The game of life

[Sabret00th]

2012, Балканите

...............

Бях се облегнал на капака на БТР-а, чийто надпис ENDI1 беше поизтъркан и почти не си личеше. Машината беше част от оборудването на 23-та сухопътна дивизия - нашата. Заедно с още пет дивизии бяхме изпратени тук заради множеството конфликти в западната част на Балканския полуостров. Преди два месеца ситуацията беше станала критична и ENDI бяха принудени да изпратят своите въоръжени сили. Част от тези сили бяхме Осми отряд - аз и приятелите ми. Нашата задача беше да държим пътя с кодовото име R-13. Заради фаталната цифра често се шегуваха с нас, но никой не влагаше нищо сериозно....
Всъщност надали щеше да ни споходи лош късмет - имахме на разположение четири стационарни картечници, насочени към пътя, барикади около тях и две масивни подвижни бариери, преграждащи пътя. Пропусквателният пункт нямаше грешка....
Заслушах се в песента, идваща от плеъра - Dire Straits - Brothers in Arms. Понечих да усиля звука, когато чух някой от приятелите ми да ме вика по име :
- Хей, Дани! Погледни нагоре!
Погледнах в указаната посока и видях няколко F-117 да прелитат над нас в посока Карантинната зона. Беше наречена така заради ограничения достъп към нея вследствие вредните вещества в атмосферата и почвата, останали от бомбардировките. Това за нещастие беше единствения начин да се контролират бунтовните групировки.....
Внезапно вниманието ми беше привлечено от нещо в далечината напред по пътя. Голям облак прах се движеше насам и с приближаването си започна да се чува басово бучене....Някой попита :
- Какво е това?
Отговорих кратко :

- Неприятности.....


....................................
ENDI - European Nations Defense Initiative

[Stankata]

Събудих се и отпих няколко глътки от шишето с вода , което стоеше на нощното ми шкафче .
- Пак съм чел до късно ! - си казах иронично и вдигнах от пода книга .
- Заради нея пак изпускам хубавия изгрев ! - продължих да си говоря сам . И наистина , въпреки че беше още рано сутрита , небето имаше кървавочервен цвят и пушек скриваше слънцето . Дори то беше безсилно срещу войната , която цареше цял ден . Бам , Бам , Бам и хиляди хора измираха за секунди . От една страна терористи борещи се за свой въображаем мир , а от друга - силните държави , които искаха да завладеят света. . . за още власт и пари. Всеки знаеше това , но страхът в обикновения човек властваше над всичко друго . Поне тук в Мелбърн , както и в цяла Австралия положението беше по-спокойно . Но докога ?


**********************************************************************************


Преди десет години напуснах секретната организация образувана и финансирана от правителствата на най-влиятелните световни държави . Мисия след мисия . . . без приятели , семейство , развлечения , така минаваше живота ми . Парите , които получавах не можеха да заместят тези години . Не исках да си ги и спомнях . Преди десет години пристигнах в Австралия в търсене на нов живот и го намерих . . . но временно . Войните сякаш ме следваха .
Знаех , че дълго не мога да продължа така . Все още имах доброто си обучение и можех да помогна на света . Или трябваше да отида на Антарктида или да се включа във войната ! Явно второто . . . но как ? Отдавна изгубих връзка със старите си колеги , а и доколкото знаех секретната организация беше разформирована отдавна . Тя всъщност балансираше света , но заради желанието за власт на някои "хора" сега я нямаше . Защо ли Бог е направил човек толкова алчен ?


***********************************************************************************


Дните минаваха бавно , а атентатите продължаваха . Поне в големите градове полицията поддържаше реда , докато много от селата бяха станали убежища за терористите или ракетни полета . Една сутрин на вратата се почука :
- Поща ! - извика един глас отвън .
- Още ли има такава ? - си казах наум и се засмях .
Отворих и едно момче ми подаде колет . Не пишеше от кого е . Разопаковах колета . Вътре имаше едно писмо и пистолет с кутийка патрони . Прочетох писмото , то беше доста кратко :
" Здравей Сам , искаш ли отново да работиш . . . знаеш къде . Чакам те !
Послепис : бeретата
След послеписа : Ако я използваш си уволнен !
Ако те интересува кой съм , ела ! "
Ако използвам пистолета съм уволнен , тоест вече съм назначен . Кой ли е този стар познат , че да е уверен в способностите ми ? Във всеки случай не можех да устоя на предложението . . .


*************************************************************************************


Пистолета наистина беше бeрета и си личеше , че е произведена скоро . В града имаше завод за такива оръжия , затова и ако исках работата трябваше да се насоча натам . Взех пистолета , сложих си небрежно някаква шапка на футболния отбор на мелбърн и се запътих към завода . Той беше по някаква "случайност" точно в старата част на града където се намираха и базите на терористите . . .
- Дотук 21 човека , днес по улиците е същинска навалица ! - казах си наум - А в последния един километър нито една жива душа ! Наближих завода , както наближаваше и нощта . Ами сега ! Накъде ? Трескаво се размислих , но нямах никаква идея какво да правя . Наблизо видях едно кафене и реших , че ще е полезно да пийна нещо . Във всеки случай то щеше да е затворено скоро , тъй като с падането на нощта куп неприятни типове щяха да плъзнат по улиците .


**************************************************************************************


1 час по-късно

Все още нищо не ми идваше на ума . . . добър оборот правех на собственика , но заведение скоро трябваше да затвори и да остана сам на улицата . Отново разтворих писмото . . . разбира се ! Изчаках кафенето да затвори . Взех беретата от колета и изстрелях три изстрела във въздуха . Тишина . Постоях няколко минути , а пулсът ми се покачваше . Но не сгреших . От далечината се зададе човек .
- Бавно , бавнооо , по-рано те чаках ! - извика той .
- Я кой бил тук , Греъм ! - отговорих аз на свой ред . Това беше стар мой колега . Той ме отведе в една къща билзо до завода .
- Така , тук вече е безопасно . Да поговорим по работа . Предлагам ти ново начало .
- Къде ? Мислех , че вече организацията не съществува .
- Прав си , но скоро я възобнових с помощта на няклоко човека . . . За момента има 5000 специално обучени войници , но търся и хора , които могат да се справят и сами примерно с 10 гангстера !
- Грешиш , девет бяха . - отвърнах с насмешка - Значи искаш да работя отново като агент?
- Да .
- И какво трябва да направя ?
- Като за начало искам духовния водач на терористите да е аут ! Без него те ще са нищо , а после ще можем да сепарвим с лидерите на някои държави . . . а да , куфарчето на бюрото е за теб .
Отворих го . Вътре имаше сумати първокласни оръжия и няколко пачки с банкноти от по 100 долара .
- Сделка ? - попита Греъм .
- И даже питаш . Разбира се .

[Sabret00th]

....облакът прах продължаваше да се приближава и започнаха да се различават чертите на стари руски камиони, очевидно носещи нещо. Бученето - ревът на двигателите им - се усили и започна да става оглушително. Един от картечарите - Дио - извика по високоговорителя :

- Спрете веднага или ще открием огън. Повтарям, спрете веднага !

Колоната не даде признак да намаля. Всички се втурнахме по картечниците и останалото налично въоръжение и открихме огън по колоната. За нещастие камионите се оказаха бронирани - със заварени метални листове по корпуса и картечниците първоначално само дълбаеха по каросериите. Четиримата снайперисти на отряда започнаха да отправят изстрели по шофьорите на машините. Още първите бяха точни, но камионите не намаляха - явно бяха закрепили педалите за газта по някакъв начин. Ако беше това което си мислех.....бяхме обречени.
Внезапно първият камион избухна в пламъци раздран от картечници, секунди след това две ракети се забиха във втория.....в следващия миг пламъците стигнаха да задната част на първия камион. Оглушителен тътен от експлозия разтресе земята, в суматохата някакси успях да видя съдържанието на втория камион....две балистични ракети, явно откраднати от някъде. Изкрещях по радиостанцията :

- Отдръпнете се назад, бягайте!!!

Останалите ме чуха и започнаха да се изтеглят....твърде късно. Секунда след това резервоарът на втория камион избухна и активира детонатора на ракетите...стана ослепително светло. Последната мисъл преди изгубя съзнание беше :
"Боже, пази ги!"

[Sabret00th]

......мрак. Лъч светлина се прокрадваше в пространството. Концентрирах се и се събудих....боли ме всичко. Първата ми мисъл беше :
" Какво стана с приятелите ми?!"
Отварих широко очи - намирах се в болнична стая, а до мен седеше най-добрата ми приятелка - превързана, бинтована....и тя беше от моя отряд.
- Какво стана - попитах я - как са останалите?
Тя замълча за няколко секунди, после заговори :
- Останахме само четирима....аз, ти и двама от моторизираната част....останалите бяха прекалено близо до експлозията.
Не отговорих....нещо се беше свило на топка в гърлото ми, чувствах се ужасно....изгубих приятели, някои от които вече не помнех откога познавам....момичето до мен разбра какво чувствам и само ме прегърна и каза :
- Аз съм до теб...
Не издържах и заплаках.....

-------------------


Няколко седмици по-късно


Стояхме пред болницата и щяхме да си тръгваме...тя каза :
- Каквото и да решиш, с теб съм. Само ти ми остана....
Прегърнах я и казах :
- Винаги ще съм с теб....винаги.

Тръгнахме към паркираната на близо кола, качихме се и си тръгнахме....


-------------------


Три дни след това


Двамата пътувахме в самолета за Хонгконг, откъдето щяхме да се прехвърлим за Маями, където щяхме да се отпишем от армиятa....нямаше повече смисъл да сме там. Бях се депресирал, потънал в мисли за загиналите ми приятели...нямаше ги заради някакъв фанатизиран идиот, решил че така ще си постигне целите....чувствах се празен. Внезапно отново усетих онова неприятно чувство за опасност като това от преди атаката на поста ни...погледнах в илюминатора и видях към нас да се приближава заострен блестящ предмет, очевидно ракета или нещо подобно. По някаква причина тя се взриви на известно разстояние от самолета, но експлозията беше достатъчна да нанесе поражения по корпуса....самолетът започна да пада.....

[Stankata]

Вече се носех със самолета към Кабул, Афганистан . Духовния водач се намираше там , поне така казваха шпионите . В ръцете си държах куфарчето получено от Греъм . Парите отключват всяка врата , особено към държавата към , която се бях насочил . 10 милиона долара . . . дали щяха да стигнат ? Все пак ставаше въпрос за убийството на най-влиятелния човек в терористичния свят .

**********************************************************************************************

Самолета кацна и скоро се озовах на азиатското летище . Взех такси към хотел „Президент” . Натам ме упъти Греъм , а в този непознат за мен /свят/ естествено трябваше да му се доверя . По пътя се редуваха хубави хотели и сгради , но преобладаваха окаляните и мръсни улици и хората облечени в дрипи . След половин час пристигнах в хотела . Петажна сграда , която въпреки че не изглеждаше особено бляскаво, отвътре беше уютна .
Сега трябваше да открия собственика на хотела Игор Федяев . Намерих го да пие кафе в ресторантчето на хотела .
- Добър ден г-н Федяев . Сам Гордън .
- Очаквах ви . Кафе ? Закуска ? Даже ви запазих стая в хотела . Ключа само да видя къде е . . . През това време разгледайте вестника .
Думите на Игор скачаха от мисъл на мисъл . Забележителен човек .
- Нищо засега . – казах аз – Предлагам да поговорим на по-усамотено място.
- Разбира се ! – намигна ми руснака и ме прикани с поглед да го последвам .
Отведе ме в една стаичка на първия етаж и затръшна вратата , която изскърца проглушително .
Май забравих да му кажа да не привлича внимание . . .
- Задачата ти е да убиеш духовния водач . . . нали ? – започна Игор .
- Да .
- Трудна задача . Дори името му е неизвестно , камо ли нещо повече .
- А това върши ли работа ? – попитах аз и подадох на Игор няколко тлъсти пачки с пари – 2 милиона, точно са .
- Съгласен . – продума руснака и побърза да грабне парите – 5 дена и имаш всичко необходимо .

*************************************************************************************************

Чакането в Кабул беше по-скоро приятно . През деня пообходих главните улици на града , като не се отдалечавах в разглеждане на крайните квартали , които и не бяха особено привлекателни . Точно след 5 дена се събудих от проглушително звънене . Разтърках очите си и видях Игор , който държеше едно красиво звънче .
- Надявам се , че спа добре тази нощ ! Информацията е тук . – каза той и ми подаде няколко листа.
Започнах да чета докао Игор шеташе насам-натам из стаята . След половин час бях готов за работа .
- Добри шпиони имаш ! – похвалих руснака собственика на хотела .
- Хаха само най-доброто от мен . Успех . Духовния водач напуска града днес , затова побързай .

**************************************************************************************************

След няколко часа вече се промъквах по канализацията към хотела в края на града "Оазис" . Според докладът , който ми предосатви Игор сега той беше само за духовния водач и неговите пазачи и външни лица ен се приемаха . Затова и трябваше да се вмъкна незабелязано , а за тази цел трябваше да се промъквам под земята . Канализационните системи на Кабул , обаче бяха мръсни и объркани като ребус . За щастие имах план за нея и нямаше да се загуба в тях .

*******************************************************************************************************

След 2 часа още се лутах в подземията на града . Всичко си беше по плана предоставен ми от Игор , но задушивата миризма и водата смесена с мръсотия ми пречеха да се придвижвам бързо . Още дълго нямаше да мога да издържа , но и хотелът наближаваше . Още 100 метра . . . те ми се сториха буквално като десетки километри . Повдигнах една шахта и се озовах в склад . Вдишах от въздуха , който ми се стори чист като в планина . След секунда , обаче се усетиха, че може да не съм сам . Извадих един калашник и бавно започнах да се предвижвам . . . но нямаше никой . Излязох от склада и се озовах в някакво коридорче , а на стената имаше надпис " Добре дошли в хотел Оазис !". Значи бях на правилното място . В следващия момент коридорчето стана твърдо оживено .
- Обграден си отвсякъде ! Свали оръжието до три или ще стреляме .
До мен се струпаха около 50 човека . Нямах шанс да се справя с тях . Отпуснах ръката си и калашника ми падна на пода с глух тътен . Мигом гангстерите ме строполиха на земята с няколко шута и взеха всичките ми оръжия . След това закриха лицето ми с някаква маска и ме отведоха нанякъде . Заведоха ме в една стая , поне това разбрах от слънчевата светлина върху лицето ми , а после махнаха маската от мен .Пред мен несъмнено беше духовния водач - едър човек , накичен в различни бижута и диаманти .
- Мръсна американска гад ! - започна той - Тръгнал си да убиваш не кой да е , а този , който защитава духовните права . . .
Тези величествени думи продължих дълго , а накрая почти бях убеден , че човека срещу мен е самия Господ . Не се поддавах на манипулации , обаче беше едно от от най-доброто научено преди години .
- Сега , обаче ще ти кажа кой ти предостави плановете и шпионажите . Аз ! Хахаха , Игор , обаче се хвана на този стар номер , а сега вече не е сред живите . Както и ти скоро няма да си . . .

[Sabret00th]

...удареният самолет продължи да пада, но пилотът имаше достатъчно опит и изправи машината в сравнително равен полет. Следваше аварайино приземяване.....

....секунди след това самолетът се удари в земята и започна да се плъзга по песъчливата почва. след около половин километър самолетът - по-точно частите му

- спряха и аз се огледах. Повечето от пътниците на малкия чартър бяха почти невредими, тук-таме имаше някои сериозни наранявания. Пилотът си беше свършил

работата....време беше да се измъкваме.
Подвикнах на приятелката си:
- Мара, изкарай хората от самолета!
- Слушам, шефе! - с лека усмивка на лицето ми отвърна тя.
Под вещите наставления на снайперистката хората почти веднага излязоха от горящия самолет. След три минути стояхме близо да разбитата машина и мислихме

какво да правим.Аз казах :
- Не можем да останем тук, има опасност разлятото гориво да се запали. Трябва да намерим друго убежище....
Един младеж от специалните части се обади :
- Мисля че малко преди да паднем видях през илюминатора нещо като изоставено селище, на около два километра оттук е.
- Предвид че май нямаме други алтернативи тръгваме натам....
Малката групичка, които бяхме пътници в падналия самолет се отправихме в указаната посока. След около десетина минути забелязахме селището : приличаше на миньорско селище, въпреки че недоумявах какви мини има в тази част на Югозападна Азия. Като се приближихме още малко започнахме да разпознаваме очертанията на различни индустриални машини - предимно самосвали и багери, тук-таме се мяркаше по някой камион. След още пет минути започнахме да навлизаме в селището - изглеждаше пусто, но въпреки това наредих на част от пътниците, които бяха от морската пехота да проверят сградите. Проверката отне няколко минути и ние влязохме в селището. Следващата ни задача беше да подсигурим периметър - предвид големия брой машини и строителни материали нямаше да е трудно да барикадираме част от селището. За двайсет минути бяхме приключили с импровизираната ограда, съставена къде от натрупани материали, къде от паркирани машини. В центъра бяха оставени няколко превозни средства за всеки случай - повечето от тях с импровизирани подобрения по корпуса, някои с монтирани картечници. Най-силно впечатление ми направи един брониран камион влекач, подобен на австралийските автовлакове - масивно шаси и огромна метална решетка отпред. И идея си нямах за какво го използват тук....един от пехотата се обади :
- Това да не от местните Mack-ове, а? - и се засмя.
- Сигурно.... - отвърнах аз и се замислих какво може да се случи с тази машинка.В този момент Мара се обади по радиостанцията :
- Ей, намерих нещо необичайно....радарна станция.
- Работи ли?
- Дам, и в това е проблема....засича няколко десетки движещи се насам обекти. Явно някой е забелязал падането на самолета, а има вероятност и да са тези, които ни свалиха. Някакви заповеди, шефе?

- Да...пригответе се за отбрана.

[Stankata]

Терористите отново закриха лицето ми – този път с нещо подобно на чувал . Започна дълго клатушкане по коридорите на хотела . Всъщност дори не знаех дали още се намирам в него . Терористите постоянно ми нанасяха ритници и удари , а после със задоволство се смееха . Но това ги издаваше – така разбрах , че си имам работа с пет човека . Изведнъж терористите спряха . Един от тях махна грубо чувалът на лицето ми . Беше тъмно , но тъй като продължително време не можех да виждам сега привикнах със ситуацията бързо . Двама терористи тръгнаха да ме завързват за вериги , а трети взе един калашник и го презареди .
- Чакайте ! – извиках аз .
Продължих по тихо :
- Знаете , че целта ми беше да убия вашия духовен водач . . . за целта една ми повериха много пари . Предлагам ви по 1 000 000 долара на всеки ако ми помогнете скоро да е сред мъртвите . Е , какво мислите момчета ?
Не изчаках отговор . Моментното разколебание на стражите беше достатъчно да гепя една берета от терориста до мен . Забих му едно круше в зъбите , и после всички видяха куршум летящ срещу тях . Взех няколко пистолета , презаредих . Мигом в помещението влетяха още 2 гангстера , но от прикритие лесно се справих с тях . Изкачих се по стълбите . Слънчева светлина заслепи очите ми . Отне ми минута , за да мога да видя отново нещо . Приближих се до един прозорец и погледнах навън – същият ! Духовния водач се качваше в един мерцедес , а около него беше пълно с пазачи . Побързах отново да се прикрия . Нямах време да стрелям и приготвих една граната . За нещастие от коридора се зададоха стъпки . Залегнах и опсипах с куршуми идващите терористите . Лявото рамо ме болеше , но това не беше важно сега . Погледнах отново през прозореца . Няколко мерцедеса бързо се отдалечаваха от хотела . Изскочих навън . Огледах се за терористи , но явно всички търсеха виновника за убийствата в хотела . Качих се на първата кола до мен – старо ауди , но поне запали без порблем . Тръгнах към по-дългия път за града . Ако настигнех мерцедесите щяха да ме разкрият , а трябваше да съм по.бърз от тях . . .


***********************************************************


По пътя открих , че имам един талон с надпис на арабски в колата . Еврика ! Притежателят на такъв талон не отговаряше за нарушения пред полицията , навреме шефовете ми имаха такива . Настъпих педала и тръгнах към хотел „Президент” . Трябваше да взема парите си и отида преди духовния водач и гардовете му на летището в града . На два пъти ме спря полиция , но талона си вършеше работата и продължавах да карам по тесните улици на Кабул . Скоро стигнах до хотела . Влязох вътре и се упътих към рецепцията .
- Сам ! – провикна се един глас .
Обърнах се назад и най-неочаквано видях Игор . Ръката му беше превързана , а в другата държеше куфарчето ми .
- Но . . . не трябваше ли да си мъртъв ?
- Да не би да искаш ? Не е толкова лесно няколко гангстера да се справят с мен . . . Слушай сега , имаш втори шанс да убиеш духовния водач . Няколко мои хора чакат на летището да видят накъде ще отпътува той . За теб съм запазил частен самолет . Щом разберем накъде отпътува тръгваме и ние натам .
Почувствах се гузен , че не съм свършил мисията си и предложих да се качваме на аудито и да побързаме . Игор усети това и ме успокои :
- Не се ядосвай за случая . Грешка беше Греъм да те изпраща сам да се справяш срещу духовния пазач и всичките му гардове . . . сега се концентрирай за следващия случай ! А иначе аудито не ни трябва . Ако не виждаш отвън стои едно порше .


*************************************************


След половин час бяхме на летището .
- Побързай . Не трябва да ни виждат тук . – каза Игор .
Закрих лицето си с шапката ми и последвах руснака .
- Ето това е наше . – продума той и посочи един самолет .
Качихме се . Вътре емаше 4 места и беше уютно . Легнах и заспах , трябваше да отпочина . След известно време се събудих от телефонен звън . Разговора продължи кратко . Игор прибра телефона си и каза на пилота :
- Ню Йорк !

[Sabret00th]

....явно работата щеше да се спече....докато мислех как да отвърнем нашите евенутални противници те започнаха и да се различават с просто око, не само на радара. Машините бяха десетки, повечето леки автомобили и джипове, тук-таме някой камион, като основното им въоръжение бяха картечниците. По целия ни параметър бяхме разположили преносими картечници, които доста щяха да ни помогнат да отблъснем врага. Нападателите се приближаваха бързо и скоро откриха огън по барикадата. Ние се бяхме скрили на сравнително сигурно зад нея и отвърнахме на огъня. Аз бях застанал удобно на покрива на една сграда, вдигнах автомата и се прицелих в най-близкия автомобил. Изстрел, джипката зави в последния момент и вместо шофьора улучих задната гума. Машината се завъртя, водачът изгуби контрол и се блъсна в друга кола, идваща срещу него. Вниманието ми привлече един камион, движещ се право към барикадата, явно с цел да я пробие. Приложих схемата с гумата и изстрел след това в главата на шофьора - получи се, камионът леко се завъртя, в това време уцелих бунтовната гад в главата и машината, останала без контрол се заби странично на барикадата, през да й причини големи щети. Остана ми време да се огледам и видях че останалите не изостават особено и допринасят активно за бъркотията около периметъра. В това време чух гласа на Мара по радиостанцията :
- Дани, идват още, надали ще можем да ги отблъснем....скоро ще пробият периметъра.
- Тогава се изнасяме.
- Как по-точно?
- Нали се сещаш че си оставихме няколко резервни играчки в центъра?
- Аха....дано си намислил нещо успешно.
Превключих на общия канал:
- Хайде, изнасяме се. Всички към центъра, бързо!
Всички максимално бързо се отправихме към машините и се наместихме вътре. Аз скочих в големия камион заедно с още няколко души и казах по радиото :
- Стойте плътно зад мен.
...и завъртях ключа на машината. Гръмогласния рев на мощното возило огласи околността, аз натиснах педала на газта и се отправих право към барикадата. Засилената машина разблъска натрупаните автомобили настрани с оглушителен трясък и продължи през настъпващата маса от бунтовници. Останалите бяха точно зад мен и внимаваха да не ги уцели нещо. Отнесох няколко леки автомобила и така разбих импровизираната обсада около бившата ни база. Мара каза :
- И сега какво?
- Сега... --отвърнах аз-- сега бягаме.

[Sabret00th]

.....зад нас вече бяха оцелелите от блокадата автомобили и ни обсипваха с дъжд от куршуми. Монтираните върху нашите джипове картечници бързо бяха заети от най-опитните стрелци и отвърнаха с точен и гибелен огън. Една от колите на бунтовниците остана почти без гуми, друга беше уцелена в резервоара и избухна в голямо огнено кълбо, а водачът на третата получи честитка някъде около главата. Нашите машини бяха обиколили камиона, тъй като беше невъоръжен и нямаше как да отвърне на огъня, а ние помагахме с каквото можем със личните си оръжия. Внезапно назад и вдясно се появи голям товарен камион, който ускоряваше неприятно бързо за машина от този тип. Преди да се сетя какво ще прави той връхлетя върху един от нашите джипове и го отнесе настрани. Водачът, мисля успя да си върне контрола над ударената машина, но нямах време да го следя, тъй като камионът стремително се приближаваше към моята машина. Последва страничен удар, който ни премести с около метър-два встрани от посоката, в която се движехме. Хванах здраво волана и отвърнах със същата маневра. Разменихме се още няколко такива удара и разбрах че така нищо няма стане и казах на Мара :
- Дръж волана!
- Какво......?? - но аз вече бях отворил вратата на камиона, изчаках другия камион да се приближи достатъчно и скочих напред. Хванах се за едно от ребрата на каросерията и преди единия от бутновниците да се покаже от дясната врата и да ми пусне един откос бях вече върху камиона. Там за щастие нямаше никой, което доста ми улесни задачата. Придвижих се напред към кабината , хванах се за ръба и се наведох към купето, пускайки един откос вътре. Дръпнах се бързо нагоре, а леко зигзагообразното движение на камиона ми подсказа че поне няколко от куршумите ми бяха достигнали целта си. Отново същата маневра, но този път се вмъкнах в купето, пускайки попътно няколко куршума на недоумрелия спътник на водача. Изхвърлих двата трупа от камиона и махнах с ръка на Мара, която управляваше нашата машина :
"Напред."
В момента формацията ни изглеждаше по следния начин : двата камиона в центъра и десетината ни джипа около тях. За съжаление, както установих, поглеждайки назад, техните машини бяха далеч повече и щяхме да си имаме големи проблеми....внезапно пред нас се появи вдигаща пушилка колона от леки военни машини, които аз поне не можах да разпозная. Буквално секунди след това те откриха фронтален огън...по машините зад нас, правейки ги буквално на решето. Остатъците от бунтовническата армия бяха обърнати в паническо бягство. Непознатите автомобили се обърнаха на 180 градуса и в момента караха успоредно с нас. По радиостанцията се обади Мара :
- Искат да разговарят с теб. Прехвърлям те...
След няколко секунди чух по радиото гласът на, очевидно, командирът им :
- Даниел Сторм? Търсим ви от известно време....но непредвидени обстоятелства ни забавиха. Нашата Организация желае вашите услуги.
- Каква е тази организация?
- За съжаление в момента не мога да кажа повече. Ако сте заинтересуван, а силно се надявам да е така, трябва да дойдете с нас в централата ни в Ню Йорк....
- А екипът ми?
- С тях разбира се....е, съгласен ли сте?
Замислих се...нямаше какво да губя. Казах :
- Добре.
- Чудесно. На 18 километра оттук се намира частно летище, от което ще излетим с малък частен самолет.

И така, отново бях в играта....

[Sabret00th]

...скоро бяхме на летището, където ни чакаше един бизнесджет, с който явно щяхме да пътуваме. Тук се разделихме с малцината от групата, които не бяха военни, останалите се качихме на самолета. Вътре беше доста луксозно, чак не очаквах такива удобства. Настаних се на едно от креслата, скоро самолетът излетя и набра височина. Преминахме в хоризонтален полет и понеже бях уморен, монотонното бучене на двигателите ми помогна да се унеса....скоро самолетът започна да ми се губи и се появи картина на широка поляна....познах образа, това беше през 2010...преди 4 години. На поляната имаше двама души, аз и Мара....тогава се запознахме. Спомних си как се срещнахме в един бар, заприказвахме се и си допаднахме още от първата минута. Следващите няколко седмици бяхме непрекъснато заедно, забавлявахме се както никога и все едно ни е за последно. Едно от тези приятни преживявания беше въпросната поляна, където бяхме решили да се разходим един слънчев летен ден....Бяхме си взели и федербал, но в крайна сметка просто се излегнахме на тревата и гледахме безоблачното небе в продължение на часове....чувствах се толкова спокоен. Имах чувството че тя ме допълва перфектно....В този момент образът се фокусира върху нас двамата, тя ме погледна доста особено и.... сънят беше прекъснат от доста грубо разтърсване на самолета, след малко прозвуча гласът на пилота :
- Извинявам се за турбуленцията, след 20 минути сме в Ню Йорк.