Секунда нестабилност

[Sabret00th]

Ще позная ли ако предположа че това ще се случи и наистина?

Иначе голяма психария, браво!

[gajet_killer]

Сега ти прочетох всичките части. Не са зле

[Then and now]

ІІІ

Е такъв сън никога досега не бе сънувал! То си беше някакъв филм направо. Драма, там с някакви други примеси. Дам, дам, нещо уникално. Наистина уникално. Бяха му разказвали за подобни сънища, но чак... Тоа си беше прекалено. Пресегна се за термоса с кафето.
Тогава профуча камиона. Мощно, та патрулката се разтресе както се тресеше през кварталните дупки. Почна наум да псува, понеже на глас бе зает да се вайка, след което обърна поглед към профучалия камион. Хм, нещо толкова познато. Като че ли номера. Познат отнякъде. Можеше ли наистина в съня си да види този номер? Не. А радиото бълваше нежни песни. Познати. Съвпадения, съвпадения, съвпадения... Съвпадения нямаше.
Скочи от колата и замалко да го отнесе някакъв пиян "Голф", който се олюляваше насам-натам по трасето. Също познат. Огледа се в храсталаците.
- Жоро! - викна мощно с хайдушки глас. - Жоро! - пак млъкна. - Жоро, идвай, мамка ти и продота! Идвай, че те оставям, ако не си тук до две минути!
Събра набързо каквото имаше и тогава с бърза походка изкочи отнякъде колегата. Беше си се стреснал. Скочи бързо в колата и почна с въпросите.
- Абе какво става, бе? - изобщо не разбираше какво се случва.
- Спешност! Няма време. Слагай колана. - и той запали патрулката, та се стрелна пъргаво нанякъде из улиците.
За щастие бе запаметил маршрута и изобщо не се луташе. Същият блок, но този път без жива душа пред него. Абсолютно нищо и все пак по-живо от предния път. Жоро недоумяваше, но знаеше, че няма да получи отговори, та си траеше и само се чудеше какво става, без да гъкне.
Спряха и Костов отхвърча по посока на входа на блока. Обаче се спря иказа на седящият в колата.
- Стй тука. Пази входа и ако видиш... Всъщност стой и се прави на ченге.
След това бързо слово влезе в сградата и започна да катери стъпалата, защото асансьорът не работеше. А момичето бе забелязал още отвън, че не е на прозореца. И все пак се качи нагоре.
Стигна етажа и се обърна към вратата, която бе на нйния апартамент. Беше отворена. Тихичко се доближи, а отвътре чу някакъв лек шум. Тихичък много тихичък. Почуди се за миг какво да прави, но все пак имаше усещане, за коет бе че и чувал. Усещането за правота.
Бутна лекичко вратата, а там вътре, до отворения прозорец, стоеше Михаела. Тя го погледна, но погледът й бе много различен. Тя плачеше. Цялото й лице бе зачервено. А в ръката държеше цигара. Почти изгаснала.
Не го позна, макар той да очакваше това. Сега идваш трудното.
Пристъпи навътре към нея. Тя не реагира, а продължи да пуши. Не го гледаше, а погледът й се рееше навън. Йордан клекна пред нея. Погледа я известно време, а тя започна да му говори.
- Какво искаш? Ние с вас се разбрахме.
- Не те разбирам.
- Майната ти. Майната ви на всички.
- Как се казваш? - знаеше името, но не това бе целта му.
- А твоето? - отново проявяваше интересния си характер.
- Казвам се Йордан Кастов. Сега ще ми отговориш ли, Михаела?
- Моля? Какво искаш от мен? Махай се оттука!
- Защо да се махна? И спри да пушиш. - по-тежко допълни.
- Махни ми се от погледа. Разкарай се.
- Това не е решение.
- Еми тогава не знам какво ще правиш, но не искам да те гледам. - жалък опит за подигравка.
- Не е това начина. - повтори той думите си.
- Моля? Абе какъв си ти тука?
- Приятел.
- Не ме прекъсвай!
- Добре.
- Какво знаеш за мен? Кажи ми бе! - тя го гледаше гневно, но сълзите напираха.
- Ами разкажи ми. Последният път не искаше, а може би и не трябваше. Не знам.
- Идиот! - беше още по-гневна и разплакана. - Абе какво искаш? Не мога те разбера. Кавото и да ти кажа, ще влезе през едното и ще излезе през другото. Омръзна ми от такива хора.
- Какви хора?
- Като теб. Уж разбирачи, но на никой не му пука. На никой.
- Как така?
- На никой не му дреме за мен. Аббсолютно никой.
- Защо си мислиш така?
- Защото е така! Защото на никой вече не му пука за мен. А знаеш ли колко е лошо да те отхвърлят? Особено, когато това са всички хора, които те познават. Имаш ли си представа? - той я гледаше неразбиращо. - Имаш ли си?
- Не... - той отговори замислено и загледано навън, а тя се бе концентрирала върху очитте му.- Не, нямам си представа. - настъпи кратка пауза, след което той започна отново разговора - Това ли се случи на теб. Никаква помощ, никаква опора?
- Да... - тя сякаш не искаше да говори.
- И ти си останала сама. - Михаела само кимна - Предала си се. Отказала си се. - тя сякаш първо поиска да възрази, но нещо се пречупи и вместо това заплака.
- Не го прави Моля те, не го прави. - продължаваше да плаче. - Не се отказвай. Човек никога не бива да го прави. Разбираш ли, никога. - той млъкна, а тя продължаваше. Сякаш се бе запънал - Не мога... Не съм мъдрец, не съм философ, не съм кой да е какъв. Но все пак не искам да го правиш. Просто нещата не трябва да са такива.
Тогава тя се срина и почна да плаче още по-силно и с глас. Йордан я гледаше със съчувствие, но знаеше, че не може да й помогне особено, в момента. Изправи се и в първия момент мислеше да се доближи до нея, след това да си тръгне, но не искаше да я оставя. Огледа се и взе едно одеало.
- Искаш ли да дойдеш с мен? Малко разходка, да се разведриш.- - той каза всичко с един такъв странно приятен и страшно зареждащ глас. Тя спря да плаче и му отговори глухо.
- Добре. - и се изправи.
Той я покри и я обгърна. Тръгнаха към вратата, но там се сети за нещо. Върна се и затвори прозореца, а помещението започна бавно да се загрява.

КРАЙ


Б.А. Един въпрос само имам. Обир или безисходна ситуация? Въпросът е доста съществен, не мислете, че се шегувам.

[WhiteSnake]

крайна необходимост