Бойно поле:България

[Wolfy]

Окей....от първия път не се постна както трябва....

Здравейте,приятели ! Много време мина....но щяхме да продължим и по-рано ако неволята не ме беше вкарала в болница. Не сме се отказвали от разказа,нито сме губили желание да пишем по него...просто нямахме възможност и достатъчно време. Благодаря на верните ни другари,дано ви радва толкова много колкото и нас !

Мнях....старото въведение беше по-добро....ама ...като даже и то не се постна цялото пха ха...ще напиша някой благодарствен пост по-надолу.
Аа и ако откриете липсващи редове нещо,кажете. Айде живи и здрави,приятели ! Приятно четене,приятели !

-------------------
МОЙ ПОСТ:
---------------
Лежах под бетона.Подлезът се беше срутил и ако не бяха наблъсканите тролей,трамвай и коли щяхме да сме размазани.Незнаех къде е бойният ми другар,бях опитал да извикам няколко пъти но отговор не дойде.Бях заел неудобна поза до

една смачкана лада,затрупан от купчина камъни.Тук таме лампите бяха оцелели и премигваха жално.Опитах да се раздвижа,измъкнах си краката измежду бетонните части и се облегнах на вратата на ладата.Не виждах как да се измъкна изпод камънаците.Погледнах в ладата,отворих вратата и се промуших вътре заемайки позата на костенурка.Опитах се да отворя другата врата,но камъните я бяха затиснали здраво.Тогава се пресегнах за един метален прът,когато го измъкнах след голям напън и по-челото ми избиха капчици пот,върху мястото на което бях лежал се срутиха няколко огромни камъка.Видях стената на подлеза,с графитите по нея.Избих напуканото предно стъкло на ладата и излязох от нея.Изправих се на капака и се огледах.И двата входа бяха затрупани.Цареше пълна тишина....като в гроб...съвсем като в гроб.
--Ботъъъъъл !-- провикнах се,а звукът се чухо глухо като,че ли виках в мазе.Никой не отговори.Изведнъж нещо излетя иззад един смачкан тролей и се разби в камъните пред мен.Отидох до него и се оказа бутилка водка.
--Слава богу! --Отидох до тролея и се покатерих през избитите прозорци,оттам през дупката в покрива и се озовах върху голяма купчина метал и бетон,а между тях се подаваше ръката на Ботъл.
--Дръж се друже! - и разбутах камъните докато рошавата му глава не се показа.
--Крайно време беше!--
--Няма нужда да ми благодариш.....защо не метна бутилката по-рано?--
--Допивах я...--хванах го за ръката и го измъкнах от камънаците.
--А сега да изчезваме....--върнахме се при ладата,покатерихме се над нея и излязохме на трамвайните релси,завоят на трамвая беше оцелял и ние се измъкнахме през него.А когато излязохме се оказа,че вече е паднал мрак.
--Колко време сме били там....--Погледнах разбития си часовник и го метнах в прахта.Продължихме напред докато не стигнахме равната част,а после бавно се обърнахме и погледнахме назад.Вместо НДК,имаше 4 огромни стени разтворени като кутия настрани натрошени на парчета,а в центъра им се виждаха малки пламъци.Сякаш все още виждах очертанията на сградата в мрака.Всичко беше потънало в прах,улиците бяха сиви,всички стъкла изпочупени,търклаяха се преобърнати камиони,а от покрива на една голяма сграда стърчеше едно от черните на крила на самолета Стелт.Изведнъж дочухме двигател и проблесна един кръг светлина на прожектор.Турски патрул вероятно.
--Да се махаме.--И хукнахме през улиците,после се свряхме в черните малки алей с павета и се изгубихме в мрака.
--Да изчакаме ли да се съмне някъде?--попитах аз,след като се спънах в една кофа за буклук.
--Може би...--Излязохме от улиците до един ограден паркинг.В него бяха паркирани много джипове и камиони,измежду тях крачеха турци с автомати и празнуваха. В средата имаше голяма маса на която се тъпчеха свинете,а един голям тлъстак със шкембе което беше скъсало едно две копчета от ризата му,размахваше една кълка и с голяма усмивка пееше нещо.После си изтри устата в обгорял български флаг и отиде към една палатка.Каза нещо на войниците пред нея и те измъкнаха четири млади момичета.Българки явно. Тлъстака разкъса дрехите на една,удари и един шамар и я повлече към неговата палатка.
--Шибано копеле....--казах аз,а Ботъл ми отвърна със скърцане на зъби.Промъкнахме се покрай паркираните коли на улицата ,скрити от светлините на паркинга и влязохме в един блок от лявата страна.
Вече бяхме на третия етаж,достатъчно високо за да огледаме паркинга,започнахме да търсим апартамент с изглед натам.Бутнах една врата и тя се отвори със скърцане.Влязохме в мрака и се насочихме към прозорците.
--Стой бе шибаняк! -- И нещо ме удари над ухото от дясно и аз паднах на някакъв диван.Ботъл изрита автомата от ръцете на някакъв пънкар и му счупи носа с глава.Изправих се точно когато към главата на приятеля ми се насочи дулото на друг калашников,ритнах мушката и натиках приклада в корема на врага.Той се опита да ме удари с приклада странично,тогава натиснах пълнителя към гърдите му,обръщайки автомата към мен,издърпах го настрани и подлжих крак на гаменчето.Хванах автомата и ударих три пъти в челото докато не му размазах черепа на бетонния под.Ботъл беше сграбчил другия кретен и го разглеждаше на светлината.Оказа се,че са някви дилъри на дрога и оръжие,които снабдявали турците с туй онуй.
--Хайде бе,човек всеки се опитва да преживее не може да...--тогава той му запуши устата,счупи му китката ,а после вратата му изпука и той се стовари на пода.
--Почва да ми писва...--След това и двамата погледнахме през мръсните прозорци.Изведнъж проблясна светкавица,която превърна нощта в ден за няколко секунди,а после се разнесе силен гръм.От тътенът,жалкото стъкло пред мен не издържа и се счупи,а парчетата полетяха към улицата,където се натрошиха на още по-малки парченца и вдигнаха голям шум.Един прожектор проблясна към нас и ние бързо се наведохме.
--И таз добра,мамицата му ! -- От улицата се разнесоха викове,някой щеше да дойде да провери какво става....С Ботъл заехме позиции от двете страни на вратата и зачакахме.След три минути се носеше тропане на кубинки по стъпалата.Беше почнало да вали много силно.След още една минута се показа дулото на един калашник.Притежателят му не искаше да влиза в мрака на апартамента,но някой го блъсна в гърба и той понечи да влезе,тогава ботъл ритна калашника му към земята,а аз го изритах право в адамовата ябълка и той полетя назад без да може да диша и говори.Шашардисаното му приятелче вдигаше автомата към мен,но тогава един светкавичен разрез с ножа ми той се претърколи назад по стълбите.
--Да им вземем униформите?--предложи Ботъл.
--Не сме мургави и космати като тях....--
--И все пак...---след пет минути към входа на паркинга вървяха двама весели турци мъкнещи на рамо двама убити българи. В лагера настана още по-голяма радост. Тлъстака излезе толкоз бързо от палатката си,че оная му работа се поразвя насам натам докато не си закопча панталоните.Дойде до мен и понечи да ме разцелува.Изведнъж застина и очите му разшириха,тъкмо отваряше уста да се развика ,когато двамата с Ботъл пуснахме труповете а в ръцете ни мигновенно се озоваха калашниците....и те блъвнаха жълти езици срещу веселата тълпа,която се беше струпала около нас,поне десет петнайсет човека,се свлякоха на земята със същата изумена физиономия както и тлъстия чиийто череп отнесох,тогава иззад колите се разнесоха изтрели по нас,двамата се метнахме в най-близкия джип Уаз.Отвърнах на истрелите през предното стъкло,докато Ботъл палеше двигателя чрез жичките под волана.Тогава видях как една от пленените жени тичайки към нас стреляше към прикрилите се зад един камион турци.Отворих задната врата на джипа и тя се хвърли на задната седалка.После вдигна автомата до ухото ми и натисна спусъка.Аз си запуших ушите и се сврях под жабката.
--Спри се ма луда жено!--извиках аз и измъкнах празния автомат от ръцете и.Тогава Ботъл запали двигателя.
--Давай!--той натисна газта,джипа изрева мощно,излязохме от редицата коли и се насочихме към изхода,куршумите барабаняха по задницата.
--Умри гад !--И Ботъл запрати една граната към прикритите зад колите турци. С пилене на гуми,голяма експлозия и светкавица зад гърба ни изхвърчахме от паркинга и се понесохме по улиците.Дъждът нахлуваше през разбитото предно стъкло.
--Да се махаме от града!--казах аз,надвиквайки тътена на гръмотевиците.

------------------------------------
ПОСТ НА PHOENIX_DOWN:
-------------------------------------

XXII

Така нямаше да се получи, помислих си докато се носехме вихренопо улиците.
- Така няма да стане – споменах и на глас. – Нямаме план, не знам накъде карам в тъмното, даже проклетите фарове не работят.
- И ни гонят – каза Зийк, сочейки към приближаващите се доста чифта фарове. – Защо не настъпиш малко?
Погледнах в огледалото – наистина се приближаваха! В следващия момент видях, че онази пак надига автомата.
- Ааааа не – кресна Зийк и отново и го отне. – С това няма да стреляш до мен!
Щях да кажа нещо в негова подкрепа, но куршумите които профучаха през задното стъкло, минаха на сантиметри от ухото на Зийк, изтръгвайки водопад псувни, разбиха огледалото и минаха и през предното стъкло, разсеяха набързо тези мисли и настъпих педала до пода. На следващия завой дойде озарението защо не го бях направил от самото начало, придружено от паническия крясък на Зийк и жената. Тази таратайка упорито не искаше да завива достатъчно бързо! Излязохме от пътя и се натресохме странично в една от стените на полуразрушена къща-музей, изринвайки каквото беше останало от жалката развалина и излизайки през другата стена. Куршумите не спираха да валят.
- Мамка му и калашник – викна Зийк, награби калашника и започна да стреля през задното стъкло. След кратката ексурзия през музейчето отново бях намерил пътя и давах газ колкото мога, пък майната им на завоите. Оглушителния рев на калашника ставаше все по-силен и ми писна.
- Айде стига бе, по-добре да ме стрелят свинете отколкото да оглушея!
- Че аз спрях отдавна – учуди се Зийк. – Уф, това сигурно е двигателя...
Гореспоменатия двигател жално проскърца в съгласие, позадави се и реши да си вземе почивка. В същия момент и спирачките излязоха във ваканция, сигурно заради рикоширал куршум или прекомерен стрес. Мамка им. Пред нас имаше поне десетина коли, частично блокиращи пътя, а не можех да ги избегна всички! Преди да ударим първата имах време точно колкото да чуя вик:
- Проклети ненорм- -

***

1 минута, 6 странични удара и един челен по-късно най-сетне спряхме.
- Всички добре ли са – попитах изпод волана.
- Никога повече да не съм те видял пак да караш нещо по-голямо от тротинетка – чу се отзад, както и едно приглушено женско „Махни си ръката от там бе!”, последвано от „Ти първо си махни единия крак от ръката ми, а другия от главата, и тогава ще говорим!”
Автоидилията беше прекъсната от далечни подвиквания:
- Иште! Чек шекмек! Ушуреса!
За щастие бяха спрели достатъчно далеч за да не ни осветяват добре фаровете докато се измъкваме от потрошените останки на возилото. Куцукайки се добрахме до най-близката сграда и със Зийк заехме позиции, аз с пистолет, той с автомата (българския войник не пуска оръжието си, та ако ще света да свършва!) насочение към бившия ни Уас, към който се насочваха първоначалните му собственици с викове за мъст.
- Някой май си го е обичал. – каза Зийк.
- Или просто ги е яд за дебелака чийто мозък разпръсна из околията. – отвърнах му.
- Абе кой ги знае тези турци...
Открихме огън.
- Атеш екмек – чу се бързо, последвано от още по-бързо „Качмак”, което добре знаехме, че значи „Бягайте!”
Да, ама не! Последвахме ги веднага без да спираме да стреляме. Преди да осъзнаем колко тъпо е това и да помислим колко още би могло да има там, откъдето са дошли тези, ние тичахме след тях, крещейки псувни, обиди и просто дерейки се. И стреляйки, разбира се. За щастие тези бяха избързали в устрема си към българите и подкрепленията им бяха назад. А и бяха страхливци. Разстреляхме ги като пилци.
- Я, имаме си нов джип – зарадва се Зийк, презареди и стреля два пъти в последния жив турчин.
- Супер – зарадвах се и аз и тръгнах към шофьорското място.
- Забрави!
След секунда вече беше запалил и потеглихме, отново с мръсна газ. Минута по-късно изпсувах.
- Мамка му, забравихме жената!
- Ей, вярно бе! И сега какво, връщаме ли се?
- Добре, че съм свикнала да се оправям сама... – чу се от задната седалка. – Вие сте точно толкова тъпи колкото всички останали войници, които познавам! Как сте оцелели, не знам.
Оставихме тирадата без коментар. Виновни си бяхме все пак. Ех, да имаше ракийка...
Турците вече не ни настигаха, главно заради шофьорските умения на Зийк. Тъкмо се възхищавах на лекотата, с която въртеше някаква ръчка, за която ми обясни, че е за скоростите, когато минахме през някаква невидима, но огромна дупка и спукахме гума.
- А на мен ми викаше, че не мога да карам – подкачих го.
- Да не би да лъжа? Аз поне различавам скоростния лост от теглича!
- Скорости, съединител... Ето ти газ, ето ти спирачка – какво повече ти трябва!
- Безнадежден си! Че караш и пил!
- Е ти не пи ли от водката?
- НЕ! Ти нали я допи и хвърли бутилката!
- Да бе, вярно. Затова си толкова кисел, нали?
Слязохме да огледаме щетите. Тоест Зийк слезе да огледа щетите, а аз слязох за да гледам умно и да се правя, че това което виждам ми говори нещо. Ами, говореше ми. Дори на мен ми беше ясно, че джантата не трябва да изглежда като сплескан геврек. С много псувни и закани към роднините на последния ни кмет, който за 2 мандата допусна да се образуват повече дупки, отколкото създаде войната, сменихме гумата и потеглихме отново. Тъкмо се бях успал от пътя, когато жената проговори отново.
- Накъде караш – попита тя Зийк.
- Не знам, по далече от София, предполагам.
- Нямате ли някакъв план?
- Не.
- Да продължим борбата, може би – намесих се и аз. - Но идея си нямам как ще стане.
- Имам един приятел, събра хора от кол и въже и се установи в една гора насред Балкана, оттам организира атаки по снабдяването на турците. Беше се заклел, че докато е жив, свинете няма да се хранят спокойно.
- Достоен човек – възхитих се аз.
- А пиене има ли – попита Зийк.
- Вас само това ли ви вълнува – възмути се жената.
- Не, но все пак е важно – отвърнах. Тя въздъхна.
- Ще се намери, сигурна съм.
Зарадвахме се, че отново имаме цел, а не просто бягаме от отчаянието и шока на падането на последната защита на страната ни. Най-сетне имаше нещо, което да отвлече мислите ни от страшната картина – огромната бомба, летяща към НКК и страховития бомбардировач, надвиснал като Божия меч. Той сякаш срути целия ни свят с онази сграда...
След 2 часа видяхме фарове в далечината и отбихме по един черен път. Половина час след това джипа заседна в калта и се наложи да го изоставим.
- Ех, да имаше ракийка – въздъхна този път Зийк.

----------------
МОЙ ПОСТ:
---------------
--Уфхх...--измучах аз и ратръсках кубинката си пълна с кал.Бяхме до коленете в кал,близо до едно блато от което се издагаше стена от папрат.
--Къде се набутахме?--Каза Ботъл вдигайки с мъка крака си от калта.А нашата спътничка газеше с някакви си гуменки конверс в калта,залитна и се хвана за рамото ми.
--Уф...ох...предполагам,че сме близо до Павел Баня...--каза тя и измъкна дънките си от калта.
--И защо си толкова сигурна ?--попитах аз,като махнах ръката и от рамото си.
--Виж там!--и посочи в далечината.Там се виждаха покривчетата на няколко кащурки и хамбарчета.Силно се съмнявах да са обитаеми.Когато стигнахме там бяхме нападнати от един пиян дядка,който размахваше ръждясъл Мосин Нагант срещу нас и псуваше турците.След като се опитахме да обясним,че нито сме турци,нито искаме да изядем кравата му Пенка тръгнах ядосано към него.Старата пушка не успя да възпроизведе изстрел и стария пияница отнесе един десен в лицето.
--Това беше грубо! Тебе да не са те обучавали руснаци?--каза тя и отиде да помогне на стареца.Докато тя се опиташе да го изправи на крака,той не пропусна възможността да я опипа тая 'сгодна мома' .
--Руснаци? Мен?--казах аз с учудено изражение и погледнах Ботъл. Спомних си как двамата бяхме наблюдавли в едно руско поделение как обучават войниците с колена в корема и някакви псевдно кунг фу ритници в гърдите от старшината.
--Е леко си дребнав от време на време...--каза той и погледна настрани след като чу писъка на момичето,което се опиташе да се измъкне изпод стареца,който се опитваше да я...обязди.
--Ставай фусто...--казах аз и я издърпах за ръката.
--Бе я си го...--И тъкмо се канеше да ме лепне един шамар,когато от някъде се разнесе тракане на вериги и ръмжене на двигатели.
--Какво пък е това?-- С Ботъл се приближхме до ръба на хълмчето ,на което беше разположено селото и погледнахме надолу.А под нас се таралянкаха пет пушещи,смачкани турски танкове.От двигателя на първия излизаше бял пушек,люковете бяха отворени а екипажа седеше върху бронята на танка,капитана държеше един маркуч който се губеше някъде навътре в танка сред пушека,явно за да снабдява шофьора с кислород.Останалите танкове,бяха с черни обгаряния по броните и разкъсвания на 15 милиметровите си брони.Отзад на колоната се носеше един танк без кулата си.
--На къде пък са тръгнали тия....--казах аз и се загледах в жалката картинка.
--На поправка господин Спецназ...вероятно за разположили депо наблизо....в Казанлък или Стара Загора...--каза тя.
--А ние къде отиваме всъщност?--Попита Ботъл.
--В казанлък...--каза тя и посочи към близкия хълм.--Само да минем през хълма.--И ние тръгнаме.

* * *

--Още колко ?--попитах аз и избърсах потта от челото си.Гледах да се разсейвам,като опитвах да изчистя пълния с кал калашников.
--Още малко...-- Слънцето беше почнало да изгрява и да разпръсква сутрешната мъгла.През нощта беше валяло много и всичко беше потънало във влага,слана и синкава мъгла.Разни горски животинки се криеха в хралупите си.Движехме се в гората ,недалеч от пътя,защото продължавахме да чуваме бученето и тракането на разбитите танкове.Поради опасността да им се развият веригите караха доста бавно....а и единия екипаж страдаше от обгазяване...
Излязохме на малка полянка в подножието на планината и седнахме на един камък.
--Ракиика...--каза Ботъл и се загледа в розовото слънце.
--Вие двамата сте непоносими!--каза тя и завъртя очи.Тениската и беше мокра и кална...и се забелязваше липсата на сутиен....
--Кво зяпаш бе?--
--Нищо...--казах аз и вкарах патрон в цевта на сглобения автомат.Една пеперудка кръжеше около нас.Насекомото кацна на главата и.Тъкмо се готвех да я шибна по главата...пепрудата,когато тя изчезна.Премигнах.От кога пеперудите се телепортират.Самата мисъл,че пеперудата като е видяла ръката ми е казала "Engage" и са я телепортирали....беше...немислима. Затова сграбчих нея и ботъл за яките и всички сте претърколихме зад камъка.
--Гракх...какво ти става бе !!--извика колегата,тъкмо се канех да извикам "СНАЙПЕРИСТ!!" когато ръба на камъка се пръсна и напълни очите ми с песъчинки.
--Щеше да и отнесе главата....--казах аз и вдигнах калашника.Но бяхме заобиколени от гъста гора и не виждах от къде се стреля.Не чухме изстрел,а и пламък едва ли ще видим.
--Отражение в оптиката!--каза Ботъл след като още едно парче от камъка беше превърнато в пясък.И двамата насочихме оръжията си към малката светлинка нависоко в храстите и натиснахме спусъците.Някой изкочи от храстите и побягна зад хълма.
--Да идем да му кажем какво мислим за лошите снайперисти! --казах аз и се затичах нагоре през дърветата.
--Ти самият си лош снайперист...--
--Какво означава това?--
--Нищо...--ухили се той.Подминахме гилзите изстреляни от снайпериста и се озовахме на ръба на скалата над пътя по който се вижеха танковете.Всъщност сега там имаше само един танк.Онзи пушещия.Огледахме се за снайпериста,но не го видяхме,защо не беше се скрил при турските си дружки?Тогава един куршум взриви скалата под нас и ние се свлякохме надолу със камъните.
--Мамка мууу!!--извикахме и двамата.Екипажа на танка който беше насядал върху танка се ококори към нас.Един от тях се бръснеше и като видя камъните и нас търкалящи се към него се поразя.Докато се плъзгахме надолу,хванах калашника,Ботъл пистолета си и открихме огън.Куршумите зачаткаха по бронята на танка,а екипажа му паднаха на земята покосени.Спрахме в подножието на планината,целите в прах сред купчина камъни.
--Я да си ги сменим...--казах на Ботъл и му подадох калашника.Взех ТТ-то от него и скочих върху култа на танка.Отдолу излизаше ужасен гъст бял дим.Вдигнах патлата и го стоварих върху нечия плешива глава.Тъкмо се опитвах да го издърпам от кулата,когато се чу силен рикошет на куршум в метал.Ботъл ме блъсна и двамата се сторавихме в задимения интериор на танка,върху нокаутирания му шофьор.
--Какво....сега?--казах аз а очите ми се насълзиха от пушека,а гърлото ме задави от ужасния пушек.Ботъл ми посочи оръдието.
--Да стреляме? Накъде?--Изключих двигателя и бълването на пушека спря.Погледнах червените екрани на оръдието.По тях имаше снежинки и премигваха леко,но големия бял мерник се виждаше ясно.А до мерника се виждаше един качулат тип,в камуфлажна униформа със голям тлъст снайпер с кръстачка отдолу.Прибра си снайпера и извади един гранотомет РГ-6 и големия му барабан.
--О по-дяволите..--казах аз. Рапръснах пушека с ръце и напипах един 120 мм снаряд,подадох го на Ботъл и той го пъхна в затвора.Видях на екрана как снайпериста се подвига от храстите с заредения гранатомет.
--Стреляй !--казах аз и Ботъл дръпна лоста на затвора.Танкът се разтресе и червените картината от червените монитори изчезна,но мерникът продължаваше да се вижда.
--Какво по...--подадох си главата от танка и видях дву метровата стена от пушек издигаща се пред нас.После се мушнах обратно и погледнах сините линии на гилзата от снаряда.
--Е гръмнахме ли го?--
--Може и да сме го обгазили незнам....--
--Моля?-- Двамта излязохме с вдигнати оръжия и бавно закрачихме към пушека.Нещо помръдна и изстрелях два патрона към сянката но не уцелих.След това в краката ни се заби един кушум и вдигна пръст във въздуха.Метнах пистолета си на няколко крачки в страни и казах "Мамка му".Пистолета се разпадна на парчета от 50. калибровия куршум ,който беше изстрелян в него,ритнах качулатия и той полетя към Ботъл,който бързо го сграбчи,изби снайпера от ръцете му,хвърли ми го на мен,после го стовари в прахта ,седна отгоре му ,сложи калашника зад гърба му и опъна ремъка през очите на злодея.
--И руснаците не бих се справили толкоз добре,мда...--опрях големия снайпер Barret m82a в челото на качулатия и го попитах кой е....но не отговори нищо.Беше мургав и с брада.Ако е турчин защо не потърси помощ от дружките си танкисти...или ги е използвал за примамка.Ботъл го изрита два пъти в ребрата и пак го попитахме кой е и на туски опитахме...но онзи мълчеше.
--Иман Кесай,ако толкова държите...--каза тя.Не я бяхме усетили,кога се беше приближила до нас.
--Кой?--
--Личния бодигард,на....няма значение.--Тя се приближи до него и го попита нещо,той почна да шава и да се опитва да стане.Тя се зае да му крещи нещо,той също се разкещя,говореха на турски.После взе ножа ми го и заби в бедрото на турския снайперист Кесай.
--Тая е зла...--подшушнах на Ботъл.Онзи се разквича и миг по-късно тя му преряза гърлото.
--Да вървим.--и ми върна окърваения нож.
--Кой е той? Чии бодигард? --попитах аз.
--За какъв генерал говорехте?--добави Ботъл.
--Вас не ви засяга....--
--Той се опита да ни гръмне зла жено,и ако беше малко по-точен сега щеше да лежиш без глава на оная полянка !--викнах аз.
--Всичко с времето си,досадник.--
--Гррр...--

* * *

След около половин час бяхме над Казанлък.Града беше в разруха,а до него се издиха огромни телени огради база или затворнически лагер,незнаехме.Повредените танкове се бяха подредили пред оградите и разни механици се суетяха около тях.След още петнайсет минути катерене нагоре в планината спряхме на един кален път пред малка горска хижа.Пред нея имаше един камион и два джипа,а войници в прокъсани български униформи седяха на пост около тях.
--Пристигнахме...

[Dark_Stalker]

Айде чакаме още

[CRACK_rules]

Искаме още

[grimy]

ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ ОЩЕ............

[ninjabg]

Просто невероятен разказ! Изключителна способност за обрисуване на обстановката! Не знам кога ще бъде продължението нос е радвам,ч е не сме забравени за следващият пост имате по едно питие от мен!

[Sabret00th]

Мдам, и аз чакам с нетърпение, ама се бавят, гадовете....иначе по тоя въпрос :

Цитат(Valentin Mihailov @ Feb 5 2009, 20:13) ... за следващият пост имате по едно питие от мен!

....колегата Вълк пие Бакарди, да го имаш предвид така...

[CRACK_rules]

Хмм
Доста време мина

[ninjabg]

QUOTE (Sabret00th @ Feb 5 2009, 18:56) ....колегата Вълк пие Бакарди, да го имаш предвид така...

Щом е Бакарди, Бакарди и ще бъде! Само се надявам авторите по-скоро да разсеят опасенията ми за края на войната.

[ninjabg]

Още чакаме Сигурно авторите са се забавили заради училището, класни глупости и т.н. Но все пак нека поне някой да напише, дори и едно изречение, че не сме забравени... тъкмо стана интересно(не,ч е до сега не беше)

[ninjabg]

Да. Вече съм 90%с сигурен, че ще си измислям сам продължението на романа. Жалко.