The Last Survivor

[Then and now]

Вървях аз по прашната улица
и мрак се бе спуснал навред.
Защо ли бях тръгнал по таз улица?
Защо продължих аз напред?

Отдясно в руините таеше се мрак.
Отляво разруха безкрайна открих.
Защо ли, наистина, тръгнах, аз, пак?
Защо ли във мрак не се скрих?

Излязох наяве, на светло, отново.
Без мисъл за всичко възможно.
Защо, защо ли аз тръгнах отново?
Защо не използвах шанса, даден повторно?

-І-

Бе горещ ден. Жаркото слънце печеше неумолимо над руините на поредния разрушен град, жертва на войната. Тишината, която зловещо се бе спуснала над тези порутени останки беше рядко нарушавана от сухия вятър, подхранващ горящите сгради, и от няколко тъпи, слабоотекващи стъпки, последвани от падащи отломки и звуци на тресящи се метални части. Изведнъж насред улицата, от прозореца на една стена, остатък от някогашна постройка, бъвно и внимателно се подаде фигурата на войник, който плавно се спусна по натрупалие се останки надолу към пътя. Той застана мирно, прикрит зад бетонен панел, отхвърчал отнякъд, а иззад ъгъла на унищоженаа сграда бавно се зададе втора фигура и се запъти приклекнал към първия. Двамата не размениха никакви приказки, макар и затова да си имаше причини, криещи се в огромното бойно снаражение, което носеха, но все пак без никакви команди първата фигура се придвижи към ъгъла на отсрещната сграда, която беше по-здрава, като изключим липсата на лицева стена. Прикри се зад една голяма купчина отломки и даде сигнал на другия да дойде до него. Вторият отново тръгна бавно и внимателно, когато насред улицата се спря, стреснат от звука на някакви падащи отломки. Обърна се по посока на шума, за да види свличащите се остатъци от купчината отломки до една постройка, намираща се през една сграда и малкото облаче прах, което се издигна. Точно щеше да го отпише, като поредноо срутване, когато чу отново същия звук.
Двамата се спогледаха набързо и първия на бегом се отправи към сградата, откъдето идваше шума.След това втория, също на бегом, се изкачи по купчинаа и застана отгоре изчаквайки партньора си, което се изкачи и влезе в порутената постройка. Вторият войник го последва и двамата се озоваха насред остатъците от някогашна кооперация, по-точно между трите останали стени и част от стълбище, от което всъщност бяха останали само няколко стъпала и няколко метални пръта в стената. Ослушаха се за нова напътстващи шумове, но единствено отнякъде се чу срутването на една от горящите сгради, което не им помогна никак.
Първият направи знак на другия да иде от другата страна а улицата, която се виждаше, поради липсата на едната стена, а той самият застана прикрит зад стъпалата.Партньорът му не се чуди задълго и доста пъргаво прекоси улицата, стигайки до поредната купчина отпадъци и прикривайки се в тях, след което даде сигнал на първия воиник да го последва. Той тръгна към него и едва преполовил разстоянието видя как вторият захвърля раницата си и повечето патрони и се хвърля на бег надолу по улицата към поредното срутване на останки от сграда, захвърляйки в движение и останалото си снаражение, оставяйкисамо пистолета в ръката си. Тръгна на бегом да го гони, но след двайсетина метра се отказа, видайки как се скрива в сградата, изчезвайки от поглед.За миг се замисли какво да прави, но в крайна сметка го последва измежду руините и се озова в поредната унищожена постройка, която обаче този път си имаше четири стени, макар те а бяха полусрутени и да липсваше таван.Вторият го нямаше никакъв, но пък след като се огледа набързо видя, че има само една врата отзад, през която би могъл да се измъкне и се шмугна през нея, озовавайки се в съседната сграда, също толкова разрушена, колкото предишната. Огледа се и видя, че единствено има изход към пътя. Излезе през него и се озова на същата улица, от която идваха, макар и на различно място. Изправи се, за да може по-лесно да види някакви следи, когато видя, че от купчината пред съсдната сграда се издига прах. Придвижи се дотам, пъргаво се покатери нагоре и влезе в постройката, стоварвайки се зад учудения си партньор, който обаче само му хвърли учуден поглед и се промуши през една малка дупка, водеща сякаш към съседната сграда.
Позамисли се за малк какво всъщност става, след което захвърли цялото си оборудване и последва втория през малкото тунелче. Накрая се озова в едно тясно и мрачно пространство, а партньорът му седеше приклекнал с оръжието в дясната и фенерче в другата. След като първият се измуши и хвана в ръцете си пистолета, вторият му направи знак да го последва през тясното и неприятно помещение, изглежа образувало се след струтване на покрива.
Двамата се придвижиха приведени измежду стърчащата арматура и парчета бетон, докато достигнаха до края. По-точно до някаква врата, поставена сякаш от съдбата, след срутването на сградата.Вторият бутна вратата и влезе помещението,следван от партньора си. Миг по-късно се вцепениха и не можеха да помреднат. Фенерчетата им осветяваха едно младо женско лице. Едно младо момиче, което бе наистина мръсно, попило мръсотията и почерняло, доколкото би могло, наплашено до смърт от новодошлите, свито в единия ъгъл.
Първият се отърси от вцепенението и внимателно се доближи до нея, оставяйки оръжието, а тя се вграбчи в него, все още наплашена, но отказваща да го пусне. Той направи знак на спътника си да излезе и да съобщи, след което добави със спокоен тон, вписващ се нежно в мрака.
- Не се плаши. Сега си в безопасност.

[delta_squadron]

Интригуващо, кога да чакаме втора глава?

[Then and now]

-ІІ-

Момичето седеше на метален стол в едно сиво, мръсно и неприветливо помещение. Беше със същите мръсни и черни дрехи, но самата тя беше чиста и под чернотията се показа кестенявата й коса заедно с бледото й лице и сини очи. Тя обаче продължаваше да изглежда травмирана и уплашена от околността. От другата страна на масата, в униформа, изправен до металния стол стоеше мъж в силно изнервена поза, със строг поглед и добре допълващ се сериозността му мустак. Той неспокойно се придвижваше наляво- надясно из помещението, поглеждайки ту към нея, ту към тавана, незнаещ какво да прави и изобщо как да продължи.
- Името ти? Как се казваш? - каза той след кратко обикаляне. Неспокойно и някак заповеднически, донякъде опитвайки да не е плашещо. Тя го погледна и се сви още повече, обхващайки се с ръце. - На колко си години? - продължи той с въпросите, вече застанал на едно място до стола, изглежда отказващ се - Кажи поне нещо. Една дума кажи? Можеш ли да говориш? - направи кратка пауза, вече отчаян, след което излезе от стаята набързо затръшвайки вратата. Тя остана сама и малко се поотпусна, малко по-спокойна, познавайки добре помещението, чувствайки се по-сигурно сама.
Тогава вратата се отвори с леко изкърцване и се затвори внимателно. В помещението със спокойна крачка влезе някой доста по-млад от предишния присъстващ. Новодошлия се различаваше доста по външен вид, а и по държание. Изглеждаше малко по-висок, не носеше униформа, а само потник и лицето му имаше остри, но не и груби очертания.
Той се запъти към другата страна на масата и постави чаша с все още топло кафе пред нея, след което седна на стола, облегнат на масата, пиейки от своята чаша, без да продума. Няколко минути продъли да я гледа, дори след като изпи кафето си, след което се престраши да я заговори.
- Кафето вече изстина. - тя леко се стресна, но това я накара да погледне него, след това чашата. - Това не е важно, не се плаши. - продължи той с тон вдъхващ единствено спокойство. - Знаеш ли, много си красива. - комплиментът сякаш също я стресна. - Тук нямаме такива красавици. - тя продължи да го гледа с интерес. - Ще ми кажеш ли как се казваш?
- Никол. - прошепна тя глухо, а отговорът й явно го учуди, затова продължи.
- Е, добре, аз се казвам Нейтън. Приятно ми е да се запознаем. - той направи кратка пауза, за да я изгледа. - Добре, Никол, на колко си години? Може ли да ми кажеш?
- На 25. - отговори му тя отново едва-едва.
- Хубава възраст е това. Аз съм на 29, скоро навършвам 30. - продължи да оформя разговор той с по-освободен тон. - Някакви, мхм, роднини? - продължи той, задълбочавайки навътре неусетно, а тя отново се сви и просълзи. Младежът премести стола си до нея и продължи успокояващо. - Няма нищо. Спокойно. Не трябваше да те питам това. - след още няколко подобни слова тя се облегна в него и го прегърна, продължавайки да плаче - Са...
- Те! Те убиха всички! - прекъсна го тя и той се учуди за миг, но след това продължи да я слуша. - Всички! Не спряха! Тръгнаха след оцелелите от нощта! И не спряха, докато не останах сама! Долу в дупката! Сама! - тя спря да говори и продължи само да плаче, стискайки се в него все по-силно.
Малко след това я изправи и изведе от стаята, опирайки я в себе си. Отведе я в нейната тясна стаичка и я остави сама да плаче.
- Здравей, сладурано. Какво ще кажеш за една романтична вечеря. Аз и ти, а? - каза й надзирателят, носещ вечерята, след което се нахвърли върху нея, наплашвайки я до смърт, преди да бъде спрян от колегата си зад вратата, който след това се опита някак си да я успокои.
А междувременно младежът, който я разпита се отправи към командващите, за да им съобщи, че тя е безполезна и по-точно - ненужна.

[SoulRipper]

Яко е, чакаме продължението.

[WhiteSnake]

браво, не е никак зле. за да запазиш цялостната композиция може би и 2-ра глава трябва да започне със някакъв стих

[Then and now]

-ІІІ-

От другата страна на металната врата на стаята й се вдигна шумотевица. Приглушените гърлени гласове, очевидно принадлежащи и на някого другиго, освен на двамата надзиратели, шумно спореха. Никол се сви в ъгъла, все още травмирана от случката с пазачът, а сега и допълнително стресирана от ставащото. Запуши ушите си, за да не ги чува и се просълзи отново. След малко шумотевицата отвън утхна. Вратата плавно се отвори с леко изкърцване и вътре влязоха три познати физиономии. В средата стоеше приятният мъж, който я бе разпитал, вече по-официален, но не засташителен, отдясно бе надзирателат, Едуард, който я успокои, след като спря стоящият вляво, откъм нейната страна, присвит и вече хрисим негов колега. Видът му и присъствието му я уплаши, въпреки че той самият изглеждаше видимо притеснен. Нейтън му направи знак да се отдръпне назад, виждайки реакцията й и се приближи към нея бавно.
- Здравей Никол. - заговори той със същия спокоен тон от предишната им среща. - Би ли се успокоила поне малко. Аз съм тук, не се притеснявай. - Той се доближи изправен до нея и я погали с лявата си ръка. Тя се поуспокои, но тогава видя изражението на другия пазач, който гледаше гневно към доближилият я. - Сега ще те заведем на едно място, за да ти зададат още няколко въпроса. Става ли? - тя кимна и той й подаде ръката, с която я погали, за да й помогне да се изправи. Подпря я на себе си за няколко крачки, след което я остави да отиде сама до вратата. Никол се спря за миг и погледна към нападналия я пазач, който я гледаше сякаш с умиление. Тогава зад гърба й, в малкото затворено помещение, мощно се чу изтрел. Уплашена се хвърли на мига към ъгъла, запушвайки ушите си и свивайки се отново на кълбо, издавайки ужасени писъци. Последваха я още два изтрела, които отекнаха също толкова силно. Никол продължи да пищи, когато някой застана клекнал пред нея. Хвана я за ръцете и ги отлепи от ушите й, след което започна да й говори успокоително. Тя го погледна в очите, ясните зелени очи, и лицето му, оцапано с кръв. Беше Едуард, който продължаваше да се опитва да я успокои с думи. Тя спря да пищи и се хвърли вграбчи в него.
- Трябва да се измъкваме оттук, преди да ни открият.- каза й той настоятелно, със приятния си успокояващ глас, което силно й подейства, но продължи да го държи здраво. - Стани. Бързо, да тръгваме. - Едуард се изправи заедно с нея, държейки я прегърната и придържайки главата й, за да не гледа какво се е случило в стаята и двата трупа на пода, обляни в кръв.
Двамата излязоха от стаята и поеха надясно по дългия празен и мрачен коридор, осеян със същите метални врати. Тогава земята се разтресе, силно и внезапно. Двамата спряха и се опряха в стената. Последва втори и трети трус, а след тях дойде и шум от сирена, някъде далеч, зад стените.
- Трябва да побързаме. - той я хвана за ръка и двамата забързаха надолу по коридора, когато стигнаха до, сходна с предишните, врата. Едуард мушна ключа и я отвори бавно и внимателно, а от другата страна дойде многократно по-силен шум на сирената, придружаван от далечна суматох. Коридорът беше подобен, но малко по-светъл и без врати по продължението си. - Насам. - той я хвана по-силно и я задърпа наляво. - Знам един изход от тази страна. - стигнаха до поредното разклонение, когато трусовете се повториха, а сирената заглъхна. Едуард видимо се притесни. В този момент от лявата страна на разклонението се подадоха двама войници, които първо ги помислиха за врагове, но после разбраха, че са от тяхна страна.
- Къде я водиш? - спряха те пред него, след като свалиха оръжията си и се поуспокоиха.
- Трябваше да я водя за разпит, но почнаха трусовете и не знам какво да правя. - набързо скалъпи той лъжливата версия, която обаче сякаш не успя да ги заблуди, защото го изгледаха мнително.
- Откъде е кръвта? - запита стоящият по-отзад войник, след като го огледа, захващайки оръжието си по-здраво. Едуард не направи пауза и не замълча, а директно извади оръжието си и застреля и двамата, които бяха прекалено изненадани, за да направят каквото и да е било. Никол се хвана по-здраво за него, а той, макар и афектиран от собственото си действие, я сграбчи и продължи по лявото разклонение, до някакво сражение, където се наложи да се промушат тихо зад войниците, които стреляха. Тихичко успяха да се промушат и зад една друга група в един тунел без осветление, когато накрая стигнаха до задънена улица, където тунелът се бе срутил. Едуард я преведе отзад и през друг коридор, отново към изхода, но и той беше срутен. Опита трети маршрут със същия успех, но този път за малко да бъдат застреляни от една група войници.
- Има още един маршрут. - каза той, когато стигнаха и до тази задънена улица. - Надявам се да е цял. Няма да се отказваме, нали? - той се опита да приповдигне духа й, но видя, че е унила и го гледа със сълзи в очите.
- Тръгни и ме остави, моля те. - започна да му говори тя, а той стоеше изумен и я гледаше - Ако си сам може и да имаш шанс да се измъкнеш.
- Какво? Няма да се отказваш! Продължаваме. - той я хвана отново за ръка и я поведе назад по коридора, по който бяха дошли.
Точно преди края му обаче пред тях изкочиха трима войници в черна екипировка и насочиха оръжията си към тях.
- Скрий се зад мен. - каза й той и излезе напред, за да я предпази.
Войниците се доближиха до него, готови да открият огън. Тогава се спряха.
Никол излезе пред пазителя й. Тя им говореше на странен и непознат език, а те я слушаха внимателно. Доближи се до тях и им показа белегът на дясната си длан, а Едуард я гледаше вцепенен, неспособен да се помръдне, докато не се обърна към него. Той се отдръпна уплашен назад и се сви до стената.
- Няма страшно. Не се плаши. - Никол се доближи бавно и приклекна до него, говорейки му с нежен, спокоен глас.- Това съм си аз. Не се плаши. - Едуард я погледна безмълвен, невярващ, стресиран от случващото се. - Съжалявам, че трябваше да стане така. Наистина съжалявам. - той продължи да я гледа вцепенен, а тя го прегърна. Тогава усети леко убождане в лявата ръка и погледна, за да види как тя го инжектира с малка автоматична спринцовка. - Наистина съжалявам, Едуард. - той бавно затвори очи, виждайки я за последен път, докато тя се отдалечи от него с едва забележимо насълзени очи.
Когато се събуди, няколко часа по-късно, всичко бе утихнало. Каквото имаше, бе разрушено, всички бяха убити. Объркан излезе на улицата и продължи по нея, макар всичко да бе потънало в мрак.

Край

[CRACK_rules]

Хмммм добро е наистина има много хубав завършак това най-много ми хареса

[Then and now]

Харесва ли ви сериозно, да знам дали да пусна и други работи тука?

[blood_dodo]

Доста даже Аз лично бих се радвал да видя и други твои творби.

[Then and now]

Цитат(blood_dodo @ May 7 2008, 23:41) Доста даже Аз лично бих се радвал да видя и други твои творби.

Имам идейки, ама сега нямам време - през седмицата, имам предвид. Събота и неделя може и да напиша нещо или пък да довърша някое почнато отпреди. Но ще имам ли време

П.С. Между другото на това му остава една редакцийка и тя някъде по това време ще е.