The Game Of Life

[paknovnick6efe!]

Обяснения. Детектор на лъжата, още обяснения... Проблеми с шефовете. Обяснения... Скука. И всичко това в рамките на шест часа. Сбитичък ад. Да живеят новите технологии...
С моя приятел бяхме разделени и всеки бе минал през детектора сам. Не го бях виждала и се чудех дали не му се бе случило нещо... Залови се да помагаш на някого и виж колко бързо ще залинееш и отслабнеш... уф. За шестте часа бях хапнала само някаква салата и нещо, което определено не можеше да ми запълни черната дупка, наричана скромно от някои стомах. Чудех се дали не съм обречена и са решили да си спестят разходите по ядене. И дали ще ми откажат последна цигара, защото е вредно за здравето? Не че пушех...
След много време шефът ми дойде лично. Запитах се дали няма да ми каже нещо от рода на : 'Ти бе един от най-добрите японски войни. Наистина съжалявам, че трябва да направя това.' и да ми тегли куршума. А може би и нещо по-мелодраматично, кой знае (въпреки че мозъкът ми беше зациклил и не се сещах нищо по-така, освен възможността да ме остави да извърша сепуку). Той ми каза обичайното 'здрасти' и заговори с обичайния, леко закачлив, тон, който никога не даваше информация за настроението на притежателя си. Но страховете ми бързо се разсеяха от закачливата усмивка и дяволитите пламъчета в очите му :
- Значи, вършиш глупости заради мъж, а? - и се засмя.
- Хаха, не знам, заблуждавам се, че постъпвам благородно и себеотрицателно - отвърнах аз и добих любимото си тарикатско изражение и съучастнически поглед. - И се оправдавам пред себе си, че бих го направила за всеки друг. А също и друга. - шефът отново се засмя. Ситните бръчици около устата му се задълбочиха. Бе човек с весел нрав и това си личеше.
- Разбирам... е, дерзай. - и ми метна една папка. - Това ти е случая. А партньорът ти се казва Христо. Да, твоят човек е българин. Проучихме го най-обстойно. В общи линии за всичко, включително обсъждането дали може да го включим, ни бяха необходими четири часа, но все пак реших да изчакам още два.
- За допълнителна гавра.
- Винаги си била прозорлива. И за да има време компютърът да направи няколко очни ставки.
- Ем, лошо няма. Но все пак ми дължиш мноооооого обилен обяд, шефе. - и го погледнах почти с нацупеността на моя нов приятел Христо. Все още имах да уча, за да стигна неговата висота, но бе добър първи опит. - Тази маломерна салата бе наказание свише.
И след още малко приятелски разговор аз останах сама. С мислите и глада си. Имах и хубава кредитна карта за обяда или по-точно за вечерята, като щях да поканя моя човек на борба с гладната смърт в някое уютно местенце. И там можеше да прегледаме заедно папките. Интересно ми беше какво има, но реших, че за хубавите неща трябва да се чака, не че това се очертаваше хубаво. Интригуващо - може би. Но неприятно и тъжно, като всяка една мисия. Никога не е имало пълен хепи енд за всички страни... Даже в някакъв смисъл това е невъзможно - просто зависи от това дали си от 'добрите' или 'лошите'. А често мотивите за дадени действия, а и самите действия, са толкова еднакви, че да се чудиш на чия страна наистина трябва да са историците. И дали, щом се действа по такъв начин, може да се определят положителни и отрицателни полюси?
Както и да е, я по-бързо към манджата!

[blood_dodo]

Пред вратата ме чакаше още един от служителите на новия ми работодател. Кимнах му в знак че съм готов и той ме преведе отново през всичките коридори до една зала, идентична с тази, която преди малко напуснах, само дето имаше четири компютъра, зад всеки един седнал, както предположих, по един от най-добрите специалисти в областта си. Разпознах двама - единият беше гений в сферата на комуникациите, кодирането и декодирането на текстове и извличането на данни от наглед обикновени места. Другият беше бивш висш служител на СпецНаз - отговаряше за координацията на редица операционни части, някои под негово командване само за дадената мисия.
Точно той се извъртя със стола си и ме погледна.
-А, агент Джейраел. Приятно ми е да се запознаем. Досега не сме имали удоволствието да работим заедно, но много съм слушал за вас. Алексей Федоров, на вашите услуги.
Доколкото си спомням някои колеги го наричаха Алексей "Касчеев", заради многото опити за отнемането на живота му.
-И така - ситуацията е следната. Разкрихме една от много фабрики, където произвеждат новата гадост. Степан - посочи информационния спец - успя да улови части от едно комюнике. Както се оказа, фабриката е само крайната дестинация, в нея няма нищо важно, което да оправдава запазването й. Така че сме подготвили един от нашите пилоти. Ще лети със Ф-22 Раптор. Твоята мисия е да се прикрепиш към него и да го ескортираш, защото Глобал Хоук-ът ни засече някои много интересни аномалии, вероятно предизвикани от три до четири изтребителя в хангар някъде от южната страна на фабриката ни. Не можем да си позволим жертви в една толкова малка по мащаб акция.
Тук не издържах и го прекъснах, по дяволите и протокола.
-Имате Глобал Хоук?! - Гледах го с отворена уста.
Прекият ми командир обаче ме удостои само с един не особено съсредоточен поглед и отговори едва ли не обидено.
-Че разбира се! Не можем да се задоволяваме с нищо по-малко от най-доброто. И така - това е задачата ти. Имаш около час да си избереш машината. Свободно.

[paknovnick6efe!]

Не си губехме вече времето в безсмислени разговори. Отдясно имаше прозрачна витрина, през която се виждаше зимният пейзаж. Вечерята бе обилна и прекарана в почти пълно мълчание. Беше ни комфортно да мълчим, никой не си правеше труда да запълва паузите. Когато говорехме, беше по задачата. Достатъчно тихо да не ни чуе никой.
Сервитьорът се приближаваше да ни върне рестото. Нещо неопределено ме накара да извадя шурикена от ръкава си и да го сложа в ръката си, незабележим, но готов за атака. Невербално подсказах подозренията си на моя партньор и той леко смъкна Колт-а си в удобна позиция. Сервитьорът дойде до нас и небрежно остави парите на масата. Не беше човекът, приел и удовлетворил поръчката ни преди малко. Продължихме да го гледаме как се отдалечава. Никакви последствия за нас. Зачудихме се. Аз сложих още няколко звезди в удобна позиция.
- Окей, тръгваме ли? - нямах търпение да се махна. - Дали рестото не е заразено с нещо според теб?
- Не бих рискувал. Хайде, да изчезваме.
Станахме. Гледахме към сервитьора, който се намираше на лявата страна на помещението и приемаше други поръчки. Тогава витрината се пръсна на парчета.
- ПО ДЯВОЛИТЕ - извика Христо от болка - беше улучен в лявото рамо, а стъкалца се бяха заболи по цялата му ръка. Бутнах го зад едно сепаре. В ресторанта цареше паника. Видях сервитьора да приближава предпазливо към предишното ни място с мазна усмивка. Мръсното копеле. Два от шурикените полетяха към него, почти невидими за окото. Единия уцели артерията му, а другият - трахеята. Гадта започна да се дави в собствената си кръв. В това време приятелят ми бе пооправил ръката си с подръчни средства и стреляше към снайпериста на улицата. Бях се загледала в движенията му, вадейки катаната си. Не беше особено уместно да използвам нея, но някак я предпочитах винаги. И винаги бе у мен, на най-невероятни места. Толкова бях погълната от заниманията ни, че за малко нямаше да забележа черно облечените осем 'врата', които влязоха от предния вход. 'Мамка им'. Не им бяхме на мушка и щяха да се поозорят, докато ни намерят, но не можех да разчитам на това. Партньорът ми вече се бе справил със снайпериста отсреща и бе готов за още гадини. Зърнах за секунда блясъка на омразата в очите му.
- Прикривай ме, окей? - казах аз и преди да получа отговор, излетях напред чрез двойно салто, със сабя в ръка и, в общи линии, старата бойна песен на уста. В тези две секунди на изненада видях страха на противника. Това бе двойна доза адреналин за мен. Да подуша нервната им пот и да вкуся от целия им ужас... сега бе време за игра... Христо стреляше.
За малко походих по едната стена. Те трудно реагираха, но един се опита да стреля. Неочаквано отскочих към тавана, премятайки се назад, и метнах един шурикен по него и още един по друг врат, стоящ в дясно от първия. Полуавтоматичните оръжия започнаха да стрелят, но......... късно. Аз все пак бях видяла страха им. Нямаха шанс сега. Вече бях зад една стреляща групичка от трима. Една прилична катана би била смъртоносна....... тази бе НЕПРИЛИЧНО добра, близо до съвършенството. Трима стрелци... три трупа. Още само трима... грешка, двама. Видях трупа на един, убит от партньора... а след това видях и звезди... Разсейването да броя оставащите бе най-голямата ми грешка. Отново ме провали. Усетих куршума, но не можех да преценя къде е попаднал - между прешлените на гръбнака ми, в бицепса на ръката, в плешката, в колянното капаче? Понякога имах такива моменти на дезориентация... защо точно сега? Паднах театрално на пода и стиснах по-силно двете звезди в лявата си ръка. Знаех, че убиецът ми няма да се стърпи да дойде да види смъртта ми. 'Трупът' ми бе на място, защитено от куршумите на Христо, така че изкушението със сигурност би било прекалено голямо. Не се и лъжех. С глава, опряна в пода, усещах вибрациите на приближаващото се огромно туловище. Когато дойде достатъчно близо, но и много преди да се надвеси над мен, аз вече бях преценила теглото му - около сто и двайсет килограма, а по сянката му - и ръстта. Сто деветдесет и четири сантиметра, с безупречна точност. Оттам се ориентирах къде се намират аортата и сънната му артерия, а също и пистолета. Единият ми безшумен поразител бе изстрелян с безукорна точност по ръката с оръжието. Бях сигурна, че съм я отрязала, но тъй като времето между изстрелването на първия шурикен и втория - и смъртоносен - бе не повече от три стотни, жертвата даже не можа да изохка. Ръката и пистолетът изтрополиха на пода, а после и тялото се свлече. Безжизнен като чувалите, с които бях тренирала в академията.
Вече можех и да усещам тялото си. Имах една 'драскотина', дълбока поне сантиметър и половина в основата на бедрото, един куршум, заседнал в бицепса на дясната ръка, много драскотини и оглузвания. И най-ужасяващото - стреличка с отрова или наркотик във вената на левия крак. И всичко това - за около две минути.
С мъка се изправих и отидох при Христо. Той вече бе очистил и последния. Извадих стреличката. Не знаех с колко време разполагаме. Погледнах левия си крак и разрязах вената. Трябваше да оставя заразената кръв от крайника да изтече - все едно съм кръводарявала два пъти. Партньорът ми ме гледаше ужасено.
-Мамка им подла! - той тръгна към входа.
- Да не си луд?! Навън е истинска лудница. Ченгетата идват насам. Хайде, да изчезваме! През задния вход. Ще сме интересна гледка така...
- Ще вземем такси и ще те закарам до щаба! - ново глупаво предложение, продиктувано от паниката.
- Да, и ако шофьорът е техен човек? Не говори простотии. А и ако е цивилен, то двамата с теб сме 'съвсем леко' подозрителни. Идвай насам. - казах аз и го поведох на някъде. Бях взела бутилка ром от остатъците от кухнята, за да промия всичко, и много кърпи. Забавихме се малко там.
Кръвта от крака ми беше изтекла и аз превързах. Нямаше да могат да ни проследят по кървавата диря. Сега завивахме по коридор, който, с повече късмет, щеше да води към блока, свързан с ресторанта. Слава богу, оказах се права. Предпочетохме стълбите - кооперацията беше висока и никой след четвъртия етаж не би използвал стълбите. Асансьорът работеше. Добрата стара Русия - вървеше ни. Пътят към стълбището не беше заключен. Тихо и бързо се заизкачвахме нагоре. Спряхме достатъчно високо, между два етажа. Промих по-обилно всички рани с рома и ги превързах. Миришех на стара пияница... което ме наведе на чудесна идея. Разкъсах дрехите си - и без това никога не бяха изглеждали официални - докато не заприличаха на дрипи. Направих същото и с дрехите на Христо. Той, слава богу, също не бе облякъл официални дрехи - дънки и риза, които доста бързо добиха ужасен вид. Той ме гледаше, все едно съм си загубила ума. Обясних му какъв ефект се стремя да постигна. Излях малко ром по главите ни, докато косите не се сплъстиха. След това изхабихме едно пакетче кибрит да намацаме лицата си със сажди. Той все още не разбираше нищичко. Полях го с 'парфюм' от ром (поне не бе скъп, а за готвене...). Вече се чуха стъпки. Бързо реших да му обясния плана.
- Пий! - бяха всъпителните ми думи. Той се учуди, но се подчини. Докато наливаше алкохол в системата си, аз продължих - Това, вероятно, са куки. Ще се направим на пияни скитници, които се натискат в блока. По-безобидни от това не може да изглеждаме. И в същото време ще сме по-ниски от тревата. Измисли си фалшиво име - може да ни заведат в изтрезвителното. И запомни, дръж се, все едно си кирка! Друго, по-приемливо, предвид обстоятелствата, няма. - той само кимна и ми подаде бутилката. Стъпките приближаваха. Той се позалепи за мен, а аз надигах като за последно. Започнахме да влизаме в ролите. Аз се разкикотих (ох, как мразя такива неща!) и започнах да се държа като пияно курве Христо също се държеше като подобаващ пияница. Хората, които се качваха, бяха много. Никой нямаше да ни познае така, дори враговете ни, но все пак сложих няколко шурикена на подходящи места. Двамата с партньора се хилехме, говорехме с преплитане и изобщо играехме непринудено двама пропаднали скитници. Придвижването на групата долу продължаваше да е бавно и предпазливо. Площадките бяха така направени, че аз бях с гръб към ситуацията, а "натискащият се пияница" до мен имаше идеален изглед. Предложих тихо да замиришем и на урина. Не беше приятно, но исках да се уверя, че ще сме достатъчно противни, та да не ни пипат, ако се държим добре. И така, те наближаваха. Ние бяхме 'в най-добра форма за социално общуване'. Страхувах се дали не преигравам. Още няколко площадки. Макар обонянието ми да бе осакатено от 'парфюмите', усещах миризливата им, притеснена пот. Сигурно бяха ченгета. Две площадки.... една площадка........ нула!
- Горе ръцете, Руска полиция! Уф! Какво по дяволите?! - започна един униформен на средна възраст.
- Спохойнооооооо, гос'ин пол-полицай, ние сам............ - тук партньорът се направи, че си е забравил мисълта - само се забавляваме.
- О, боже! Ама как вони! - възмути се един по-млад.
Тук аз поех щафетата:
- Мо'е би тря'а 'а опра'иш водопорвода - казах аз, както се надявах, не много изкуствено. По отвратения му поглед разбрах, че добре съм се справила.
- Е, добре, ще ви заведем в изтрезвителното - каза друг млад мъж, а аз вметнах, че нямам нищо против, нали ще има много мъже в униформа. Надявах се, че тези стари, курвенски клишета ще свръшат работа. Така и стана. Част от отряда се отдели от другите и ни закопча, след което извървяхме пеша пътя до долу, с много криволичене, залитане, а от време на време и лазене, някоя и друга реплика, чрез която да влезем в невъобразимо гнусния образ. Мина добре. Вкараха ни в патрулката, след това и в районното. Питаха ни за имена и ние казахме някакви измислени. Едва ли щяха да ги проверят. Не ни обискираха - просто ни заключиха в килии и ни забравиха. Поне имахме достатъчно пари, за да излезем на сутринта. Лежах на студената койка и преглеждах раните си. Куршумите бяхме изкарали в кухнята на ресторанта. Моята рана не изглеждаше особено зле. Надявах се, че и Христо е добре. Поне се бяхме отървали. Писах съобщение по пейджъра на шефа и няколко други агенти. След това започнах да медитирам.

P.S. В ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО НЕ СЕ ЦЕНЗУРИРА, ОСВЕН АКО НЕ Е КРАЙНО НЕОБХОДИМО И ТО С ИЗРИЧНОТО СЪГЛАСИЕ НА АВТОРА.И просто нз кой я прилага тази тъпа автосистема

Edit:amnesty - и аз нз, ама тоя размер на p.s.-то ти не ми хареса

Мразя да се цитирам, за това ще помоля уважаемия амнести да скиФта 1вия пост.
Та.....к'ъв е тоя спам тука ве?! Освен това е ЛТ, така че ако на уважаемия мод не му се харесва личното ми творчество и послеписите в него, ще го помоля просто да не чете. И също да има достатъчно уважение към колегите си, които контролират ЛТ, и да остави на тях да редактират, ако авторът е съгласен и ако корекция наистина е необходима ( а в случая, определено не нарушава никакви правила и норми на форума). Благодаря предварително.
P.S. ако вмешателството в творчеството ми продължи, ще изискам съответните мерки.

[paknovnick6efe!]

Медитирах необезпокоявана до сутринта. На пазачите не им и хрумна, че може да не спя. Спокойно може да се каже, че ни изритаха с нескрита радост. Бе станала истинска лудница покрай ресторанта и полицаите най-малко се интересуваха от две пияндета. Платихме определена 'такса за хотела' и ни пуснаха навън. Градът бе странен на слънчева светлина - значително по-спокоен от снощи... Свихме в една уличка, после свърнахме в една пряка, минахме по другия тротоар, като се оглеждахме на всяка крачка за гости. Наляво, надясно... изглеждахме като хора без определена посока. Или поне се надявахме да изглеждаме така, а не като преследвани кучета. Накрая, след като се уверихме, че не ни следят, се отправихме към друга, несъществено различаваща се уличка. Там ни чакаше едно БМВ - Венто, с турбо-дизел и допълнителна броня, защитни стъкла. Без регистрация, с шофьор - един от нашите агенти. И, най-важното от всичко - чакаше ни с чисти дрехи и курсът ни бе да се хигиенизираме. Шефът беше сменил квартирата ми веднага след получаване на съобщението снощи. Също така бе заменил по-голямата част от екипа помощници, за да се увери, че не изтича информация от някъде. Бе съобщил и на своите шефове...
Влезнахме, без да говорим с шофьора или помежду си. Беше ни наредено да обсъждаме настоящата мисия с минимален брой агенти, а най-добре с никой. Без излишни приказки към гаранцията за успех. Вече бяхме разбрали още някои неща - всички големи шпионски или международни организации бяха замесени да разберат кой и какво точно готви. Вече знаехме, че едва ли големите играчи са арабските терористи - те просто бяха още една брънка, поне според последните теории. Щеше да е много по-лесно и приятно те да се окажат на дъното на всичко, но, уви, фактите трудно биха могли да се тълкуват така. Наркобароните бяха ясни...
Всичко това се стрелкаше из съзнанието ми, докато се опитвах да се абстрахирам от отвратителните миризми. Най-натрапчива за мен си оставаше миризмата на кръв, въпреки всички 'нежни и ароматни добавчици'. Беше отвратително. Пътуването - също. Чувствах се повече като затворник, отколкото в килията снощи. Сега действително имаше изолация. Снощи поне можех да си говоря колкото искам пред полицаите, въпреки че не го направих в районното.
Избягвахме да се гледаме взаимно. Представлявахме наистина нерадостна гледка, въпреки че вече поне бяхме в чисти дрехи. Времето се проточваше безкрайно. Алеите бяха тъпкани с полиция, но ние имахме един хубав, хитроумен радар, който ги прихващаше отдалеч.
Накрая пристигнахме в новия, по-просторен апартамент. Имаше и две бани - колко предвидливо от страна на шефа. С партньора ми си казахме по едно унило 'До скоро!' и с желание и плам всеки тръгна към своята благодатна баня. Уф, най-сетне!
- Ей, очертава се интересен ден! - подвикнах аз подир Христо.
- Да, този път няма за какво да се заям - отвърна ми той шеговито и вече наистина се разделихме.

[blood_dodo]

-Какво си мислиш, че правиш?! Беше ти възложена лесна задача. Беше ти заповядано да НЯМА жертви. И не само, че си оставил нашия пилот да падне, без дори да се опиташ да му помогнеш, ами и един от техните AH-64 се е измъкнал.
Той продължаваше да си реди изречения още около десет минути, но не го слушах. Малко след началото двойната врата зад него безшумно се плъзна встрани и влезе шефа. Към края стоеше надвесен над човека пред мен.
Тихото прокашляне го накара да се извърти в перфектен полукръг и за малко да падне от стола си. Срещнах погледа му, но отново бях изненадан. Очаквах да видя дива ярост или бяс. Но за секундата, която можах да издържа в директен контакт зърнах само ледена злоба. И в нея разчетох нечия смъртна присъда.
Бях се издънил – яко, и сега се подготвях за бавна и болезнена кончина на земния ми път.
-Май съм пропуснал нещо... – Гласът му беше с една идея по вледеняващ от погледа му. – Доколкото си спомням последния път АЗ бях началника – а ти, някой, на който много му се искаше да служи. Виждам пpогрес...
Събрах сили и вдигнах глава. Ако не друго, нямаше да умра като страхливец, свил се в стола си. И пред мен се разкри странна гледка. Човекът, когото дори не познавах и допреди малко изнасяше гневни тиради, вече наистина беше на пода, а началникът се беше надвесил над него.
-Но, аз...
-Ако ще се правиш на мен, то поне го прави както трябва! – ако беше друг момент сигурно щях да се засмея – все едно родител гълчеше невръстното си дете за някоя пакост.
-Аз, аз, аз...
– Безгръбначно! Не мога да търпя подобно отношение покрай мен! – Малка пауза – затишие пред буря. В следващия момент със светкавично движение извади от някъде пистолет и преди онзи да успее да премигне от уплахата, вече лежеше мъртъв на земята.
- Змия – изсъска тихо.
– Искрено съжалявам, че трябваше да си свидетел на това – тонът му беше толкова мек, все едно не беше застрелял човек току-що. - Хайде сега ела с мен да оправим цялата тази каша.
Обърна се към един от персонала, влязал също толкова безшумно, и му нареди да доведе Алексей в кабинета му,

[blood_dodo]

-Кофти работа... Едва сме започнали и двама от нашите са извън играта.
-Първо, работата е на километри от „кофти” и второ – нито един от двамата не беше от нашите.
Вдигнах глава – до момента намирах гледането на връзките на обувките си за особено добро занимание. Алексей продължи:
-Ама, как така? За Петрович ми е ясно... Но пилота?!
-Техен човек. Подозирах го от известно време, но не можех да съм сигурен, затова го изпратих на първата мисия.
Значи са очаквали да се проваля? Знаели са срещу какво точно ще се изправя, и че е почти невъзможна задача... Пред погледа ми пак изникна картината, когато дванадесетте Апаче-та се издигнаха във въздуха...
Бяха твърде самоуверени – твърде късно предприеха действия. С първите десетина изстрела свалих единия още на земята. Прелетях над останалите и по пътя изстрелях една ракета Въздух-Земя. Тя се заби в носа на втори противник.
До тук с елемента на изненадата...
-И защо тогава стреляха по него?
-Защото не го разпознаха, просто е. Заглушавахме го.
-Затова ли не е поискал помощ когато са го погнали?
Летя с максимална скорост, едва надбягвайки ятото ракети зад мен. Лупинг, смяна на посоката. Фронтална атака. И молитва към Всевишния.
-По отношение на ситуацията – много по-зле е от кофти. Имаме си нещо, което е по-гадно от всичко до момента. В лазарета държахме един такъв. Въпреки че не беше приемал наркотика около седмица, продължаваше да се влошава, крайния резултат – смърт. Особено неприятна при това. В рамките на тридесетина минути всичките му главни органи отказаха...
Пак добре, че добре съм преценил новия ни колега. Имах леки притеснения за това как ще се справи, но той се представи блестящо – гледах го невярващо.
-Да, не ме гледай така – малко биха се изправили срещу такава огнева сила и още по-малко – оцелели. Но това което ти направи е достойно за Гинес – съвсем сам свали единадесет вражески съда...
Гледаше ме с гордост – явно все пак това което смятах за провал беше точно обратното.
-А сега – почини си. След шест часа се яви пред Алексей за следващата задача. Свободно.

[paknovnick6efe!]

Шампоан, четка за зъби, сапун - всичко точно както трябва. И никакви огледала. Шефът поне бе тактичен. 'Добро момче' - засмях се аз. Имаше и дезинфектанти колкото ми душа иска... сетих се, че започнах като лекарка.
Измих набързо тялото си и нанесох от разтвора: етилов спирт 74%, метнол - 12% и разни други 'тайни съставки' - 14%. Раните изглеждаха гаднички, но и значително по-добре от вчера. На полицата имаше и реванол, който да използвам след къпането. Също и гентамицинова паста. Миришеше ми на престараване. Свих рамене и пуснах горещата вода, след това врътнах малко кранчето със студената. Предпочитах да се къпя с гореща вода - тя прави организма по-издържлив. От друга страна нямах нищо против ледената вода на водопада... беше отдавна, по време на обучението. Студът изостряше мозъка.
Топлината се разливаше по тялото ми. Сапунът бе антибактериален. Престараване. Без да искам, докоснах белега. Вече не ми правеше впечатление. Даже не спрях ръцете си върху него. Продължих със старателното почистване на тялото. След това изсипах малко шампоан в ръката си и го втрих в непокорната си коса. Често се замислях дали да я отрежа, но никога не бих го направила и го знаех. Мисълта ми се рееше в близкото минало... после отиде по-далеч. Бъдещето поне изглеждаше достатъчно гадно, та да не се занимавам с него. Поне това бях научила. По-добре съжаления за миналото, отколкото надежди за бъдещето. И все пак исках да се съсредоточа върху настоящата задача, така че спрях душа и пуснах само студената вода. Може би все пак имаше начин да разберем какво става. В момента това бе най-големият проблем на организацията - липсата на информация.
Значи ще се лети... И ще ми струва много... много усилия и болка. Струваше си - ако има човек, на когото да се доверя и който да знае нещо... Нямаше да е лесно. Никога не беше, никога нямаше да бъде. Това поне ми беше познато. Почудих се дали той ме очаква... 'И как не' - помислих си. Винаги, когато ставаше нещо глобално, той ме очакваше. 'Поне винаги работя с най-добрите' - и окончателно спрях кранчетата. Взех една кърпа и направих предварително обречен опит да подсуша косата си. Вършех го, колкото да се намеря на работа. След малко се увих в друга, по-голяма кърпа - не обичах хавлиите - и тръгнах към моята стая.
Винаги бе разположена на едно и също място... поне се опитваха да създадат чувство за собствен дом у хората в службата. Не успяваха, разбира се. За да влезеш при нас, трябва домът ти да е бил унищожен. Може и да не беше задължително, но аз не познавах нито един семеен колега... И тук, както и в инквизицията, нямаше закачливи бележки от рода на: "За да работите при нас, не е непременно задължително да сте безскруполен социопат-садист, но... помага!" Нямаше особено време за закачки и смях. Пък и миналото винаги тежеше... Ние бяхме просто хора без дом, но с кауза (която включваше поне един параграф за отмъщение, разбира се), хора, загубили всичко, но борещи се за щастието на нищо неподозиращи други хора. Сблъскали се с тъмнината, но избрали светлината... Поне така предпочитах да го интерпретирам аз - като Изборът. На всеки се случват гадости, Изборът обаче остава твой - да се обърнеш към мрака и да накараш и други да страдат като теб или да избереш светлината в душата си и да се бориш другите да запазят това, което ти никога повече няма да имаш. Аз избрах второто, което, макар да ми причиняваше ежедневна болка, бе правилно според мен. Никога не съжалих...
В разсъжденията си бях стигнала неусетно до вратата на стаята си. Отворих, погледнах вътре и бързо затворих. Ако можех, щях да се поизчервя, но не ме биваше в тази част - дори и когато опитвах, кожата ми оставаше невъзмутимо, та чак надменно бяла. Явно някой бе решил да разнообрази местоположението на моята стая и стаята за гости. Кофти идея... Отидох до другия край на коридора и, най-накрая, стигнах и до моята стая. Сложих малко гентамицин там, където бе необходимо. Облякох се и набързо се сресах. Реших да поприготвя малко багаж за пътуването. Не се знаеше какво може да се случи, макар че аз не планирах да се заседяваме. Все пак предпазливостта преди всичко. Взех и няколко шурикена, направени от... и аз не знаех точно, но бе твърдо като метал и въпреки това явно неметално, понеже не се засичаше от скенери. Имах поне три такива в себе си, където и да отивах. 'За всеки случай'. Е, сега определено щяха да трябват.
После щях да говоря, после щях да правя каквото и да било. Опънах се малко на леглото. Заслужавах пет минути почивка все пак...

[paknovnick6efe!]

Стресна ме силно почукване на вратата. Кога бях заспала? По дяволите! Отворих вратата.
- Обикновено стаята ми просто е на едно и също място. Стана случайно - казах аз вместо извинение. - А, и между другото, приготви си багажа. Ще поизлезнем извън страната. - той ме гледаше особено. - Възражения или въпроси? - той продължаваше да ме гледа особено. Ръката му тръгна към бузата ми. Щях да го парирам, но нещо ме спря.
- Един въпрос - кога успя да се омажеш така? - и започна да разтрива някакво петно по бузата ми. - Готово... А, и между другото, къде отиваме?
- В едни особени планини.
- Колко романтично - изтърси той. И двамата се захилихме.
- Ама май някои хора само за ром си мислят. Отлежал, да кажеме, едно 3-4 столетия - не останах длъжна аз. Вече се смеехме с цяло гърло. - Вчера беше...
- Дамм, щастлив съм, че съм с пълен набор органи след вчера, благодаря - вече бяхме набрали инерция.
- Ха, казал ти някой, просто не си и усетил кога ти продадох бъбрека.
- Оо, така значи, та даже и процент не си ми дала! Мародерка!
- Е па обиждай ме - нали парите все пак са под моя дюшек и на мене ми е мекичко, не на теб, нях-нях!
- Аха, значи намек, че ще спя на дивана довечера, а? Опа, май прекалих - каза той засрамен... след две секунди вдигна поглед и двамата продължихме да се заливаме в щастлив смях. Отидохме към стаята му и се закачахме, докато той си оправяше багажа. Беше забавно. И разхвърляно. По инерция започнах да сгъвам разни неща, заради което си получих заслужен бъзик.
Въпреки всичко се учудвах. Учудвах себе си. Въпреки несигурността на утрешния ден, несигурността, че ще има утрешен ден, аз бях способна на искрен и дори щастлив смях с Христо. Не можеше да не го оценя, особено сега. Той вероятно си мислеше нещо подобно, защото и той се беше умълчал.
Слязохме и запалих Вентото - не обичах да карам, но пък ме биваше. Шофьорът ни бе отпратен, а мълчанието се беше изпарило. Правехме какви ли не глупости, даже преди да влезем се замеряхме с дребни камъчета. И двамата ни беше хванала лигнята - може би заради вчерашното преиграване. Все пак бяхме нащрек. Хищници ни дебнеха от всякъде (off-topic - debna, поздрав). Макар да имахме известно прикритие, все пак бяхме сами. Но периметърът изглеждаше чист - нито една кола не ни следеше и всичко бе тихо и спокойно. Все пак щяхме да поемем по заобиколен път до летището.

[paknovnick6efe!]

Терминалът бе претъпкан. Мразя летищата. Изглежда единствената им цел е да те правят максимално нервен. Голи стени, боядисани в гаден отенък на синьо-сивото, който можеше и да става за форум, но за стая бе напълно неприемлив. Множество машини разпространяваха лъжливите си вибрации и моят изострен усет се смахваше. Жуженето, на което обикновените хора не обръщат внимание, дразни сетивата на нинджата. Невъобразимо много! Все пак нямаше по-бърз и несигурен начин да стигнеш бързо до... средата на нищото. Пустош, пустош, пустош, за разнообразие малко пустош и, дали споменах, пустош докъдето ти стига погледът. И в средата на нищото - планина. Изпълнена с хиляди опасности, но... нямаше начин. На там се отправяхме ние.
Да мина през детекторите за метал беше детска работа (да, де, фигуративно, деца под шестнадесет не може да работят). Дадох и разрешителното за оръжията си, партньорът ми - също. Естествено, щяха да са в багажното. Мразех, когато катаната ми е отделена от мен, но трябваше да се примиря някак. Пък и шурикените от специална материя (вече се съмнявах дали не е тефлон...) бяха с мен. Едва ли нещо щеше да се обърка, но все пак.
Бяхме подранили, имаше още половин час до излитането. Седнах откъм прозореца, Христо се настани до мен. Мълчахме си спокойно. Почти нямаше други хора. Това малко ме притесняваше. Имаше време да се промъкне някой, да заложи капан... чакането ме изнервя много. Оглеждах с подозрение лицата на пасажерите. Не изглеждаха съмнителни, но и аз едва ли изглеждах така. Това не беше критерий. 'По дяволите, съвземи се!' - наредих си аз и се облегнах назад със затворени очи. Изпълних няколко йогийски упражнения за дишане и започнах да отброявам наум. Чакането ме изнервяше, но времето ме бе научило, че нервността само пречи на концентрацията и на адекватната, навременна реакция. С упражняване на натиск върху съзнанието си не постигах нищо, затова се насилих да не припирам.
Отворих очи и се усмихнах разбиращо на една симпатична стюардеса, която убеждаваше нещо възрастен господин. Жената ми отвърна с уморена усмивка и усетих как възвръща силите си, които мъжът, с непреклонността си, изпиваше. Накрая тя постигна успех. На минаване край мен ми кимна благодарно. В крайна сметка започвах да се успокоявам. Каквото бе писано, щеше да стане - и със, и без моята нервност. С тази мисъл се ободрих. Други сили поеха контрола над мен и аз станах отново спокойна и уверена.

[paknovnick6efe!]

Гледах с лека уплаха през илюминатора. През целия си живот бях избягвала летенето, не без основание. Притеснявах се. Нямаше как да управляваш сам, нито пък да слезнеш или скочиш в движение. Случи ли се нещо - "сбогом и благодаря за рибките". Сега набирахме скорост по пистата, а аз се чувствах странно. Хем обречена, хем уверена. Може би атмосферното налягане ми влияеше зле. Усетих леко ускорение в пулса си когато се отлепяхме от земната твърд, а пищенето на моторите сякаш продънваше черепа ми отвътре. С усилие овладях пулса си, но бученето в ушите ми продължаваше. Знаех от предишен опит, че ще е така, докато самолетът не се задържи на постоянна височина. Господи, колко неестествен начин за пътуване. Почти бях готова да се възмущавам на глас. Гледах повърхността на Земята. Така поне частично чувствах някакъв контрол над ситуацията. "Поне ако се разбием и оцелеем, ще зная къде какво има." - бе сламката, за която се бях захванала.
- Май не ти понася особено - отбеляза Христо. При други обстоятелства щях да се подразня и да измърморя заядливо, че съм си наред. Но той изглеждаше бледен и силно прехапваше долната си устна от време на време. Явно не искаше да се заяжда или да злорадства, а просто бе... загрижен? От много време не се бях сблъсквала с това отношение и почти (, а може би и съвсем) го бях забравила като опция. Наистина, шефът обръщаше внимание даже на дребни детайли относно мен, но той не го правеше само от мили чувства, а понеже бях един от най-добрите агенти. Свих рамене:
- Да, не обичам да летя на самолет, не е природно. Пък и ми е толкова трудно, когато собствената ми съдба не е в мои ръце.
- Да, но тя не беше в твои ръце и когато ми каза да те прикривам в ресторанта - отвърна кротко той. Не беше заяждане или желание да ме опровергае, просто ми посочваше пример.
- Не е така. Наистина, зависеше до голяма степен от теб. И все пак, първо: аз скочих да се бия преди ти да откриеш огън. И второ: друго е, когато познаваш партньора си, и можеш да разчиташ на него.
- Радвам се, че ми имаш доверие. И е хубаво, че сме партньори. Може би най-хубавото нещо, което ми се е случвало от месеци. - само кимнах. Двамата се смълчахме... А аз исках да му кажа всичко за себе си! Беше един от онези моменти на откровение, в които просто ми се щеше да излея мъката си пред друго човешко същество, искаше ми се да разкажа всичко за миналото си, да открия душата си... Продължихме да мълчим, а аз се загледах в пейзажа долу.
Необятният Океан... "Дано не ни прегърне в обятията си", помислих си аз. Пътуването се очертаваше дълго. Нямаше да мигна, но можех да се съсредоточа и да медитирам. По този начин щях да се концентрирам над евентуална заплаха в околната среда, а и щях да се ободря.
- Мисля да подремна - казах аз. Не ми се навлизаше в дълбоки води, така че си премълчах за медитацията. А толкова ми се щеше да говоря! Но не трябваше. Познавахме се от твърде малко време, за да разголя душата си. Както не мога да разголя тялото си пред непознат, така не мога и душата си. Като душата е по-ценна, по-ранима. Затова не може да се хвърля човек в дълбокото, ако не познава твърде добре човека до себе си. Все пак, той може да иска да те удави... "Може би някой ден ще говорим открито за всичко това... може би.... някой ден..." - помислих аз и затворих очи за медитация.