...и всички земляни са мои братя

[Then and now]

"...Защото съм рожба на Тера
и всички земляни са мои братя.
Заклех се!"

---Сълзи на очите, камък в сърцето---

Събудих се, заради слънчевите лъчи, които ме бяха напекли. Ех, колко мразех това утрешно слънце. Защо ме будеше? Чакай, не, не беше слънцето. Тоя гаден кънтеж. Ужас. Сякаш нямаше край. Огледах се наоколо дали бях сам. В стаята нямаше друго легло. По дяволите. Успал съм се. Трябва сега да стана възможно най-бързо. Ех, учудващо не ми се спи. Супер, ще мина без кафенце. Седнах на мекото дървено легло и облякох суитчера си набързо. Погледнах навън през прозореца да видя дали има новопристигнали по улицата. Нямаше още. Значи не бях чак толкоз закъснял. Навлякох панталона и тогава в стаята влезе майка ми. Започна да ми казва да побързам. Олеее, пак същото. Нямаше нужда от това мъчение. Нямам търпение да изтрая още четири години на подчинение преди сладкия период на самоуправление. Ама тя не се и трогна, а си продължи да говори. Ужас. Не ме и остави на мира. Тъкмо се облякох и ме завлече на долния етаж, за да правим приготовленията.
Започна да ми обяснява за сватбата. Абе верно, че това беше. Оле ужас, братовчед ми се женеше. Сега имаше да правим супер приготовления. Майка ми ме замъкна в кухнята да й помагам за яденето, гарнитурата, храната, пиенето. Трябваше да мия чинии, майка му. Защо това не мога го понасям не мога да си обясня. Защо на мен ще се пада все тая чест също. А тея двамата седяха отвън и подготвяха масите. Ех, тая ранна утрин почваше особено криво.
Сега пък започна да ми опява колко бил щастлив братчеда. Оле, ужас, ужас. Ама всъщност е някак завладяващо и интересно в същото време. Човекът най-сетне е нацелил шестицата. Поздравления за него, друго нямам да му кажа. Смехът му пък се чуваше чак вътре. Сигурно си умираше от кеф в този момент.
Само че що ми беше толкова криво, майка му стара, не можех си обясня. Нещо не ми позволяваше да се усмихна и зарадвам. Държеше ме в напрежение.
Майка ми продължаваше да говори за всичко, че било хубаво, че било голямо щастие, че бил голям късметлия, че трябвало всичко да е идеално, че... оооооо нямаше край просто. Ама не ме държеше това в напрежение. Нещо друго ми пречеще. Нещо ме свиваше в стомаха, но не знаех какво.
Тогава ми даде да занеса първата партида чинии. Ама тежаха бе! Тръгнах, клатейки се, по коридорчето към остъклената стая. Тя беше като залепена за къщата отстрани и де факто беше входното помещение, където се събуваха всички. Абе остъкленото накратко. Но понеже се падаше отстрани на къщата не се виждаше дворът отпред, а само по-встрани, където няма сянка от асмата и там няма да са и масите.
Излязох в помещението, но нещо ме стегна. Погледнах навън. Там седеше тя. Момичето, за което той трябваше да се ожени той. Познавах я. Беше колкото мен. Обичах я. Тя плачеше встрани от сянката. Двамата ги нямаше и не се чуваха. Момичето ме погледна. Стоях вцепенен. Каза ми нещо. Говореше ми. "Помощ... Помощ...". Стоях и я гледах, не можех да помръдна. Какво ставаше? Какво правех? Не, наистина ли казваше това. Как ставаше. Беше ли възможно. Не, нещо не разбирах. А тя плачеше. Зачервено лице и сълзи. Не, не знаех какво става. Отстъпих назад, инстиктивно. Бях ужасен. Отдръпнах се по посока на коридора и се върнах там. Имаше грешка. Нещо не проумявах. Не трябваше да се намесвам в този ден. Не, не трябваше. Не....

---

- Отново ли имаше сънища? - помощник капитанът беше приклекнал до леглото на адмирала в тясната металическа каюта и го гледаше как бе плувнал в пот, а в очите му се четеше някакъв страх и напрегнатост.
- Да. - отговори му той кратко, без желание.
- По-зле ли е от преди? - продължи помощникът загрижено.
- Много по-зле. - отвърна адмиралът отърсвайки се от всичко случилото му се.
- Отново нея? - запита отново приклекналият още по-притеснено.
- Да, нея. - този път отговори много по-замислено - Нещо от Земята?
- Отказват да приемат.
- При такова положение нека осъществим още един контакт. - помощник капитанът се изправи и излезе от мрачната каюта, оставяйки върховният главнокомандващ сам да осмисля случващото се.

[WhiteSnake]

тва е интригуващо, и доста по-различно от нещата дето си писал до са, кефи ме новото начинание

[Then and now]

===Това е моята история===

Нека се изясним от началото, преди да започна със съществената част. Това е моята история. Аз съм главното действащо лице, главният герой. Всичко се върти около мен или по-скоро аз се въртя около всичко около мен, изкривявам се, нагаждам се, правя жертви и компромиси, постигам целта. А кой съм аз? Засега не е толкова важно. Засега съм просто човека, човека отгледан от звездите.
Нямам баща, нито майка. Баща ми е металният корпус на "Спартак", а майка красивата звездна светлина. Те ме отгледаха и направиха човек. Някога съм имал и други родители, но... те не са от значение. Някога просто. Много отдавна беше. Наистина отдавна. Толкова много, че дори не помня какво са мислели за мен, преди да ме изоставят. Или просто е трябвало да го направят, против желанието им? Не знам, наистина е било отдавна. Толкова отдавна, че... не, нямам спомени от тогава. Аз съм рожба на космоса и толкова. Рожба на космоса и войната.
Всъщност тя бе тази, която ме направи мъж. Тя бе жената, която никога не открих през живота си. Отне всичко детско от мен и ме превърна в мъж, способен на толкова неподозирани неща. Накара ме да убия, накара ме да наредя да убият, накара ме - не, по-скоро ме изправи пред този избор и ме постави в настоящата ситуация. И във всичко имаше някаква ирония, защото именно аз трябваше да реша съдбата на човечеството. Но дали бях способен на това? Дали наистина?
Не можех да се успокоя последните няколко дни след битката. Опитвах се да крия всичко вътре в себе си, но колкото повече го правех, толкова повече се увличах в тези мисли. Започнаха да ме преследват и сънища. Сънища, които бяха свързани с моите страхове. Страхът ми от огромната отговорност и всичко, пред което се изправям. Какво правех? Страхът от незнанието. Бях ли готов? Страхът от неизвестното. Страховете ми, които също таях в себе си.
Тогава се появи тя. Не бях мислил за нея от години, но тя напомни за себе си в моментът, когато не можех да понеса и това. Тогава беше момиче, така я и помня. Беше запленена по Африка - континентът, за когото бленуваха много, но малко бяха тези, които можеха да останат там. Това беше нейната мечта, по която аз бях запленен също. Да, красиви спомени за красиви мечти. Това също бе отдавна. Преди 24 години. Тогавя бях момче. И бидейки момче бях грабнат от една друга мечта - космосът, войната, корабите. Грабнат в буквалния смисъл. Една вечер просто дойдоха за мен и повече не я видях. От тогава съм бил на планета не повече от половин година време. Не повече от шест месеца. Не помнех какво е планетният въздух вече. Не помнех какво е да гледаш залез. Не помнех нищо от това. А може би никога вече нямаше да си го и припомня. Дали щях да имам тази възможност за последно?
Въпрос, на който нямах отговор, но всичко бе толкова близо. Сякаш на една крачка. Всяка вечер я гледах и това засилваше тревогата ми. Гледах земята и красивият океан. Гледах Африка и знаех, че тя е някъде там. А аз бях тук горе и държах пръста си над копчето, което можеше да унищожи всичко това, в противен случай земляните щяха да победят. А иронията е, че аз също съм рожба на Тера. Кажи ми, как не би се побъркал човек при това положение?

[Then and now]

===Що за избор?===

Името му беше Димитър Сеяновски. Той беше командващ флагманът на флотилията - "Спартак", и по един или друг начин можеше да се каже, че е главнокомандващ флотилията на колониалният съюз или както бе по-известен - колониалният триумвират. Димитър бе последният жив адмирал в цялата флотилия, а също и единственият роден на земята служещ във флота. Съдбата имаше горчиво чувство за хумор, дори някак пиперливо. Единственият землянин решаваше съдбата на собствената си планета, но бе предан на друг три. В същото време не бе предател, просто бе предаден. Всичко се бе стекло толкова естествено и в реда на нещата.
Войната бе почнала преди 52 години в един тих участък на космоса, в системата, в която се намираше основният от трите бунтовника - богатият Серафим. Серафимци бяха и първите решили да се опълчат на земната конфедерация. Привлякоха останалите две заселени планети и сформираха триумвирата. Беден технологично, но неизчерпаем ресурсно. В тази фатална 2437г. серафимци отказаха да продължават да пращат на земята от своите ресурси, докато на самата планета умираха от глад и тънеха в мизерия. Беше година 315 от колонизирането на Серафим и те се възбунтуваха. Земляните, естествено не сметнаха това за война, а за обикновен бунт. Пратиха два кораба и унищожиха съпротивата. Върнаха корабите и поставиха наблюдатели. Но наблюдателите не виждаха всичко. Тайно вече бе започнато създаването на флотилията на съюза. Така в 2441г започна втори бунт. Много по-организирам и силен. Земляните пратиха същите кораби, но флотата на съюза успя да унищожи единия и отблъсне другия, макар да допусна жестоки поражения, след което изчезна в небитието на космоса, за да не бъде застигната от гнева на могъщия земен флот. А Серафим остана под директен обстрел. От Земята дойде половината флот - технологично изпреварващ всичко на тази планета десетки пъти. Искаха да смажат всичко в зародиш, защото знаеха, че по-нататък ще бъде много по-трудно. От планетата обаче започна обратен обстрел. Върна се и тяхната флота. Това бе първата обсада на Серафим. В последствие имаше още 11, някои малки, други дори по-мащабни. Тази обаче бе най-продължително - 6 месеца безмилостна битка, като ту единият, ту другият флот се оттегляха. В крайна сметка земляните смазаха флота на триумвирата и отново поеха контрол над планетата. Това също бе и единствената успешна обсада на земляните. Те стояха на планетата две години, докато се опитваха в същото време да вземат контрол и над другите две планети. Но това вече не бе възможно. От космоса се завърна флотът на съюза, новоизграден по-малоброен, но много по-технологично развит. Последва втората обсада. Този път земляните напуснаха пределите на системата и се завърнаха на планетата си, за да се готвят за война. А тя вече бе почнала. За дванайсет години те съсипваха и трошаха корабите на трите планети, но везните започнаха да се обръщат. Така се стигна до този ден от фаталната 2489 година. Бе минала първата обсада на Земята. Земляните имаха флот, но нямаха защита. Колониалният съюз имаше защита, но имаше само един кораб за флот. И този кораб държеше планетата враг на мушка.

---

Адмиралът влезе в командната зала. Тя представляваше овално повещение. Не много голямо, но високо. Имаше три врати, които свързваха с ралични участъци на кораба. След всяка от тях имаше сравнително широка пътека за минаване, като разстоянието между пътеките бе пълно с хора и компютърни машини, нужни за контрола на кораба и за приемане и предаване на данни. Таванът бе огромен екран, който представяше картината от околния космос и служеше също за представяне да данни, за видео връзка, като бе направен така, за да има по-добра видимост и достъпност до определени данни от цялото помещение, което спомагаше за по-лесното и бързо издаване на заповеди.
Димитър се придвижи по централната пътека към команднотоси място, което бе в дъното и бе издигнато над останалите за още по-добра видимост. То представляваше един широк въртящ се стол, закрепен магнитно за земята, за да се движи наред-назад, без да се отлепя от пода, с широко табло пред него. Командващият пристъпи бавно през забързаните си подчинени и се разположи на стола. Погледите вече се обърнаха към него. Той помълча малко, за да изчака всички да му обърнат внимание и даде заповедта си.
- Пусни го на екрана. - за миг помещението се затъмни и таванът-екран светна в образа на Земята. В следващият миг този образ изчезна и се появи образът на един малък човек. Облечен официално в земните парламентарни одежди. Дребен и плешив, със замислено изражение притеснено чело. Отново заговори адмиралът, обръщайки се вече към образът. - Помислихте ли за ултиматума? - кратко, силно и категорично
- Да, продължаваме да мислим. - отговори човечето, увъртайки.
- Искам категоричен отговор от вас или никакъв отговор. Вие сами си решавате.
- Естествено, но, съгласете се, този ултиматум е твърде краен, за да отсъдим толкова бързо. - продължи в същия тон плешивия
- Интересува ме само дали го приемате.
- Не, още не може да направим това. Все пак сме пред избора дали да унищожим флота си и да останем напълно уязвими или да погубим планетата си. Това не е никак елементарно. Особено в такъв кратък срок.
- Десет дни бяха напълно достатъчни. Тук решението е елементарно - флотът или 7 милиарда души. Вие избирате.
- Не можем да направим подобен избор! Разберете го! - започна вече сякаш да се моли образът.
- Вие си решавате. Остават ви осем дни.
- Не разбирате ли, човечеството ще бъде унищожено! Историята заличена! - човекът от екранът явно бе загубил разсъдък и започна да бълва изречения изпълнени с омраза и отчаяние с невъзможна скорост. - Земята загине ли цялата история ще бъде заличена. Всичко ще бъде унищожено! Всичко, което човечеството е градило в продължение на хиляди години! Всичко това ще се изпари в миг! Що за избор ни давате? Що за избор? Разберете ме, вие сте землянин. Разберете какво ще бъде загубено. Вие сте рожба на Тера! - образът се спря, за да изчака реакция.
- Бях. - адмиралът ледено бе изслушал всичко и отговори вледеняващо спокойно. - Прекъснете го.
- Не.... - и връзката прекъсна, а всички гледаха към далият ултиматума.

[IcE_cLaW]

Браво! Харесва ми много Ден енд Нау много интересни разкази пишеш

[Then and now]

Благодаря, но естествено, продължавам. Смятам да пиша така продуктивно, докато го завърша. Имам желанието това да бъде моето най-разгърнато произведение досега и изобщо. За след това съм подготвил нещо ин дъ мейкинг.

===Моите пипала===

Отворих очи и се огледах около мен. Намирах се в едно широко помещение, добре осветено и беличко. Абсолютна чистота. Покрай моето легло имаше масички с технологични хирургически апаратури. А точно срещу мен се бе надвесил едно малко плешиво човече в бяла мантия. Това беше професорът. Гледаше ме с едно такова много познато учудване и любопитство. Поогледах се още малко наоколо, пред той да започне да говори с благия му гласец.
- Добро утро, Димитър. Всъщност не е точно утро, но тъкмо се събуждаш, тъй че. - по лицето му се бе разтлала една лека усмивка.
Изслушах го и продължих да го гледам и да оглеждам. Имах някакво много странно чувство. Гледах наоколо, но сякаш виждах себе си. Нещо, сякаш бях на няколко места. Какво ми ставаше? Дори сякаш ми се причуваха някакви гласове.
- Както виждам си леко дезориентиран. Надявам се, че бързо ще се свестиш от това си състояние и ще продължим с нашите експерименти. - какво ставаше не ми казваше, но явно беше важно и съдейки по реакцията му явно съм постигнал някакъв успех и трябва да мина на следващото ниво. Изгледах го, но нищо не казах. Чувството, че съм разпилян се засилваше. Усетих някакъв страх. Продължиха да ми се причуват гласове.
- Добре, какво ще кажеш да започнем сега? Нека не губим време. - защо толкова бързаше и нищо не ми казваше? Още по-рязко започнах да се извъртам наляво-надясно, а в стаята все така нямаше никого. Но усещах нечие присъствие. Някой шепнеше.
- Добре, сега нека да бием само една инжекция, за да се успокоиш и да заспиш, за да може да минем нататък. - протегна се към една от масите и взе автоматична инжекция. Вече нямаше усмивка на лицето му, а някаква гримаса, която беше осезаемо фалшива. Лъжеше ме, имах лошо усещане. Не трябваше да го прави. Не трябваше да го позволявам на при никакво положение. А останалите в помещението. Имаше ги, но не ги виждах. Къде бяха? Само шепнеха.
Професорът се доближи и се пресегна да бие инжекцията. Не трябваше да го позволявам! Една от механичните ръце на масата се извърна към него и го сграбчи за главата. Той се хвана за ръката, в опит да се измъкне, но тя го захвърли в стената и той падна безжизнен. В един миг край мен изскочиха хора от нищото. Войници в екипировка. Бяха се закрили с камуфлажни наметала, за да не ги виждам. Скочих за миг и тръгнах към вратата, която се отвори пред мен и затвори след мен, а оръжията им, с които искаха да ме стрелят засякоха. Влязох в празния коридор, който приличаше на тези в "Спартак". Те щяха да ме стигнат, нямах шанс, главата ми щеше да се пръсне. В един миг всичко се разтресе. Усетих огромна болка, но в същото време бях цял. Отърсих се и погледнах назад - лабораторията се беше взривила.
Главата ми беше замаяна, но продължих напред, като се опирах по стените. На една от тях видях схема на станцията. Бях в космоса, но не знаех къде точно. Продължих напред, но ми беше трудно. В главата ми започнаха да нахлуват всякакви шумове. Говореха за мен, бяха тръгнали, за да ме спрат. Не, щяха да ме убият. НЕ! Нямаше да го позволя да ми се случи. Гласовете продължаваха да говорят.
Достигнах някаква врата. Паднах пред нея, а тя се отвори. Прилазих вътре. Беше някакво библиотечно помещение с няколко големи екрана. В миг главата ми започна да се пълни със знания и сведения. Шумът заглъхна, но това беше по-ужасно. Осъзнавах какво ми се е случило, получавах информацията за всичко, случващо се.
Те щяха да ме убият, защото бях провален експеримент. Усещах ги как идват все по-близо до мен. Шумът се усилваше. Усещах как ходят вътре в мен. Аз бях... станцията. Вече не бях в тялото си. Причинявахами болка. Защо го правеха! Защо!? Не трябваше да, не не биваше. Трябваше да спрат! Започнах да се треса. Усетих силни болки в себе си. Части от мен започнаха да падат. Ужасяваща болка. Губех късове от тялото ми. Не, това бяха модули на станцията. Не беше тялото ми. В миг хората изчезнаха. Гласовете утихнаха, а болката също изчезна. Отворих очи, отново бях вътре в библиотеката. Нямаше шум, всичко бе утихнало. Почувствах се ... обезпокоен. Но в същото време и някак си се засмях. Вече бях решил проблема. Шумът спря. Хората не искаха да ме убият.
Отправих се към каютата си. Вратата се отвори пред мен. Започвах да свиквам с радио контрола. Влязох вътре, светлините светнах. Тогава се вцепених. Застинах и пребледнях. Сякаш цялото съоръжение затрепера.
Тя лежеше на земята. Безжизненото й тяло. Беше... мъртва. В умът ми се появиха образи как се задушава, след като източих кислорода... аз. Аз бях виновен. Аз го бях направил, аз го бях причинил. Аз единствен.НЕ! Не можеше. Излязох от каютата и погледнах коридора - целият бе осеян с трупове, които не бях забелязал досега. Какво бях направил. Тръгнах обезумял да обикалям наоколо и да търся... не знам какво правех. Лутах се из празните светли коридори. Бях сам насред космоса. Бях убил всички напълно хладнокръвно. Какво бяха направил!Защо, защо, защо...
Започнах да усещам болка по-силна от предишната. Нещо откъсваше части от мен, вече нямах контрол върху това. Болката беше непоносима. Какво ми ставаше. Паднах на пода сгърчен стената до мен се превърна в огромен екран. Газовият гигант ме засмукваше. Модул по модул, частица по частица се изпарявах. Горях, стапях се, изпарявах се и ставах част от планетата. Не можех да се изправя и просто гледах през болката, докато в миг гледах как планетата поглъща екрана пред мен и там се отвори малка дупка, която се разшири и ме... просто изчезнах...

---

Адмирал Сеяновски отново се събуди плувнал в пот. Беше в каютата си. Обърса лицето си. Дишаше учестено. Трепереше. Огледа се да нямаше някого другиго, но беше сам. Това не можеше да продължава.

[Then and now]

===Нечисти дела===

Адмиралът се ходеше по един от коридорите на "Спартак". Формата им беше стандартна за космическите бойни кораби - тръба, с отрязан горен и долен край. По стените имаше различни видове маркировка, които означаваха множество неща, нужни основно за ориентиране и обозначаване. Той продължи надолу по коридора, гледайки съсредоточено напред, докато всички от екипажа спираха и му отдаваха чест. Но той не им обръщаше внимание, а просто ги подминаваше.
Продължи надолу. Накрая стигна вратата с номер BBBC27-13. Пристъпи към нея, пъхна пропуска си в датчика поставен на нея и тя се отвори с онзи типичен пневматичен звук. Влезе вътре и пневматиката прозвуча отново, за да я затвори зад него. Намираше се в едно леко затъмнено помещение, което не беше голямо по размери. Трите му стени бяха заети от огромни компютри, които по принцип се ползваха за различни видове цели извън навигацията, в положението, в което се намираха се ползваше за контрол над земните медии и за някакъв вид шпионаж в земните данни.
В средата на тези три стени, покрити с електроника, стоеше един младеж със замислен поглед. Беше се разположил на един магнитен стол, подобен на този на адмирала в контролната зала и се бе обърнал към новодошлият. По вида му можеше да се предположи, че предусеща, че нещо не е в ред. Всъщност той не се и опитваше да го скрие и за разлика всички останали от екипажа не изказа никакво уважение към главнокомандващия. Просто си седеше и го гледаше с един изпитващ поглед.
Сеяновски пристъпи напред към седящият и започна пръв да говори. Изражението ме не се беше променило много, но сега бе приело вид на някой, който върши всичко това с нежелание. Под това обаче се усещаше някакво прикрито напрежение и притеснение.
- Радвам се, че се отзова. - нямаше нужда да се споменава, че не изглеждаше особено радостен.
- А аз не съм съвсем сигурен за какво изобщо ме извика посред... сън. - седящият говореше много концентрирано, но това сякаш беше защото иначе нямаше да е в пълна кондикция.
- Трябва ми помощта ти.
- Не можеше ли да хванеш някой от твоите хора да го свърши. - явно можеше да се разбере по гласа му, че се раграничава от тези хора.
- Не, нужен си ми ти. Не мога да поверя това на никой от подчинените ми. Поисках от теб това, защото ти си единственият цивилен на този кораб.
- Да разбирам ли, че нещата няма да са съвсем чисти?
- Предполагам, че си достатъчен умен и ти е минало през ума и преди този разговор.
- Естествено, но сега ми се изясни напълно. Само чакам да потвърдиш съмненията ми.
- Нали разбираш, че не мога да ти отговоря.
- Да, ясно значи. Какво искаш да свършя?
- Искам да откриеш някого.
- Не можеш ли да откриеш сам по списъците?
- Този някой е на Земята.
- А, това прави нещата по-ясни. И кой е това?
- Името й е Елена Богорова. Или поне беше, преди 24 години.
- Чакай малко, чакай малко. Какво си намислил?
- Нали се съгласи да го направиш.
- Да, Димитре, затова и искам да знам.
- Е, Ерион, това не е от такова значение. Дори и незнанието ти е за твое добро. - Адмиралът най-сетне изкриви устните си в нещо като усмивка

[Sabret00th]

Ей... машина за постове Браво

[Then and now]

===Предателски действия===

Адмиралът се излежаваше в затъмнената си каюта. Не смееше да заспи, затова просто размисляваше. В ситуацията, в която се намираха той основно трябваше да прекарва времето си без да прави нищо. Просто трябваше да седи и да мисли над голямото решение. Нямаше нужда да командва, защото нямаше рещу кого да се бият. Нямаше трудни маневри или други сложни процедури, за които да бе нужен. Просто трябваше да мисли за това решение и да чака някакъв сигнал от Земята. Такъв обаче явно нямаше да се получи, а оставаха само 6 дни до края на срока, който им бе дал. А не минаваше и миг, в който да не мисли за този срок, за това, което следваше на 10-ия ден и за всички последствия за човечеството. Мислеше за всичко и, което бе по-лошо - трябваше да мисли за него. Едновременно не можеше да избяга от тази тежест и бе длъжен да я носи. А той не искаше. По-точно казано не можеше да я понесе. Съдбата на почти половината човечество, която пряко засягаше и останалата част от него. Наистина, това беше непосилно за никого. Особено, като знаеше, че и да седеше на "Спартак", и да не беше на него ползата щеше да е еднаква. Чувстваше се жертва на обстоятелствата. Жертва на войната и на унищожението на единният човешки род.
Затова бе взел мерки и не можеше да чака повече и отлага. Времето му изтичаше и трябваше да действа, преди да дойде денят, в който няма да има нито "Спартак", нито Земя.
Малкото радио устройство, което държеше в ръката си се разшумя и през него се чу гласа на младежа, с когото се бе срещнал преди няколко часа.
- Адмирал Сеяновски?
- Да, говори.
- Открих я, ще дойдете ли да ви дам информацията?
- Не. Прати ми я.
- Къде?
- На мини компютъра ми. Свързан е с мрежата на кораба.
- Ясно. Пращам я. А вие ще дойдете ли все пак?
- Не. Благодаря ти много, но ще те помоля да останеш още малко там.
- За какво?
- Ще ти кажа, когато дойде моментът.
- Тъй вярно. Край на връзката.
Настана отново мълчание. Адмиралът се изправи. Беше сменил униформата си, а до леглото му се намираше сак пълен догоре. Грабна го и го премести до вратата. След това се обърна към масата си. Взе една кутия и я отвори. Оттам извади няккво парче гума с телесен цвят. Сложи я на лицето и в следващия момент вече не можеше да познае себе си. Това беше камуфлажна маска, с която можеше за период от около час да се сдобиеш с лицето на някого другиго след което тя падаше от само себе си. Умно изобретение, но Димитър не му обърна особено внимание. Пресегна се отново към масата и взе едно малко устройство, колкото визитна картичка и дебело 2-3 сантиметра, измуши кабела, с който се свързваше с мрежата на "Спартак" и го пъхна в джоба си. След като вече бе готов, отиде до вратата, взе сака и излезе от каютата.
Придвижи се по коридора, доволен, че никой не го забелязва или разпознава, а и вече си бе подготвил всичко и просто нямаше начин да го спрат. Достигна асансьора за придвижване между нивата и са придвижи две нива по-долу. Излезе от асансьора и продължи по още един широк и осветен коридор. Слезе етаж по-долу ползвайки междуетажния асансьор и се придвижи по още един, дори по-обезлюден коридор. Достигна едно доста голямо помещение, където принципно явно трябваше да има охрана, но в случая си бе взела заслужена почивка. Извади пропуска си и го пъхна в едно от страничните табла до вратата. След това потвърди с пръстов отпечатък и ретинален скенер. Техниката прецени в крайн сметка, че явно е той и отвори вратата пред него.
Той влезе вътре, след което я заключи отново през пулт до нея. След това светна лампите и освети помещението. Намираше с в контролната стая на совалките. Тя гледаше отвисоко над хангара с космическите сонди и совалки. Приближи се до един от контролните компютри. Въведе стартиращ код и активира цялата система. Влезе в менюто с контрола на сондите и въведе приготовление на една за след двайсет минути. Набра изтрелващ код и обратното отброяване започна. Написа и заклюващ код, което означаваше, че излитането не можеше да се отмени без повторно въвеждане на този код, а единственият, който го знаеше, бе той.
Изправи се, грабна сака и се отправи към вратата от лявата страна на помещението. Пъхна пропуска си и тя се отвори. Влезе вътре в асансьора и се спусна надолу до нивото на хангара, където бяха и сондите. Отправи се към изтрелващата линия, където го и чакаше совалката му. Погледна отзад в товарното помещение, да види дали смашините са качили специалния му товар. Отвори вратата за пространството, където щеше да легне.
Приклекна и отвори сака си с багажа. Оттам извади от цивилните си дрехи. Набързо се преоблече, след което отлепи маската от лицето си. Събра заедно на топка ненужните му вече маскировки и и ги хвърли на пода. Постави внимателно сака в пространството вътре в "кабинката", където се оставяше останалия багаж и погледна към часовника на стената зад космическия му превоз, за да види оставащото време. Оставаха му още десет минути до изтрелването. Извади радиокомуникатора и натисна за свързване със съучастника му. Само че този път не му отговориха. Остави линията отворена за малко, но пак нищо. Опита отново със същия неуспех. Започна да се притеснява, че не му отговаря. Опита още два-три пъти, но повикването му отново не бе прието. Погледна часовника и видя, че остават 8 минути. Натисна копчето отново с надеждата този път да се получи, но вместо това вратата на асансьора от контролната зала се отвори и от нея изкочиха четирима въоръжени войника. Адмиралът се обърна и тръгна да се пъха вътре в совалката.
- Адмирал Сеяновски! Спрете на момента или ще стреляме! - иззад войниците изкочи помощник-капитана. Главнокомандващия вече бе влязъл вътре в космическият си кораб, но се спря, когато го видя. - Спряхме го. - този път се обърна към своя радиокомуникатор, който държеше в ръка. - Благодарим за правилната постъпка. Край на връзката. - сега се обърна към командващия си. - Адмирал Сеяновски, по правата, дадени ми от военният устав ви задържам за неопределено време. Съжалявам, че трябва да го направя, но е явно, че не ми оставяте избор.
- Не! - седящият в капсулата започна да удря по таблото пред себе си. - Не разбираш!
- Съжалявам, но няма какво да разбирам. Отлично знам, че сте под напрежение. - помощник-капитана се опитваше да звучи официално, но ясно си личеше, че ако не беше във униформа щеше да приеме доста по-различен начин на държание. - Но това...
- Не разбираш нищо Хериум! Не се прави на такъв, какъвто не си. Знаеш, че трябва да го направя и че няма да изтърпя тук. Губя разсъдъка си! Побърквам се!
- Съжалявам, адмирале, но не мога да ви позволя да напуснете кораба.
- Не тръгвам, за да ви предам!
- Няма значение.
- Има, и то голямо. Ако не го направя сега, няма да има кога. Отлично знаеш какво ще стане на десетия ден. Всички сте готови, но аз не съм като всички. Аз съм землянин. Не мога да понеса това. Просто не мога, разбери го. - двамата се гледаха и Хериум сякаш се чудеше как да продължи. Просто не можеше както повеляваше уставът, нито военният етикет. Просто вътрешно усещаше, че тези думи щяха да са сякаш нечии други и просто не можеше да се накара. Просто...
- Войници, отстъпете назад. Свалете оръжията си. Адмирал Сеяновски, за мен беше чест да служа под ваше командване. Надявам се искрено да успеете да постигнете това, което търсите на Земята. - тръгна към сондата и се обърна към войниците. - Върнете се в командната зала. - те веднага го послушаха, макар и объркани, и се качиха с асансьора горе, а Хериум се доближи до самата врата на капсулата. - Е, Димитър, надявам се, че ще успееш да се справиш в оставащото ти време.
- Аз също, Хериум. А ти командвай мъдро и направи нужното.
- Сигурен ли си, че няма да приемат?
- Напълно. Такива сме земляните.
- А между другото, ето ви един подарък. Вашият е блокиран, а май искате да се свържете с Ерион. - той му подаде своя радио комуникатор и се отдръпна назад. Тръгна към вратата за асансьора. - Успех.
- Благодаря. - адмиралът изпрати с поглед новият командващ на "Спартак", след което се обърна напред и се свърза с човека в контролното помещение. - Ерион, чуваш ли ме?
- Какво? Как така се свързахте с мен.
- Спокойни, никого не съм убил. А и не ти се сърдя.
- Но вие сериозно ли ще ходите на Земята? И Хериум ви пусна?
- Да. Сега искам от теб да ми направиш една услуга
- Стига да не е отново нещо като последната ви молба.
- Не, няма да е. Искам да ми осигуриш чист вход през земната атмосфера, без никакво засичане или проследяване.
- Добре, нещо друго?
- Само това. И благодаря за помощта.
- Пак заповядайте. А между другото, успех.
- Дано наистина да го има. А сега отивай да пишеш рапорт.
- Тъй вярно. Край на връзката.
Димитър затвори отворената врата на космическата си сонда и се облегна назад. Пътуването щеше да му отнеме около 24 часа, затова машината го постави в изкуствен сън. Беше едно към едно с истинския, само че не беше предизвикан от мозъка, а от устройства в капсулата. Малко след това неусетно беше изтрелян в безбрежния космос по посока на мястото, което някога бе наричал дом.

[Picaroon]

Тука доста писатели се навъдиха и при това умеят да пишат увлекателно. Поне от моя гледна точка е така,но аз и нищо не разбирам от писане. Като един обикновен човек обаче,без творчески заложби, мога да кажа че ми харесва.