The dream

[blood_dodo]

За втори път ще пиша по сън, този път доста по-дълъг от предишния
Последните 1-2 сцени от съня ми бяха с музикален фон - KoЯn - Evolution, но с така променен текст.

It's evolution!
And why, I do not dare defy the ancient beast inside,
that's right there - it's conjoined with my mind??
And why do I deserve to die?!

[blood_dodo]

Нов град, ново училище, нови хора... Мразя да се местя, но когато годишните приходи съвсем буквално се утроят срещу едно просто преместване надали ще се намери човек на света, който да послуша едно петнадесет годишно дете. И затова просто трябваше да свикна.
Иска ми се да ме бяха послушали, да не бях чувствал нищо от това, което почувствах тогава... Но нямам много избор вече, нали така?
Отначало всичко беше наред. Запознах се лека полека с новите си съученици, примирих се с повечето нови неща, макар че понякога чувствах ужасна болка – болка, заради която някои вечери заспивах разплакан. Звучи странно, но носталгията по миналото е една наистина могъща сила и само който я е усетил разбира какво преживявах.
Новите ми познати, скоро и приятели ме запознаха с голяма част от града. Наистина имаше какво да се види и прави там. Започнах да свиквам, като всяко дете сравнително леко забравих... Или поне си мислех, че съм забравил. Истината е, че помня всеки детайл толкова ярко, че понякога мисля, че ще си изгоря очите.
Мина време, аз вече се чувствах достатъчно комфортно да нарека определени хора мои приятели и постепенно запълвах някои празнини. Обичам да наблюдавам и да си изграждам преценка за нещата – същото беше и с училището. Започнах да виждам по-широко. Отпървом бяха само другарите. После целия клас. После и хора от съседните класове. Накрая и хора от други випуски. Така видях и нея – чудно как я видях за първи път, след като очите ми я бяха регистрирали почти всяко междучасие от три месеца насам. Добре сложено, средно на ръст момиче с мека, вълниста и дълга до раменете коса, която обикновено беше вързана с ластик, и винаги облечена с дънки, фланелка с къси ръкави и кецове.
Беше ми неудобно да я заговоря, макар че исках. Чудех се как да се запозная с нея и да не се изложа в същото време. Накрая реших да разпитам поне малко приятелите й, че като се събудех една сутрин с куража да я заговоря – а бях сигурен, че ще стане точно така – да знам горе-долу как да се държа.
Разбрах, че се казва Рика, че обича да чете и че никой не я смята за свой приятел. Последното ме изуми. Оказа се, че освен как се казва, какво прави в час и как изглежда, никой – дори и клюкарките от класа й – не знае нещо повече за нея. Опитах се да реша как да постъпя и накрая след не особено леки душевни терзания просто я пресрещнах един ден в коридора в междучасието и й се представих.
Лицето й остана безразлично и тя само изсумтя и ме подмина. Останах объркан от тази липса на емоция, но реших да се пробвам пак, по-късно.

[blood_dodo]

Минаха две седмици, но така и не намерих повод да я заговоря. Тогава една вечер я сънувах. Беше странен сън – аз гледах от високо как Рика бяга от нещо в една малка уличка. Отначало не разбрах защо бяга, но малко след това забелязах, че сенките се сгъстяват и придвижват зад нея. Тя хвърли един поглед през рамо и видя нещо, от което зениците й се разшириха, а аз се събудих. В първите един – два мига на моето утро запазих спомена какво точно бе видяла тя, но само след секунда последните остатъци от съня се пръснаха на парченца.
Беше неделя и нямах никакви планове, затова реших да се разходя из града.
Без да бързам се измих, облякох и закусих. Казах на нашите, че излизам, обух си кецовете и се отправих навън.
Половината ден отмина неусетно в безцелно скитане из уличките по пътя за центъра. По магазините там нямаше какво да ми хване окото и затова наблюдавах хората. От малък се чувствам много странно сред тълпа непознати – възприемам ги като персонажи на игра, с които нямам нищо общо, и няма и да имам. Но винаги е интересно да се вгледаш как някой бърза, друг е тъжен, трети разправя нещо на приятеля си и да се опитваш да си представиш какво му е на него.
Тогава ненадейно видях една бяла фланелка с къси сини ръкави и някакъв японски йероглиф между плешките, малко над който се виждаше мека кестенява коса.
Сърцето ми ускори своя ход, защото това бе единственият човек, който наистина исках да видя. Веднага се скастрих с мисълта, че това най-вероятно не е тя, но рационалната ми страна бързо бе заглушена от вълнението.
Имаше десетина метра преднина и доста хора между нас, затова не можех да извикам. Вместо това ускорих ход с надеждата да я догоня преди да я изгубя от поглед.
Скоро се доближих достатъчно и я повиках по име, но тя забърза, промуши се през една група туристи и се скри в пресечката.
Бях крайно изненадан от тази реакция, след като единственото, което исках бе да поговорим. Реших да я заговоря отново на следващия ден, за да се изясня и да не остане с впечатлението, че я преследвам.

[WhiteSnake]

има съспенс в тая история, само внимавай да не стане като в сапунките дето все се отлага развръзката или
завръзката,изобщо, и накрая все пак нищо не се случва

[flipmode]

мене пък ме кефи, че поддържа интригата, ако не друго, поне удължава интереса до следващия път (най-малкото)

[blood_dodo]

В понеделник първите часове бяха много натоварени – всичките разказвателни и трябваше да използвам почивките между тях, за да преговарям. Но веднъж щом би звънецът, оповестяващ началото на обедната почивка, си събрах максимално бързо нещата и излетях през вратата, благодарен, че не ме изпитаха по нищо. Колкото и да се опитвах да се концентрирам и да си припомня уроците, мислите ми все се въртяха около една и съща тема.
Наложи се да изчакам, понеже учителят им ги задържа няколко минути. Така се бях отплеснал да гледам през прозореца след петата минута, че за малко щях да ги изтърва.
Тръгнах напред през коридора и се оглеждах за нея. Видях я съвсем в края му, точно преди стълбището, но успях да я догоня едва към края на училищния двор, защото не исках да се изложа като побегна след нея.
- Хей, Рика, почакай малко. Искам да поговорим…
Думите ми нямаха точно ефекта, който целях – тя все пак спря и се обърна, но този път вместо безразличие на лицето й беше изписано раздразнение.
- Престани да се мъкнеш след мен! Какво искаш?
- Виж, искам само да ти кажа нещо, не е нужно да ми се караш… Както и да е – сънувах те.
Предполагам съм се изчервил почти веднага – в ума ми докато бях разигравал ситуацията всичко изглеждаше наред, изгладено – но сега като се чух каква колосална глупост изръсих, ми идваше да потъна вдън земя. Тя обаче смени досадата с нещо като хумор и ме погледна на една страна.
- Ти си странен.
Отбеляза го просто така, като факт. Предполагам всъщност съм изглеждал изключително странен, но тя като че ли се опита да смекчи удара. След това помисли малко и изражението й отново се промени, този път в насмешка.
- Да не би да ме сваляш?
Исках да кажа няколко неща наведнъж и затова само промърморих нещо и млъкнах.
Рика присви очи и замина, оставяйки ме сам с мислите ми, и по-точно колко бях объркал всичко.

[TheBeast]

неможах да кажа мнението си,то аман от жени и алкохол...Много сполучливо се е получило,продължавай така колега

[flipmode]

остава и по-дългичкииии да ги пишеееш и си супер

[WhiteSnake]

ти така ако продължаваш, верно на няква сапунка ще го обърнеш. прекаленото накъсване на разказа също не е хубаво, всеки път трябва да чете човек и предните части, за да си припомни за кво иде реч ...

[flipmode]

айдееее кво ставааа, няма ли да има продължениеееее или авторът е в творческа криза. не е честно да спреш така на най-интересното !