.......

[WhiteSnake]

пускай по-скоро, че малко са нещата тука дето си заслужават чакането вече

[detencetooo3]

Цитат(expendable @ Oct 13 2008, 17:53) Еклипс
(част втора не питай за първата)

- Аха ха ха ха ха ха – изсмя се гласът сякаш силно се забавляваше.
Тя се обърна. Погледна във всички посоки около себе си, но чуваше само как гласът сменяше посоката си.
- Махни се! Махни се! Моля те.
Сляпата погледна към небето молейки се да прогледне за минута или за две за да види кой е този който и’ се смееше така. И макар да не виждаше светлината, Еклипс знаеше, че там някъде имаше нещо като светлина.
- Аха ха ха ха ха ха ха – отново този глас я преследваше в гръб.
- Кой си ти ? – Кой си ти ? – попита тя смехът, но той реши да и’ отговори с още един присмех, но този път гласът беше на жена.

Сляпата се обърна натам накъдето допреди секунда бе чула звукът. Млада елегантна жена облечена в черно, червена коса вързана на конска опашка и черната превръзка на очите. Двете и’ ръце търсеха допира на нещо материално около нея, но такова просто нямаше. Нямаше нищо освен пода.
- Аз знам кой си ти! – проговори отново гласът.
- Как така кой съм! Аз съм жена, аз съм ....тя. – сляпата отново се обърна.
- Аз знам кой си ти! – проговори отново гласът, но този път бе на жена. Аз те виждаааааам, а ти мен не! Ние те виждаме! – гласът се смени отново с женски.
Тя се въртеше опитвайки се да избяга и след като се затича стъпи накриво и падна на земята... Рязка болка и’ подсказа че е изкълчила десния си крак и не може да стъпва. Тя заплака опитвайки се безпомощно да се изправи.....
- Какво искате от мен? Какво искате от мен? – крещеше тя плачейки от безпомощност.
Един глас прошепна в ухото и’ на няколко сантиметра от нея:
- Теб и тялото ти....
Тя изпищя.
В същия момент тих вятър повея отнякъде миризма на пожар. Нещо гореше, нещо което се приближаваше към нея - сляпата усети някаква горещина в себе си. В следващия момент Еклипс се изправи на крака и удари с един перфектен завъртян ритник мъжа зад нея. Вратът му припука и се изметна. Силата на удара прекърши гръбначния му стълб и той се свлече на земята десетина секунди след което душата му отчаяно се опитваше да се върне в тялото, но един друг смях се разнесе - смях на жена, който изстудяваше мислите и причиняваше настръхване. Косата прекъсна нишката, а тази която я държеше погледна към жената, която бе приготвила нож за да нарани сляпата и и’ каза:
- Ти сама реши дали твоето време е дошло.
Жената изпусна ножа и избяга.
Известно време Ангела на смъртта наблюдаваше сляпата. Анна се загледа малко и прошепна:
- Сахай Уриил.
След няколко секунди серафимът напусна тялото на сляпата и тя се срути на земята.
- И колко време мислиш да я пазиш така? – попита Анна.
Горящия шестокрил пред нея със закритата от качулката глава прошепна.
- Колкото е нужно Азраил! – отговори той с един мелодичен глас, който сякаш пееше думите с изключително нежна мелодия.
- Знаеш, че тези от твоя вид не могат да обичат така както хората обичат. Защо го правиш Уриил?
- Там където има мрак трябва да нося светлина. – отново тихата мелодия се разля от устните на ангела, и макар лицето му да не се виждаше от черната качулка се видя, че той се усмихва.... – а тя живее в тъмнина. – изпя той. Шесте крила горяха и се извисяваха някаде високо като огнени стълбове. Серафимът протегна ръката си и докосна Еклипс по челото. Страхът от нея се изпари, а кракът и’ не я болеше вече.
Анна се обърна с гръб към тях и с леко потропване на токчета се отдалечи мислейки си защо серафим би пазил едно сляпо момиче, но не беше в правомощията и’ да задава въпроси за и горящите.

Уриил - пламъкa божи не знаеше защо пазеше това сляпо момиче и винаги бдеше над нея като ястреб, може би защото тя бе част от неговата песен, но той и’ подаде ръка и сякаш разбрала че ръката му е там тя я пое. Но тя не просто знаеше, че ръката му е там Еклипс бе една от малкото жени способни да виждат и без очи, но виждаше неща от други светове. Неща които бяха за нея там, но за другите ги нямаше. И макар животът и’ да бе почернен тя виждаше със слепите си очи другите светове. Тя тръгна към малката църква в която обикновено ходеше да се помоли, въпреки че всичко около нея бе потънало в разруха. Застана в центъра на храма окъпан от светлина. В тази мрачна вечер единствено над тази малка църва един лъч светлина от залязващото слънце се промъкваше през черните облаци и мистично огряваше полусъборената църква останала от време когато все още вярата значеше нещо. Вътре в храма слетлината меко минаваше през витражите и очертаваше контражурния образ на младата жена. Тихо тя се помоли към небето и проговори:
- Отново ме спаси.
Горящия криейки лицето си не каза нищо. Стъпил на земята той леко помилва с едното си крило лицето на момичето.
- Кой си ти? – попита тя от тъмнината в която живееше.
- Имам толкова много имена. – прошепна тихо ангела с невероятно мелодичния си глас...
- Кажи ми ангеле? Какво е светлината? Толкова много искам да я видя, но никога няма да мога. Кажи ми!
- Светлината е в теб... и от теб. – тихо прошепна напевно серафимът леко висейки във въздуха.
- Кажи ми! Обичаш ли ме? Обичаш ли ме ангеле?
- Аз не просто обичам. Аз любя. И от тази ми любов светът живее своя живот и се ражда светлина. - отвърна той вече на няколко метра от земята. Огнените крила плавно с махови движение прикриваха лицето му.
- Аз никога не съм виждала светлина – прошепна тя и след няколко секунди добави – но теб те виждам.
- Ела с мен! – разнесе се мелодията отново. И тя започна да следва ангела към камбанарията ... вървейки по стълбите нагоре и опипвайки стената, но продължаваше да върви все по-нагоре и по-нагоре.... черната превръзка на очите и’ сякаш шептеше в тъмнина . Качиха се в полуразрушената камбанария. Серафимът полетя в пространството около разрушената кула. Момичето седна на пода....
- Искаш ли да виждаш? – попита я песента отново.
- ДА! Да – отвърна тя.
И за няколко секунди времето сякаш спря в невъзможност да определи това желание и да го превърне в изречена истина. С колко болка и тъга бяха изпълнени тези думи само Еклипс знаеше.
- Но има едно условие да виждаш. Няма да ме видиш никога повече и ще виждаш само светът в който живееш. И няма да мога да те закрилям повече. Нито ще идвам при теб в моменти на отчаяние. Не ще бъдеш вече сляпа, но няма да си и закриляна. ...
Еклипс се изправи и проговори горещо:
- И да започна да виждам ще си остана сляпа. Искам друго ангеле. Искам да ме любиш. ... искам в този бездушен свят да усетя любовта ти. Да усетя огъня ти. Да гориш в мене, дори да ме изгориш. Дори и сляпа да остана, но те искам теб.
Запя Уриел тъжна песен. По-тъжна едва ли някога е пята. И помоли се Той на този, които седеше над него, но не получи отговор, което значеше да реши сам. Мека светлина се спусна над града в един последен час светлината се върна над сивия бетон и го оцвети в мистичните багри на последния час преди залеза.
- Ти ще виждаш! – каза и’ той. Но ще виждаш само в този час тогава. – Щом решила си да имаш любовта ми. Един едничък час на ден ще виждаш!
Леко се придвижи серафимът и плавно се приземи до нея. Пламъците на огъня горящ изгарящ парещо човеците що го виждаха прибраха се някъде и светлината ярка заслепяваща изчезна оставяйки след себе си млад мъж с огненочервена коса и ярко зелени очи. Докосна той с ръката си черната превръзка. И свали я от лицето и’. Тогава видя се колко е красива макар и плакала доскоро.
- Слънце скрии се. – прошепна той. Затъмнението започна секунди по-късно. Слънчева корона застана зад него.... а тя отвори очи и като ги отвори нейните сини се срещнаха с неговите зелени. Ангелът застанал в контражур не виждаше се от него нищо, само едни пламтящи зелени очи.

- Ела. – прошепна той.

Тя се събуди. Потърси с допира на ръката си браиловия часовник. Поредния сън и нейната представа за реалността изривена през психиката на сляпата. И колко странно беше да се слеят реалността и нереалността и потънал в тъмнината да не знаеш кое е истината от тях. Или да приемаш сънищата си за реалност, а реалността за кошмар. Понякога тя сънуваше себе си как вижда друг път сънищата и’ бяха като този. Изпълнени със светлина бяха сънищата и’, а реалността бе черна.
„Мозъкът ми си намира начини да компенсира слепотата”. – помисли си тя. И макар никога да не бе виждала, то тя си мечтаеше за светъл слънчев ден. И толкова истински бяха сънищата и’, а реалността толкова черна, че искаше само да сънува. Намери дрехите си безпогрешно където ги беше оставила и чорапите с избродирани числа.
Точно в осем и половина както всяка сутрин, тя излезе от царството на сънищата за да влезе в реалност, която бе много по-жестока отколкото на повечето хора, които виждаха. Защо този сън приключи на най-хубавата част. Защооооо? – попита се тя. Само музиката бе останала. Музиката и’ бе останала като нещо, което и’ даваше свобода. Вече облечена тя потърси китарата оставена на стената и сложи черната превръзка. Взе белия бастун и тръгна да излиза. Заключи вратата и започна да брои до 10 защото толкова бяха стъпалата на всеки етаж. След пет преброявания се оказа на входа. „Петдесет стъпки надясно до ъгъла, внимавай със стъпалата”, „Сто стъпки вляво до стената спираш на кръстовището”. Изчакай за „Ти-ти-ти-ти-ти от светофара”. „Десет дървета напред” „Два пъти по петдесет стъпки надясно”. „В парка си” „ Сто стъпки напред, 25 надясно, обърни се наляво - 28 напред и си пред пейката”
Еклипс седна на пейката. Приготви и настрой малко китарата и започна да свири. Един от начините един слепец да си припечели малко пари. Всъщност може би единственият. Откакто бе на десет започна да свири на китара. Всъщност беше се превърнала във виртуоз без да вижда инструмента си и хората които минаваха около нея усещаха това. Дори имаше такива, които идваха само заради нея и да я послушат как свири. Еклипс припечелваше доста прилично от работата си. Но никога не бе обичала от съжаление да и дават пари и да проси. Предпочиташе да си ги заработи и се упражняваше доста всеки ден, но доста пъти изнасяше страхотни концерти за минувачите в парка и се прибираше с добра сума макар и понякога с много монети, но си беше честен труд и честно изкарани пари и на нея това и допадаше. Странно чувство за хумор имаше майка и’ да я кръсти Затъмнение. Сляпа по рождение. Диагноза за цял живот. Често бе мислила по този въпрос, но името и’ бе като всяко друго име. Ти го имаш другите го използват, но все пак имаше чувството, че това име и’ прилягаше сякаш повече от всичко друго. Минаваха час след час. Изострения и’ слух долавяше и най-тънките фалшиви тонове на звука. Няколко гълъба прелетяха покрай нея , тя се усмихна доловила лекия полъх от крилата им. После някой седна до нея. Тя извърна главата си към него за да види черната превръзка. Мъж беше. Само това можеше да каже...
- Здравей. – каза и’ той. – Често минавам да чуя музиката ти.
- „Мамка му пак някоя откачалка” – помисли си тя, но каза: „И харесва ли ви какво чувате?”
Младият мъж с зелените очи и червена коса и’ каза:
- Много при това. Ти си голям талант. Обичам да слушам музиката ти, аз също донякъде съм артист. Пея. – младия мъж се изсмя на двусмислицата, която изрече. Може ли да чуя нещо.
Еклипс се приготви и пръстите заиграха по струните. Мелодията се разнесе във въздуха и някак си накара всички да замлъкнат. Еклипс свиреше нещо, което в момента и’ хрумваше. Той запя, а нейното сърце изведнъж подскочи, но тя продължи да свири все повече и повече мелодията и песента се разпростираха все по-далече. И който чу тази песен през този ден не усети тъга и страдание.
- Ти си. Понякога греша – отвърна му тя. – Но не много често. Ти си този от сънищата ми.
- Възможно е! - отвърна той. – И аз от време на време те сънувам, но дари ти сънуваш мен или аз теб. Кой знае! Може да сънуваме заедно!
- Аз трябва да вървя! – отговори тя, напипвайки браиловия часовник – Става късно, а за едно сляпо момиче няма разлика кога се прибира, но за други хора слепотата е много удобна, защото не можеш да ги видиш. Трудно е да разбереш концепцията за светлото и за деня при условие, че никога не си ги виждал, но твърде бързо научаваш защо денят е по-препоръчителен от нощта. Щях да ти кажа довиждане, но едва ли е подходящо да кажа тази дума. Дочуване по-скоро....
- Довиждане! – отвърна странника леко усмихнат.

„28 напред. Два пъти по петдесет стъпки наляво”. „Извън парка си” - всичко се обръщаше наобратно когато тръгваше по обратния маршрут.
„Помниш ли какво ти казах вчера?” – прошепна един мелодичен глас на няколко сантиметра от ухото и’.
Еклипс изпищя. Зад черната превръзка във вечната чернота се появи едно сияние. Бледа светлина. Тя изпищя и се озова на земята. И продължи да пищи осъзнавайки сливането между реалност и нереалност. С огромна злоба тя скъса превръзката на очите си и невероятно задъхана ги отвори. Умиращото за пореден ден слънце пускаше последните си лъчи над парка, но едно момиче сякаш виждаше началото на света...

[font="Georgia"][/font]

[WhiteSnake]

не е лошо, ма в ква връзка си го пейст в тая тема и защо почва от Втора част

[expendable]

.....

[WhiteSnake]

хахаха е аз от де да знам, че тва си ти излязъл си в нелегалност и някви дечица пействат от твое име

[detencetooo3]

ЕЕЕЙ, все пак старите хора казват че ние сме бъдещетооо айде сега,нещо ми е сложно,грешка си беше тва,стига сте ме майтапили
простете,ама нали съм си детенце,случва се и аз понякога да греша,моля ви се...

[expendable]

...