоматолога със странно име. Облече се и сложи кафето. Когато усети аромата, тя се почувства още по – ведра,защото обожаваше стаята й да мирише на кафе. Наля си чашата и излезе на терасата да изпуши една цигара. Нямаше да се бави много, защото прегледа беше на два часа от квартирата.
Беше вече единадесет, когато застана на спирката. Поздрави Петрови, които бързаха за някъде. С изненада отвърнаха на поздрава й. А тя от своя страна се очуди на реакцията им. Както и да е – автобусът вече идваше.
Седна най- отпред, от малка обичаше да гледа какво става около нея от най – удобното възможно място, освен това имаше и клаурстрофобия. Изведнъж забеляза, че мъжа до нея не спираше да я зяпа. Дори когато стана, за да слезе на следващата спирка, не спираше да я гледа с възхищение. Тя се изчерви и се разрови за огледалце, докато той слизаше. Щеше да припадне когато видя красавицата от съня си в него. Вече трябваше да слиза, наближаваше частната клиника. Краката й трепереха, а един млад мъж й подаде ръка, правейки й комплимент. Тя не можа да разбере какво казва, защото не можеше да се успокои. Седна на пейката до входа на клиниката и запали нервно цигара. Въздъхна, смятайки че въображението й и прави лоши шеги. Когато рисуваше с часове, винаги след това й се случваше нещо странно. Дори беше склонна да приеме всеобщото схващане, че художниците са луди.
Вече се чувстваше по- добре.Влезе, и почти веднага намери трети кабинет. Почука и влезе :
- Здравей, мила. Хайде да тръгваме.
Целуна я точно както беше в съня.
Когато се свести, тя си спомни всичко, което й се беше случило. Страхотния мъж беше до леглото й, силно притеснен.Когато видя, че тя се е събудила, лицето му грейна със най – слънчевата усмивка на света. Наведе се, за да я целуне. Прошепна й, че е най – щастливият съпруг на света, защото чакат бебе.
А тя не можеше да каже нищо от изненада. Вероятно имаше някаква грешка, въпреки че усещането към него си беше любов. Да, по време на целувката изпита онова усещане, което не можеше да се опише в никоя сълзлива сапунка. И все пак беше ужасно объркана и му каза, че вероятно има някаква грешка.
- Скъпа, какви ги говориш ?! Ние сме женени от три месеца, заедно сме от една година, а ти винаги си била най-красивата жена на света …
Тя продължаваше да не вярва на очите си, но не можеше да не е най – щастливата жена с такъв мъж до нея. Всеки ден беше благодарна за това чудо. И всеки ден се надяваше никога да не узнае какво се е случило. Усмихваше се на всеки един момент, който прекарва с любимия. Да – тя наистина беше най – щастливата жена на света,защото нямаше излишни въпроси и не се чудеше на красотата около нея, а просто й се наслаждаваше...

[detencetooo3]

Алоо, имаме ли връзка? Живи ли сте? Къде 'одите (Изречението изобразява заинтересованост от някой, който не си виждал скоро, нещо като "Как си?", превод от Врачански - детето (бел.ред.)?

Сребърни звезди

Красиви, топли, сребърни звезди

блещукат нежно над града ...

Призрачна и някак цветна красота -

ме пази кротко в мрака на нощта ...



Отнасям се далече - там, в небето ...

защото винаги и всичко е възможно ...

връщам се отново леко там където ...

винаги свободно е сърцето ...



Погледни нагоре ... Нарисувай си мечти -

избери си най-красивата звезда,

усмихни й се и после тихо си заспи,

защото любовта ми винаги ще ти прости ...


П.П. Моля, не спамете излишно, вашата невяра в любовта не ме засяга, както и жалките стереотипи относно жените! Благодаря предварително!

[detencetooo3]

Кога разбираме дали разбираме любовта?
Есе


Замислих се за... любовта... Наистина - кога разбираш дали я разбираш? С всеки следващ ден е все по-трудно да познаеш обичта, да бъдеш привлечен от някого, дори чисто сексуално... Днешните същества, наречени хора, ме отвращават ... Всеки страда сам в собствения си свят и не го интересуват околните - независимо дали става дума за работа, любов, семейство и т.н. Мразиш брат си, не понасяш родителите си, приятелите ти служат само за да има с кого да пиеш бира …

Трудно е когато все пак се влюбиш ...Отново ... И си мислиш, че след всяка следваща връзка си по-узрял, по-добър във всичко, по -"голям" , по - научен ... Но защо продължаваме да повтаряме всичките си грешки? Защото ... Ами защото хората не се променят ...Може да имат желание, да са опитвали да променят кофти черта от характера си, но ... след много кратко време всичко си идва на мястото, тоест - всичко си е пак както преди, макар да мислим че вече сме други хора, и че сме се променили ... Всъщност ... не сме...

Всеки търси нещо от една любов (внимание, честност, вяра, секс, внимание, нежност, обич, внимание ... и т.н.), и със всяка следваща любов не спираме да търсим това, което не сме намерили в предишната... Сякаш всичко е много по-трудно, вместо да е обратното ... Поне при мен е така ... А виждам че и при приятелите ми е така - все по-трудно...

Всички хора си имаме слабости, комплекси, проблеми... Едни те разбират, други се опитват, но не успяват, на трети не им пука за теб, защото болестта на нашето време е апатията и незаинтересоваността (дори към самия теб). Тъжно е, но факт. Както казва Джеймс Хетфийлд от Металика - Sad but true .

Изпитвам не просто тъга, не просто недоумение или неразбиране към апатични хора, яд ме е. Разбирам че абсолютно всички хора имат такива периоди. И на мен ми се случва понякога. Но на моменти ядът се превръща в ярост ...

В наши дни никой не уважава дамите ; на никой не му пука, че си женена/ омъжена (обвързана) - пак ще ти досаждат в бара, кафето, на улицата ...

Никой не уважава възрастните, чувствам се като от друг свят, като паднала от Марс когато в градският транспорт отстъпя място на някой (който очевидно има по-голяма нужда да седне) ... Дори самите хора ме гледат с очудване, когато го правя ... Не вярват...

Никой няма вяра ...в нищо! Никой не вярва в никого, никой не вярва дори в себе си... Тъжно е ... но факт ... Разбирам, че живеем във вълчи времена ( песен на Б.Т.Р.), но не са ли точно вярата и надеждата тези, които ни крепят и ни дават сили да мислим за утрешният ден? Да не проклинаме изминалия, и да не мразим миналото си, дори да имаме основания понякога ...? Готови ли сме да забравим всички отдавна състояли се беди и лоши дни? А старата любов? Просто да зарежем всичко и да продължим напред? С вяра ... С надежда ... С очакване на по-добри времена ... За нас, за приятелите ни, за семейството ни ... Ако щете - за народа като цяло? ...

Много е лесно да кажем искам това, искам онова ... А кога за последно казахте : Не искам нищо в замяна, правя го защото те обичам ... Думичка, която прекалено често се използва и като че малко пресилено и нечестно спрямо човека до теб ... Не е необходимо да го повтаряш вска минута и всеки ден ... Докажи го с действия, с поглед, с усмивка, с жест ...

Не е нужно да се опитваш да разбереш любовта ... Просто й се радвай, чувствай я ...