Секунда нестабилност

[Then and now]

В един миг всичко свърши. Някои го наричаха край.

(Б.А. Засега толкоз. Довечера - първата част.)

[Sabret00th]

Ама верно си е баш секунда ...

[gajet_killer]

Довечера е на свършване, чакаме

[StarFighter]

1sec

[Then and now]

(Б.А. Моите разбирания за вечер определят този период на време. По-рано би било надвечер. Научил съм го от баба.)

І

Костов отвори очи. Беше задрямал в патрулката си. Добре, че беше тоя камион, та да го стресне. Директно изключи радиото. Нищо чудно, при тея нежни балади, че се унесе. Огледа се наоколо да види Петров. Дам, пак беше в храстите. Поне го беше предупредил да не го прави този път. Погледна към блоковете наоколо, сякаш търсеше нещ интересно по телевизора за гледане. Драми, трилъри и комедии от битово естество липсваха. Погледна часовника. Беше 7:20. Нищо чудно. Бе спал 20 минути. Ако тоя шегаджия го бе снимал щеше да стане за смях. Пресегна се към термоса с кафето на съседната седалка. Явно бе решен повече да не допусне това да се случи. Извади си чашата от джабката и я напълни с горчивата течност. За малко да разлее, когато поредния камион профуча. Как караха тея софанци, просто не му го побираше главата. Разсъждаваше над това, отпивайки от кафето си. Започна да преброява пропуснатите нарушители. Имаше набито око за всички тези друбни детайли. Стигна до 30 и спря да брои. Щеше да има за какво да се кара с Жоро. Само да излезеше от храстите. Когато се сети за това му стана смешно. Щеше да го скъса от бъзици цяла седмица. Отпи нова глътка и отвори нова страница в мислите си. Погледна се в огледалото. Повчеса си кестенявата коса. Мразеше я просто. Щеше пак да ходи на фризьор в скоро време. Не се понасяше така. Очите нямаше смисъл да ги коментира. От зелени бяха преминали към червено. Ужас просто. Ако в тоя момент проверяваше някой, със сигурност щеше да го запрати да му леят куршум. Мдам, кофти сутрин. Отново отпи от чашата си. Хладно такова, пък какъв пек щеше да стане. Да не повярваш. Два дена валя, та чак снощи се проясни. Тук-таме имаше локви. Поне да си личи, че е валяло. Сега на небете се мяркаха облаци. Пак де, още беше студено, та не биваше толкова да капризничи. Отпи поредната глътка. Забеляза, че Петров се задава от храсталаците. Имаше унил вид, но не предизвика гра съжаление. Доближи се до патрулката с рейнджърска походка и почти пробуди смях.
- Твой ред е, Данка. - подкани той седящия в колата - Стана осем. Ти си наред.
- Как бе!? Ти сигурно час кисна вхрасталаците. Тука изтърва едно 1000 лева, поне. - отговори му Костов подигравателно с усмивка на уста.
- Аре не ме дразни, че не съм добре!
- Нали те предупредих да не го ядеш. - към подиравката се добави и нотк назидание.
- Не почвай пак! Вземай палката и излизай вънка!
- Добре бе! Няма нужда да крещиш. Сереш на собствената си репутация на спокойна личност. - каза той, като вече излезе на пътя и прихна в смях.
- Щи го върна! - изкрещя Жоро и тръшна вратата.
Костов беше истински магьосник с палката. Контролираше движението по един чудесен начмин. Просто се правеше напълно забележим. Принципът му на действие бе елементарен. Лошите се успокояват, спираш произволен, преглеждаш и глобяваш, а непоправимия задължително наказваш. Това беше неговото мото за работа. Колкото и крив да беше, като ченге, имаше едно идеалистично виждане за работата си - никога не взимаше подкуп. С тях оставяше да се справят колегите. Не го одобряваше съвсем, н го възприемаше като необходимо зло. Просто не можеше да се накара да приеме нещо такова.
Някак неусетно си и минаха два часа и половина. Ей-така си и минаваха при натовареното софийско двежуние. Просто не му беше скучно на никакъв етап. Работа си имаше колкото си искаш. Петров обаче се провикна да се качва, че са ги викнали някъде из блоковете. Сериозно се усъмни, че са ги повикали. По-готов бе да приеме, че Жоро сам ги е предложил, за да може да се отърве от тоя пущиняк и да преоткрие цивилизацията в лицето а тоалетната. Набързо обаче осъзна, че случаят ще е различен. Още когато отдалеч видя огромната тълпа струпала се пред високия, минимум 15 етажен блок.
Паркираха пред блока. Там, където се и бе струпала огромна тълпа. Излезе от колата и погледна нагоре, накъдето гледаха всички. Някъде високо, на един от прозорците бе залепена малка черна фигура. Два-три прозореца през нея и етаж по-долу две-три фигури наживо разискваха въпроси, обръщайки се към фигурата. Така поне изглеждаше. Тълпата бе стаила дъх и само тук-там се чуваше някакво шушукане, което и бе достатъчно да не се чуят мъдрите слова на ерудираните личности горе. Полицаите в този момент не правеха изключение от тълпата и също гледаха безпомощно отдолу. Забеляза, че от прозорците не надничаше никой друг. Нещо страшно учудващо в тази ситуация. Като се има предвид, че на отсрещният блок беше накичено с всевъзможни зяпащи човечета. Учуди го и също липсата на журналисти. Всъщност имаше около двама-трима. Те също се бяха смълчали. Фотографите бяха повечко - към петима и само щракаха, като в промеждутъка отправяха поглед нагоре.
Двамата с колегата се отправиха към някой от началниците, за да видят какво става. Намериха го до една друга патрулка. Каза им набързо само да идат да гледат тълпата да не премине загражденията. Беше прекалено зает да говори по телефона. Всъщност се обясняваше с някого. Направо си се караше.
С Петров отидоха до загражденията, където вече имаше четири-пет ченгета. Присъединиха се към тълпата.
- Какво става тука? - започна Жоро да разпитва.
- Тука някаква се е качила и щяла да се хвърля. - отговори му някакъв по-възрастен мустакат.
- Ясно, а тея долу? - продължи с въпросите.
- Това се тримата психолози, дето ги пратиха. Горе има още към десет момчета, готови за действие. Последно някой слезе преди час да търси някакви цигари за тая, че искала. - поразказа мустакатия.
- Откога е горе? - още един въпрос зададе разпитващия.
- Не се знае. Аз съм тука от два часа. Беше се сбрала малка група. Бяхме от първите. Само още една кола имашше преди нас, ма те си отидоха. - отговори отново същия.
- А може ли да се кача горе по някакъв начин? - най-сетне проговори смълчаният и замислен досега Костов. Всички го изгледаха странно, само възрастниятму отговори, без да отмества поглед отгоре.
- Там е входа. Влез и иди да поразпиташ. Тъкмо и ние не знаем какво става. - насърчи го
- Добре. Ще се върна след малко. - каза Данчо с прикрито удовлетворение и се отправи към входа.
Оттам хвана асансьора и се качи на етаж под психолозите. Нямаше никого. Изкачи се по стълбите на гория. Двама негови колеги седяха в коридора и си лафеха. Пита ги откъде да вземе информация и те го опътиха за към горния етаж. Пак не успя да чуе тримата мъдреци, окачени на прозореца, защото вратата за апартамента им бе затворена и чуваше само някакви неясн звуци оттам.
Качи се на "етажа на смъртта". В коридора седеше един-единствен полицай, който скочи още като го видя да се задава. След няколко секунди неразбирателство го напъха в един апартамент и му каза да пази тишина.
Вътре бяха двама главни началника, трима полицаи и четири барети. Живо разискваха какво ще се прави и почти не му обърнаха внимание, когато влезе и само му казаха да затвори вратата след себе си. Продължиха си със заниманието да обсъждат, без да го забелязват особено. Имаха доста страшен план. Щяха да чакат знак на тези отдолу и щяха да пратят човек при нея, уж да проговорят. Всъщност този човек щеше да й сложи белезници и баретите щяха да я издърпат навътре. Доста странен план. Костов ги изслуша, след това попита ненатрапчиво.
- Не може ли да ида да поговоря с нея? Един приятелски разговор ще проясни съзнанието й и ще й помогне да осъзнае ставащото много по-леко. Ако чакате може да стане само по-лошо...
- Изключено! - отсече един от началниците, но без да се провиква. - Подобмно действие има непредвидими последици на този етап. Тя има параноично държание и още възприема всеки като опасност за това, което иска да направи. Забранявам подобно действие. Когато трябва и само с целта, която казах току-що. Сега се махай оттука. Всъщност откъде идваш? Не си от оставеите в коридора?
- Пратиха ме отдолу да проуча какво става. Разбрах, сега изчезвам надолу. - отговори Костов леко сконфузено и внимателно се изниза от вратата в коридора. Пазещият седеше на стол пред вратата на фаталния апартамент и гледаше в телефона си. Замисли се за момент какво да прави. Погледна стълбите и тръгна към него. Пресегна се за дръжката, но седящият се изправи и го спря, след което прошепна:
- Какво си мислиш, че правиш? - отговор не получи. Данчо го хвана и го метна настрани, след което разби вратата и на бегом отиде до прозореца, на който стоеше момичето, обърнало се да види какв става. Зад него пазачът се провикна и всички, чакащи досега моментът за действие, се изнизахапред вратата на апартамента и гледаха невярващо. Костов вече се бе качилна перваза и бе седнал с лице към момичето. Психолоцзите от долния етаж се стреснах и се развикаха един през друг.
- Какво правиш! Веднага се махай оттам! Застрашаваш живота на момичето!
- Абе я трайте там долу, стига сте лали! - отряза ги полицаят, след което се обърна към кандидат самоубийцата. - Здравей, казвам се Йордан Костов. Цигара? - извади кутията си и запали.

[WhiteSnake]

евала, доста време ме нямаше ама гледам тука си върви творчеството здраве. поздравления хубаво разказче

[Bizarre]

браво че си се сетил да пишеш на тема КАТ, доста смело

[IcE_cLaW]

мм не е зле :-) ял си букви на някои места но това лесно се коригира очаквам да го продължиш

[Then and now]

Абе скоро ще да го продължа.

[Then and now]

ІІ

- Цигара? - той запали - Щом не искаш. Твой проблем. - тя го гледаше с интерес, но не изглеждаше особено изненадана. - Като гледам си на свършване с цигарите. - наистина, в кутията й имаше още три, но в момента не бе запалила. - Моите са малко по-силнички, но пък едва ли ще те убият. - тя продължаваше да го гледа сякаш очаква нещо от него, а той се подсмихна. - Доста неуместна шега, нали? Карай. Така или иначе не я усети. Та може ли да те попитам за името, след като аз прелюбезно ти се представих, а?
- Михаела. Казвам се Михаела. - каза тя с тих глас. Запали една цигара и обърна погледът си към тълпата долу.
- Дам, Михаела. Хубаво име. Имах една съученичка, която се кзваше така. - той нй-сетне си позволи да я огледа, а тя не го гледаше. Слаба, с мръсни сиви дрехи, по-скоро посивели. Кестеняви коси, също избледнели и заплетени. Изглеждаше като наркоман и носеше всички белези на повяхнала красота. - Но ми е много дълго. Как ти казват за по-кратко?
- Мики. - подхвърли тя, сякаш знаеше въпроса предварително.
- Е, Мики, ще бъда честен. Колко обичам тая реплика, просто. В момента ситуацията е много лоша и за двамата. Аз знам, че ще ме убият, ако не те прибера, но твоят проблем е напълно непонятен, та би ли ми разяснила цялата ситуация. Как стоят нещата. Да ми разкажеш твоята история, за да мога да ти помогна.
- Не можеш да ми помогнеш. - каза тя монотонно.
- Как така? Не...
- Не разбираш, нали? - тя го прекъсна по-настоятелно, но продължаваше да се държи незаинтересовано, като цяло.
- Не бих могъл, ако не ми по...
- Помогна. Нека ти довърша мисълта. Искаш да ти разкажа моята история, за да разбереш как можеш да ме разубедиш.
- Именно.
- Но не.
- Какво искаш да кажеш?
- Не можеш да ми помогнеш.
- Добре, добре, добре! Спри...
- За момент. Няма какво да изясняваме. - сега тя вече се обърна към него, повишавайки постепенно тона си и оживявайки се лека-полека.
- Ще престанеш ли да...
- Те прекъсвам. Да повдигаш пръст и да не повдигаш, тук няма полза. - тъкмо си бе помислил да го направи. Леко започваше да се гневи.
- Искаш ли помощ изобщо!?
- Не. Ти сам ми се натресе. Заряза партньора си долу и дойде тук.
- Чакай... Откъде знаеш за това?
- Ей-така. Късмет и съдба.
- И ти си мислиш, че ме познаваш? Така ли?
- Ти да не би да познаваш мен?
- Добре, спри. Нека да поговорим. Да...
- Предлагам ти да се разкараш, а искаш да обменим информация. - Йордан абсолютно не разбираше какво става. Тя се доизказваше вместо него и контролираше всяка негова мисъл, преди да я довърши.
- Не искам да се махам..
- Не, повярвай ми, при шефовете ти ще ти е доста по-добре.
- Коя си ти?
- Мис Пиги. - тя да не би да се шегуваше!? Това му дойде в повече.
- Име...
- Дадох ти. Айде на се повтаряй въпросите.
- Добре, добре! кажи ми коя личност се...
- Зад името Михаела се крия аз. - Тя запали следващата цигара и хвърли фаса. - Един абсолютен боклук.
- Как може да се определяш сама така?
- Ооо, не се определям аз така. Всички го мислят. Дори ти.
- Да, ясно. Но щях ли да дойда, ако бе така.
- А не искаш ли да си герой? - какво!? Тя изпреварваше тотално мислите му.
- Не е то...
- А кое?
- Защо човек би искал да свърши така?
- О, стига, говорили сме по този въпрос хиляди пъти! - той тотално бе в неведение за какво говори. Халюцинираше ли? - Ако няма как по друг начин, така ще свърши!
- Няма ви хора, които да държат на теб? Ро...
- Кой би държал на един боклук! Кажи ми...
- Просто си...
- Не, не съм депресирана. Нито съм надрусана. - да не би пък и мисли да четеше, че допълни и това.
- Добре, кажи ми тогава. Каква си?
- Аз съм боклук. Абсолютен, тотален, ненужен. Боклук, бе човек. Такъв, който отива в кофата и не ти пука за него.
- Това ми стана ясно. Сега...
- Няма да ти разказвам нищо. Ако ще помагаш, помагай. Иначе се махай, докато е време още.
- Разбери ме! - Костов вече се бе ядосал - Не мога, ако не разкажеш нещо за себе си.
- Какво искаш? - тя също бе приповдигната.
- Как стигна дотук!
- Трудно! Много, много трудно. Но ти няма да ме разбереш. - тя направи пауза и допълни. - И не е за момче. Не ме мисли за такъв човек. - настана мълчаие. Тя запали последната си цигара. Накрая Йордан се осмели да започне отначало.
- Знаеш ли, чувствал съм се много зле. Наистина.
- Да, знам.
- Всеки се е чувствал така, но не е това начина.
- Знам.
- Тогава?
- Чувсвал ли си се зле, но наистина зле. Толкова, че търсиш решение. Но никоене ти помага, а само задълбочава проблема. Позитивни мисли не помагат. Нищо, но ти търсиш начин.
- Ти така ли се чувстваш?
- Да. Седя си тук. Пуша цигари и идваш ти. Аз не искам да го направя, но по някаква причина знам, че трябва. Затова търся начин да бъда разубедена. Но ти все не успяваш.
- За какво говориш?
- Моля те. Знам какво ще кажеш още като си го помислиш. - тя сякаш се бе сринала отново психически.
- Нн...
- "Но не те разбирам."
- К...
- "Какво?"
- С...
- Да спра? Ти се спри.
- Знаеш ли...
- Да, знам.
- Защо не дойдеш с мен сега. Просто ще слезем долу и готово.
- Хммм. Това също сме го обсъждали. Ти не можеш да ме накараш да се почувствм така. Не можеш да ми помогнеш. А докато...
- Защо?
- Защото не мога.
- Това не е отговор.
- Знам, но просто не можеш. Толкова пъти опита. Водих те по хиляди начини и пак не успя. Ти не си този, който да ми помогне, явно. Просто не можеш. Нали ти казах за чувството, когато си много зле. Тогава търсиш начин да си помогнеш, но не можеш. Накрая... е в случая знаеш какво ще се случи.
- Добре.
- Просто добре ли? - тя за първи път се учуди.
- Разбрах те.
- Наистина? - тя още повече се учуди.
- Ти не си боклук.
- Но...
- Не си боклук. Изслушай ме. Разбирам какво чувстваш. Но разбери, че не мога да те накарам да се почувстваш по-добе. Не мога, защото ти не ми даваш. Не знам какво имаш предвид с тъпотиите, когато съм искал да ти помогна, но...
- Аз ти разказах всичко. Бях...
- Въпреки това не си искала. Разбери ме. Аз стоях вътре и имах шанс да си тръгна. Сега най-много да си измият ръцете с мен. Моля те, позволи ми да ти помогна.
Тя го гледаше усмихната и в същото време се разплака. Дори не бе забелязала, че цигарата й е изгоряла напълно.
- Сега разбирам.
- Да, кажи ми.
- Аз е трябвало да ти позволя да ми помогнеш, но не както си мислех. Аз трябва да ти помагна. Разбира се.
- Какво?
- Не се притеснявай. Помогни ми. Ти трябва да ми помогнеш да изляза от този капан.
- Добре, просто ела с мен.
- Не... Но не се плаши. Тълпата има изискване. Просто ми помогни да се измъкна. Знам, че не разбираш... Знам, че само ти можеш.
Михаела му хвърли един последен поглед. Беше някак тайнствено усмихната. След това просто се хвърли надолу. Мигът трая вечност. Костов затвори очи, за да не гледа. Всичко бе свършило.
Шум от камион. Какво!? Той отвори очи. Беше в патрулката. Не разбираше какво става. Погледна часовникът. Показваше 7 и 20.


(б.а. Утре май ще пусна и последната част. Може и тая вечер.)