Разказче

[IcE_cLaW]

ще го довърша утре вечерта (вечер ми идва музата ) , че сега много ми се спи


Глава І Лунавил

След края на учебната година целия клас отиде на почивка. Щяхме да бъдем в планинска хижа в малкото село Лунавил. Селото беше спокойно. Когато автобуса пристигна и ние слязохме с огромните си чанти всички селяни които минаваха наоколо се спряха и ни загледаха. Само след миг, обаче отново се върнаха към работите си. Ние не обърнахме внимание на това и продължихме към хижата. Пред нея ни посрещна стара бабичка. Каза ни, че цялата сграда е на наше разположение и си отиде. Хижата беше солидна дървена постройка. Въпреки, че не беше поддържана вдъхваше респект. Настанихме се и излязохме да поразгледаме. Групи ученици се отправиха в различни посоки. Аз, Катя, Юри и Валерия се упътихме към гората. Но преди да стигнем до храстите забелязахме, че червенокосо момиче ни следва. Ние не издадохме, че го виждаме и продължихме напред. В гората имаше малка пътечка, по която ние тръгнахме. Пътечката беше много малка и трябваше да вървим двама по двама. Яри и Валерия минаха напред а аз и Катя тръгнахме след тях. С периферното си зрение видях, че червенокосото момиче, което ни следваше внезапно ускори крачка.
- Катя внимавай.. приближава се. - прошепнах аз. След това погледнах отново и видях как момичето вдига някаква тояга - И има тояга - допълних
- Тя има тояга аз - нож - каза Катя и извади от джоба си големия си нож, който винаги носеше със себе си.
Преди да я спра тя се хвърли назад, блъсна червенокосото момиче и допря ножа до гърлото му.
- Сега ще ни кажеш защо ни следиш и какво искаш от нас. Иначе ще ти прережа гърлото! - заплашително каза Катя

[Picaroon]

Сега и 2-рата част,че ми стана интересно да видя края.

[IcE_cLaW]

чакай да стане 23 и нещо и ще почна да пиша... просто нощта ме вдъхновява

[flipmode]

не е лошо ама мн накъсано някак седи. използваш само някакви прости изречения, пробвай малко да обогатиш изказа като използваш по-сложни езикови форми. А пък може и целта ти да е да го напишеш по този начин, ако е така, извинявай

[WhiteSnake]

да и аз мисля, че с тия прости изречения само надробяваш действието, малко като разказче от Буквар седи. пробвай да го преработиш ако искаш да има някакво въздействие и в/у аудитория +5 години

[Then and now]

Абе бива, като цяло. Едно такова семпло и надявам се с нелошо продължение. Накъсаността си я има, но докато не лепне продължението ми се струва, че съдим прибързано.

[IcE_cLaW]

Момичето се разсмя. Имаше нож, опрян в гърлото, четирима човека, които го гледаха на кръв и... се смееше. Ние бяхме вперили учудени погледи в нея и изобщо не разбирахме защо. Тя забеляза това и през смях каза:
- Браво... изобщо не очаквах това!
- Какво искаше от нас? - объркано повторих въпроса на Катя
- Исках да ви предупредя... - загадъчно каза момичето и лицето ми изведнъж стана сериозно
- С тояга в ръка? - вдигна вежди Валерия
- Е - засмя се отново момичето - мислех първо да ви ступам
- А за какво искаше да ни предупредиш? - попита Юри
- За това място - започна момичето - това място, тази гора, това село - всичко е... всичко е...
- Скучно? - прекъсна я Валерия
- Де да беше така... - въздъхна червенокосата и отмести ножа от гърлото си. След това се изправи и продължи - добре.. не мога да ви го обясня по - меко... ще го кажа направо пък ако щете ме сметнете за луда! Това място е населено от от магически създания! Повечето от тях са враждебно настроени...
- Да и в цветята има малки феи, в пещерите - върколаци, а по дърветата - елфи нали така? - отвърнах аз с насмешка
- Всъщност върколаци има в цялата гора, не само в пещерите, а по дърветата живеят силви - заяви момичето което не разбра, че с думите си му се подигравах. Ние всички се разсмяхме. Червенокоската разбра, че я мислим за луда. Погледна ни тъжно и каза:
- Сега се смеете, но скоро ще плачете! И ако бях на ваше място нямаше да влизам навътре в гората! Особено на свечеряване!
След като каза това тя се скри в гората и изчезна безшумно. Ние се спогледахме. Не вярвахме на думите и, но все пак се поизплашихме. Стояхме и мълчахме, докато Катя не предложи да се върнем в хижата. Всички бързо се съгласихме и се върнахме обратно, като непрекъснато поглеждахме назад. Вечерта до късно не зспахме, а слушахме горските шумове, представяйки си какви ли не вълшебни същества.

надявам се да ви хареса утре или тая вечер ще продължа
п.п. май ще стане по - дълго от разказ

[Sabret00th]

А, то няма установена граница за дължина...ама давай де, че е интересно

[Then and now]

Аз като ви казах, че оценявате прибързано не съм се майтапил. Много е интересно, продължавай нататък.

Бел. Sabre : Никой не е оценявал таланта му прибързано, споменахме простите изречения че са малко не на място. Иначе горим от нетърпение.

[IcE_cLaW]

Глава 2 - Първи срещи
Беше вторият ни ден в Лунавил. Ден, който никога няма да забравя... Още сутринта времето беше мрачно и студено.
Всяка сутрин целия клас трябваше да закусва в хижата. Аз седнах на една кръгла маса и зачаках да доидат другите. След няколко минути и Юри дойде. Той беше мълчалив, както обикновено. След звесно време дойдоха Катя и Валерия. Още със сядането си Катя зададе въпроса "Какво сънувахте?".
- Разни неща.. - отговорих аз
- Имаше ли вълк в съня ти? - попита тя
- Вълк!? по - скоро тигър
- А грозно същество, което прилича на жаба и живее в някакво блато? - намеси се Валерия
След доста разкази се разбра, че всеки е сънувал различни същества.
- Ами ако тези сънища са знак? - притесни се Валерия
- Не! Не са! Сънищата са си просто... сънища! - сряза я Катя
След закуска облякохме дебели дрехи и отново излязохме на разходка. С новия ден бяхме забравили за плашещите предупреждения на червенокосото момиче и отново тръгнахме по вчерашната пътечка. Вървяхме и си говорехме, когато внезапно заваля. Дрехите ни бяха памучни или вълнени и бързо станахме вир вода. Решихме, че като така и така сме се измокрили няма смисъл да се връщаме и продължихме по пътеката. Докато вървяхме забелязахме нещо странно по клоните на дърветата. Капките дъжд не падаха по клоните, а сантиметри над тях. Все едно невидими същества стояха по дърветата. Отново се сетихме за думите на червенокосото момиче и се изплашихме. Ами ако беше истина?! Ако тези същества за които тя говореше стояха по клоните и ни гледаха? Не! Това беше невъзможно... Всеки от нас мислеше тези неща и накрая Валерия заговори:
- Хора, вижте дърветата
- Да... - промърмори Катя
- Ами ако... - Валерия не успя да се доизкаже защо Катя я прекъсна
- Никакво ако! Оня беше луда! Да не би да и вярвате!?
- Тогава защо не проверим? - думите се изплъзнаха от устата ми ей така, като че ли някои друг ги беше казал
- Как? Да хвърлим нещо по тях!? - с насмешка каза Юри, който досега мълчеше.
- Защо не? Аз имам точното нещо за хвърляне! - прошепна Катя и така светкавично, като първия път запрати ножа си. Той потъна до дръжката, но острието му не се виждаше Стърчеше на няколко сантиметра от дънера на дървото. Ножът падна от дървото, заедно с невидимото нещо в което беше забит. Всички гледахме с отворена уста и недоумявахме какво става. След няколко мига събрахме смелост и изтичахме до мястото,където ножа беше паднал. Катя хвана дръжката и извади острието. То беше покрито с гадна зелена течност. Момичето плахо докосна мястото, където се предполагаше да има невидимо тяло. Изпищя и бързо дръпна ръката си.
- Н-н-напипах нещо - заекна тя - Нещо топло... нещо ЖИВО!!!
По лицата на всички се изписа учудване, примесено със страх. Отведнъж освен дъжда дочухме и друг звук. Звук от стъпки.
- Идват! - ужасена прошепна Валерия
- Стига глупости! - каза Юри, но по тона му личеше, че сам не си вярва
- Къде са?! - с не по-малко ужас запита Катя, без да обръща внимание на думите на Юри
- Навсякъде - извиках аз
Гледайки дъжда ние с ужас установихме че неизвестните същества са заградили пътя ни за връщане. Да влезем в гората беше немислимо, тъй като не я познавахме, а и в нея без съмнение имаше още такива ... неща. Имахме само един път за бягство - напред по пътеката. Не знаехме къде ще ни отведе, но поне имахме шанс. Втурнахме се колкото ни държат краката. Шумът от стъпките се засилваше и съществата приближаваха. Все едно като тичахме вместо да увеличим разстоянието помежду ни ние го удължавахме. Задъхвахме се. Нямахме сили да продължим. Не можехме дори да ходим.
- Е, май това беше, а? - с тъжна усмивка промълви Валерия
- Не, не! Вие бягайте аз ще ги задържа! - каза Катя, извади ножа си и пристъпи напред
- Не можем - каза Юри
- Смела си... но глупава - чу се глас от страни на пътя
Обърнахме и видяхме червенокосото момиче, което ни беше предупредило. То стоеше между храстите и се смееше все едно нямаше нищо.
Е, вече вярвате ли ми? - с усмивка запита тя