The game of life

[debnadaviebna]

Заглавието е The game of life, на отговорност на саблезъбия, това е пилотният разказ

Старата Лада, шофирана от Садр ал Масри ибн Шакхникар, попадна на американски патрул в Багдад. Садр беше инструктиран да спре.
-Покажете документите моля-нареди американският рейнджър на английски.
Шофьорът даде документите си на военния. След кратък оглед, той насочи автоматичната си пушка към прозореца на колата.
-Напуснете колата, легнете на земята и поставете ръцете си на тила.Садр знаеше, че има само няколко секунди да се подчини преди пехотинецът да го надупчи. Беше се подготвял за този момент в продължение на месеци. В рамките на една секунда след като пехотинецът му нареди да слезе от автомобила, Садр вече го беше прострелял в главата с пистолета, който държеше под седалката си. Месеците упражнения срещу мишени и дори живи доброволци дадоха плодове. Куршумът трябваше да попадне в областта на лицето или врата, остатъкът от тялото на войника беше покрито с кевлар. Следващата му стъпка беше да настъпи газта. Вече беше успял да премине контролно пропускателния пункт и летеше с бясна скорост към посочената му цел. Той беше борец от терористична групировка, която няма нужда да бъде споменавана. Беше получил нареждания лично от духовния водач да се превърне в самоубиец в името на Аллах. Единствено духовният водач можеше да чуе каква е волята на Аллах, Садр можеше единствено да се моли.
Управлявайки автомобила и избягвайки куршумите на преследващите го патрули, той успя да се отдаде на размисъл.
Беше на път да извърши нечувано преди това зверство. Делата му и на неговите събратя бяха провокирани от западния агресор още по време на кръстоносните походи, на които мюсюлманите отговарят със зверства на Балканите. Провокирани, но не и оправдани, мислеше си Садр, шофирайки към собствената си гибел.
Духовният водач беше казал на всички бойци, че единственият начин да се осигури мир е да се покаже на агресора, че не се страхуват от него, че не се страхуват да дадат живота си в името на кауза.
Ирония, мислеше си той, че мир може да дойде единствено след война. Колкото по-голяма войната, толкова по-продължителен мира. Но в крайна сметка за да се постигне съвършения мир, необходима е съвършената война.
Преди да се качи сутринта зад волана, Садр се отдаде на дълга молитва. Беше му казано, че Аллах ще го приеме в обятията си на отвъдния свят като праведник. Той обаче беше съвсем на ясно, че Аллах ще го накаже за това, че отнема чужд живот. Но също така се беше убедил в правотата на духовния водач, че единствено най-великата война може да доведе след себе си най-великия мир.
Надяваше се потомството му при нужда да продължи делото и със същата готовност да се жертва в името на мира. Същевременно се надяваше това да не се наложи, а той сега да се погрижи този мир да се осъществи. Искаше му се да създаде по-добър свят за потомството си. Искаше мир и по-добър свят за всички правоверни. И въпреки че едва сега го признаваше пред самия себе си, искаше по-добър свят и за неверниците християни и за цялото човечество. Трагично наистина, че трябваше да вземе своя живот и този на безброй други.
Въпреки спуканата от куршум задна лява гума, Садр продължаваше да води автомобила си към центъра на Багдад с помощта на Аллаха. Вече беше достатъчно близо. Посягаше към детонатора.
-Аллах Акбар-бяха последните му думи преди пъкълът да отдели кожата и месото му от костите за част от секундата, а скелетът му, заедно с автомобила, се изпари под огромната ядрена гъба, която се извиси на повече от 3 километра в небето. Него вече го нямаше, градът го нямаше също. Беше въпрос на време преди американците да разберат, че оръжието е закупено на черно от комунистически екстремисти в Русия. Путин отрече твърдението на Буш, наричайки го опит за опетняване на името на Русия и обвинение в непряко участие на страната му в заличаването на цял град. Аллах да пази правоверните в предстоящите години.

[SoulRipper]

My entry :



Един мъж с побелели коси седеше в стая, претъпкана с пресветващи монитори и монотонно отпиваше от кафето си. Името му беше Питър Гейт и беше началник на стражата за фирма “Кемптън”, която от край време беше известна с новите си проекти и разработки на оръжия, с които оборудваше редовната армия на САЩ. Гейт беше постъпил на работа за фирмата преди 35 години. Първите 15 беше работил като обикновен пазач, докато не беше заловил собственоръчно 2 шпионина и предотвратил 3 обира. Тогава го бяха назначили за началник и го бяха възнаградили с няколко стабилни премии. Мъжът погледна часовника си – 5:00 АМ. Още 1 час и щеше да дойде краят на смяната му. Той небрежно и някак си по навик погледна един монитор непосредствено пред него, на който пишеше “Зона 1”.
- От 35 години съм на служба, а все още не зная какво пазя... – промърмори оскърбено той.
Сякаш доловило недоволството му, на екрана се изписа съобщението “Intruder detected” с красноречиви червени букви. . .
Господин Гейт гледаше вцепенен надписа. Разтърка очи и пак погледна. Единствената разлика беше, че сега към “Зона 1” се бяха присъединили и Зони 2 и 3. Началника припряно натисна няколко копчета пред него, които го свързваха с пазачите на тези Зони. :
- Паркис? Джейкъб? Чувате ли ме? Брайн, ти? – не последва отговор, а камерите които следяха тези Зони не показваха нищо ново.
Вече 9 от 15-те Зони светаха в червено, а Питър Гейт се беше хванал в чудо, тъй като нито 1 от пазачите на тези области отговаряше. Той реши да се свърже с най-близката до него Зона, в която още не беше пробито.
- Крейтиг? – попита той депресирано.
- Сър? – чу се отговор.
- Слава на бога. Крейтиг бързо ела до кабинета ми! Може да си в опастност!
- Ъ...разбрано, сър! – чу се стреснатия глас на Крейтиг и връзката прекъсна.
Питър Гейт се обърна към компютъра си и влезе във файловата система на фирмата. Отнеме му 40 сек. да намери работното досие на Крейтиг :
Вейн Крейтиг
22 годишен
4 месеца служба
...............
......
...
Гейт премина през ненужната информация набързо и се спря на снимката му – младеж с черна коса, зелени очи и едва забележим белег на лявото слепоочие. Началникът не се беше засичал с него, защото смените им почти никога не съвпадаха.Той излезе от досието, извади своя Steyr m12 и зачака. След няколко минути на вратата се почука.
- Влез.
Младият пазач влезе и погледна с изненада и страх насочиеният към него пистолет.
- Сър? – каза Крейтиг колебливо.
“Лицето му съвпада 1 към 1 с това от снимката. Да, дори белегът е там.” Питър Гейт свали оръжието си и посочи екраните зад себе си, на всеки от които светеше червеното “Intruder detected.”
- Какво за бога... – промълви потресено Крейтиг. – Сър, трябва да уведомим полицията!
- НЕ! – каза категорично началника. “Още някоя премия няма да ми се отрази зле.” – Сами ще се справим. Последвай ме.

Малко по-късно двамата се движеха по безлюдните коридори с извадени оръжия и се оглеждаха предпазливо зад всеки ъгъл. Гейт не пропусна да забележи, че защитните системи във всяка от Зоните, през които минаха бяха неутрализирани, което го накара да се забърза още повече.

10 мин. след това ...

Гейт и Крейтиг седяха пред здраво затворенета, 50 сантиметра дебела врата към Зона 1. Началника си позволи да диша спокойно чак сега. Явно външното лице все пак не беше успяло да проникне в строго секретния участък. И как би могло? Само той и няколко от висшите лица имаха достъп... Въпреки тези свои мисли, Гейт усети че не може да пренебрегне чувстото, че нещо не е съвсем наред. След кратък размисъл, той каза :
- Крейтиг, пази ми гърба.
- Разбрано, сър. – каза пазача.
Началникът понечи да въведе кодът за активиране, но с почуда забеляза, че вече е въведен и системата очакваше само ...
Той мина припряно през очния скенер, системата за отпечатък и гласовият индетификатор. След това изключи температурната защита, която щеше да се активира, ако обект с температура над 10 градуса по Целзий влезеше в стаята. След тези действия вратата се отвори и Гейт влезе презпазливо вътре с насочен пистолет.
- Слава Богу! – каза той. – Все още е тука.
Чу се изтрел и миг по-късно началникът на стражата лежеше на земята, притискайки силно раната на рамото си. Пистолетът му лежеше на няколко метра от него. Той погледна към Крейтиг, който с зла усмивка беше насочил пистолета си към него.
- Крейтиг, ти...
- Крейтиг спи спокойно в склада...сър. – каза той. – Можете да ме наричате Мейс Лизард. Приятно ми е. Всъщност не знаете колко полезна ми беше помоща ви.
- Но...снимката съвпадаше. – промърмори Гейт кухо.
Мейс се изсмя подигравателно.
- Да проникна в компютърната ви система и да смена 1 снимка беше първото нещо, което направих. – каза крадеца, докато взимаше пакета в средата на стаята. – След това се погрижих всички твои колеги да спят сладко, а да манипулираш защитните системи е толкова лесно и забавно. Знаех, че ще се опитате да се свържете с най-близката до вас Зона, която все още не е инфилтрирана...Проучих всичко за вас Питър Гейт и знаех, че ще решите да се справите с проблема сам. Е, аз ще тръгвам, чао.
Гейт гледаше тъпо как шпионинът, със строго секретния пакет под ръка, взима пистолета му и се изнизва през входа. Малко преди да го загуби от поглед, той се обърна и насочи оръжието към началникът,казвайки :
- А, да. Щях да забравя – един от шпионите, които ти залови ми беше познат...



20 мин. по-късно.

Вече извън сградата, Мейс чакаше транспортта си. Не го интересуваше съдържанието на пакета, само парите които щеше да получи за него.
“Поредната досадна работа. Нямаше и да я приема ако не беше възможността да си отмъстя за стар приятел. Надявам се скоро да получа от висшестоящите някаква по-интересна работа.”
Докато чакаше транспортта да дойде, Мейс се замисли за детството си и защо бе станал такъв, какъвто беше в момента. Още от съвсем малък, той се занимаваше предимно с компютри, обичаше да спретва номери на съучениците си или да побърква учителят по информационни технологии...Харесваше лошковците във филмите и много се дразнеше на непобедимите американси “супермени”. Не...това бяха само нищожни оправдания за присъединяването му в подземната терористична органицазия, в която членуваше в момента... Но за истинската причина не му се мислеше сега.
В далечината се видяха светлините на транспортта му.

[SoulRipper]

Вратата се отвори с глухо изкърцване и в тъмната стая влезе неясна сянка. След кратко тършуване из стените се чу изщракване и крушката светна. Мейс огледа критично заобикалящата го обстановка и седна пред компютъра си. Прегледа за пореден път новата си мисия. Този път щеше да работи в екип от 6 души. “Колко интересно..” Целта беше взривяването на летище “Кенеди” в Ню Йорк, където се намираше Мейс сега. Срещата му с другите терористи от екипа му беше преминала гладко...или почти гладко. Хазан и Ерквинтс открито изразиха недоволството си, че Лизард ще стои спокойно пред компютъра си, докато те ще рискуват живота си. Някои хора просто не разбираха, че не може само с груба сила...Единственото за което те мислеха беше как да пръснат мозъка на първия изпречил им се американец. За сметка на това той трябваше да разучи всички защитни системи и да намери най-удобните места за поставяне на взривовете плюс още куп неща. Мейс се гордееше най-много с “взривната верига”, която беше запланувал. Ако всичко протечеше по план, летището нямаше да е единствената разрушена сграда. Тази мисъл го накара да се подсмихне злобно. Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата. Той хладнокръвно насочи пистолета си, марка mp-530 Викинг, руско производство, оръжие с което беше живял още от млади години, към вратата :
- Влез.
В стаята влезе една стройна жена на неговата възраст, облечена в камофлажни дрехи и също така доста добре въоръжена. Тя погледна насоченото към нея оръжие спойно и се усмихна на Мейс закачливо.
- Какво сега? Ще се гърмим ли?
Той прибра Викинга си във вътрешния си джоб и каза :
- Здравей Мист. По каква причина съм удостоен с присъствието ти? – Мейс продължаваше да се изумява на тази жена. По народност беше американка, а по професия терористка...Но досега не беше засягал тази тема – все пак самият той по народност беше англичанин. Защо беше станал терорист? Беше му писнало от тъпото правителство, действащо за свои лични изгоди. Неприятни спомени неканени превзеха мислите му. Преди 15 години, Мейс Тейлър живееше в малко градче в Англия, наречено Хемсвей с цялото си семейство. Градчето беше известно с това, че по-голямата част от населението му беше съставено от емигранти от Афганистан, Ирак и Либия. Какво толкова? Хората си живееха спокойно, докато американсото правителство не даде сведения, че в Хемсвей се прикриват няколко строго издирвани терористи. Англия, твърдо решена да не разваля приятелските си отношение с Америка естествено реши да проведе разследване по случая. Жителите на градчето не бяха съгласни с това грубо претърсване и натрапване в личния им живот. Не се знае от къде точно започна конфликта – може би от застрелването на невръстното афганистанско момиче или може би от изчезването на няколко британски войника, но Хемсвей беше преобърнат с главата надоло, а Мейс загуби цялото си семейство в така наречен “инцидент”, в който няколко британски войника взривиха съседната сграда, която “случайно” се стовари върху дома му. В този момент 7 годишният Лизард си играеше с пушката на един войник, която беше тафил , без да подозира какво става. За какво се бореше сега? Може би за мъст и възмездие, може би за свобода на правата? Или и за двете...От онзи паметен ден беше променил името си на Лизард. Защото колкото и да беше напечена ситуацията, той винаги се измъкваше. Ако трябва дори си късаше опашката и бягаше. ( Лизард – гущер.)
- Май не слушаш какво ти говоря? – каза намръщено Мист.
- М? Да, извинявай, нещо съм разсеян днес. Какво казваше?
- Казах ти, че ми стана скучно и дойдох да потърса малко компания. – каза тя с отривист глас, все едно поучаваше някое 5 годишно хлапе.
- Аха, е скоро ще разбереш, че от мен не става добра компания. – каза Лизард и продължи да щрака по клавишите. След няколко минути мълчание, той усети как Мист се обляга на гърба му.
- Хах, нищо не разбирам. – каза тя, гледайки постоянно сменящите се надписи.
- Не ти и трябва.
- Голяма скука си. Ела да излезем малко вънка, можеш да свършиш това и по-късно.
Мейс се замисли за малко и кимна :
- Добре, малко чист въздух няма да ми дойде зле. И без това скоро няма да мога да дишам от експлозии...

[SoulRipper]

Мейс сновеше напред – назад из стаята си и се чудеше какво точно го притеснява. Всичко си вървеше по план. Експлозивите бяха заложени коректно, той не съмняваше в това, защото лично бе свършил тази работа. Но все пак...
- Вие ми се свят от тебе. – каза Мист, която седеше на леглото му и го следеше с поглед.
- Извинявай, имам натрапчива мисъл. – промърмори той.
- Мислиш прекалено много, всичко е преценено, няма какво да се обърка.
Мейс я погледна. Последните няколко дни бяха прекарали времето си заедно и се бяха сближили доста, въпреки че едно от правилата, които Лизард си беше наложил за да доживее до старини беше да не се сближава с никой и да не вярва на никой.


Плана за действие беше съвсем прост – след потвърждаването на взрива, групата им трябваше да отиде до пристанище Тейлпорт, където щеше да ги чака транспорт и нова мисия. В момента останалите 4-ма от групата им – Хазан, Ерквинтс, Месиан и Хоупс, бяха в хола на голяма къща, служеща им за база и закупена от организацията специално за случая. Хазан и Хоупс играеха шах, а Екрвинст и Месиан гледаха някакъв мач по телевизията и псуваха на висок глас. И тогава Мейс реши, че не се чувства комфортно в собствената си стая.


1 час по-късно :

Телефона на Мейс звънна. Той го вдигна.
- Следиш ли ситуацията, Лизард? – чу се грубия глас на Ерквинст.
- Да, точно това правя в момента. Всичко върви по план.
“Поне така мисля.” – допълни мислено той. Мейс погледна двата екрана пред себе си. Единият следеше хола, а другият показваше летището в далечината.
- Експлозивите ще се детонират след 30 сек.
Мист довлече един стол и се настани до него пред компютрите.
- Да видим сега каква изненада си приготвил. Все още се изумявам кога си успял незабелязано да преместиш толкова техника в мазето.
- 10...9...8...7...6...5...4...3.....2........1.......
..............
........
...
Мейс гледаше тъпо екрана с летището пред себе си и не вярваше на очите си. Вече беше минала минута след заплануваният час на експлозията, а летището си седеше там цяло целиничко.
- Лизард!!! – разкрещя се Хазан на екрана от хола и размаха заплашително юмрук към него. – Какво си направил тъпак такъв! Предател нещастен. - Хоупс от другата страна на масата изглеждаше напълно спокоен, което незнайно защо притесни Мейс повече от крясъците на Хазан. Доскорошният шах опонент на Хазан извади пистолета си и го простреля в главата хладнокръвно.
Ерквинст скочи припряно от канапето, но миг по-късно лежеше пак в него, обгърнат от собствената си кръв. Хоупс и Месиан се спогледаха и Месиан извади детонационно управление и натисна единственото копче. От бившата стая на на Мейс се чу грохот, от който цялата къща се разтресе. Двамата предатели се запътиха нагоре за да проверят дали е останало нещо от Лизард и Мист. “Добре, че се преместихме в мазето.” – помисли си той с успокоение, което не трая дълго. Мист се беше умълчала. Лизард небрежно пъхна ръката си във вътрешния си джоб за да извади пистолета.
- Съжалявам, Мейс.
Чу се изтрел и той падна от стола на земята притискайки силно левия си хълбок. Мист го гледаше.... може би със съжаление?
Мейс се опита да се изсмее, но излезе повече като хленч.
- Знаех, си че нещо е прекалено.... подозрително. – каза той. – Пратили са те постоянно да си около мен, за да ... не ... им се измъкна, а?? – думите му излизаха малко трудно заради болката.
- Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства със сигурност щеше да потръгне между нас. – каза Мист. – Извинявай Мейс, но Те държат дъщеричката ми. Ако не им съдействам... – тя насочи отново пистолета си към него и каза : - Сбогом.
“Няма измъкване този път.” – каза си Лизард. “Но все пак...”
Той се усмихна насила и започна да имровизира :
- Не ти ли се стори странно, че стаята ми гръмна въпреки, че се предполагаше, че и ти си в нея? Знаеше ли изобщо за експлозивите в нея?
Изведнъж в сините очи на Мист се забеляза колебание, затова той продължи да говори :
- Хах, така или иначе са решили да те погребат с мен, най-вероятно всеки момент ще гръмне и тази стая.
Стаята се разтресе яростно. Изненадан не по-малко от Мист, Мейс се затъркаля по пода, а тя падна по дупе и изпищя. Лизард разбра, че това е единствения му шанс. Извади светкавично Викинга( марката на пистолета му ) си и стреля без да се замисля. След малко стана с мъка от пода и се затътри към вратата,минавайки покрай тялото на Мист. “Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства...”. Къщата пак се разтресе. “Тези копелета мислят да взривят цялата сграда...” – го осени изведнъж и той впрегна всичките си останали сили да се движи по-бързо. Вече притичваше по коридора и виждаше външната врата, когато на пътя му се изпречи Хоупс, с помпа в ръка. Той зареди и натина спусъка. Мейс скочи възможно най-бързо в страни, но усети в крака си нов източник на болка. Той изкрещя от болка и ярост и започна да стреля по Хоупс. “Не ме бива в тези неща. Мразя да съм в центъра на престрелките.” – през главата му минаваха вече подобни объркани мисли. Той продължи да стреля, стреля, стреля, докато не изпразния целият 17 патронен пълнител. Хоупс лежеше на окървавена купчина в ъгъла. Лизард се приближи предпазливо до него. Крачола на Мейс беше мокър от собствената му кръв, но той се зарадва, че сачмите на помпата само го бяха одраскали. По радиото на предателя се чуваше настойчивият глас на Месиан :
- Хоупс! Отговори! ХОУПС! Къщата ще се взриви след 15 секунди. Махай се от там....По дяволите, изчезвам от тук....
Връзката прекъсна.
Лизард се опита да се затича към вратата, но се просна по очи на пода. Взорът му се затъмняваше. Не! Той винаги се измъкваше, нямаше да загине така!!!......
Чу се силен взрив...

[SoulRipper]

Мрак...всепоглъщаш мрак. Нищожен лъч светлина. В тъмнината се различава ... стълба? Може и да не е стълба, но със сигурност е път нагоре. А светлината е горе. Нещо започна да се катери по стълбата. Трябва да избяга на всяка цена. Сянката, катерещата се нагоре не можеше да използва краката си – само ръцете. И тя се набираше – стъпало след стъпало, ако можеше да крещи щеше да го направи. С всяка стъпка нагоре, тежестта дърпаща я назад се увеличаваше. Сянката не издържа и погледна надоло. В краката й се бяха впили безброй сенки – души като него и я дърпаха надоло. Някои от тях носеха познати лица. Ето от ляво се виждаше някакъв възрастен мъж с побеляла коса, в униформа на пазач, а от дясно – млада жена в камофлажни дрехи. Но нещо ги обединяваше – гладът в очите им. Сянката изкрещя мълчаливо и продължи да се катери. Още няколко стъпала. Последното стъпало беше най-трудната стъпка правена в живота на Сянката. Но тя я направи и светлината я обгърна.

Мейс отвори очи и първото нещо, което видя беше бял таван. До него ритмично пищеше някакъв медицински апарат. Той се опита да се изправи, но от болката му причерня и той се отпусна в леглото. Изчака наколко минути, докато се осъзнае и започна да изучава тялото си. Протегна ръце пред очите си. Изглеждаха добре, имаше няколко белега от игли, явно причинени от инжекции и системи. Махна завивката и огледа краката си. Сгърчи лице като видя пресно зашития белег на хълбока му. Кракът му, ранен от помпата беше изненадващо добре. По другата част от тялото му имаше следи от изгаряне, но не изглеждаха сериозно. Той прокара ръка през лицето си и застина... Едната му буза беше жестоко изгорена. Мейс забеляза малко огледало на шкафчето до леглото си и го вдигна. Кожата на лявата му буза беше “красиво” напукана, но той чувстваше повече досаден сърбеж, отколкото болка. Надяваше се да не остане огромен белег. Също така реши, че трябва да се избръсне. Вратата се отвори и в болничната стая влезе едно доста грозничка медецинска сестра, която леко приличаше на мъж, но няма лошо. Като го видя буден, тя му се ухили срамежливо и остави една кошница с плодове на шкафа.
- Добро утро, господин Лизард. Сигурно се чувствате сънено след краткотрайната 2 седмична кома, която прекарахте?
Знаеха името му. Това означаваше, че или е загазил яко или е при свои хора. Като имаше в предвид последните събития, Мейс предположи, че е сред врагове.
- Къде ми оръжието? – попита той първия въпрос, изникнал в главата му.
- В шкафчето ви, разбира се. Но едва ли ви трябва в момента.
- Къде по дяволите се намирам?! – попита Лизард учудено.
- В момента се намиратте в болница “Периметър”. Гост сте на господин Астор Кемал.
При чуването на това име Мейс се ококори. Буквално.
- Но как? Как ме намерихте?
- Господин Кемал заподозря предателство в мисията ви и прати спасителен отряд. Явно са дошли навреме и са успели да ви изкопаят от отломките на сградата, преди полицията.
- Аха... а междодругото...
- Съжалявам господин Лизард, но ще ви помоля да спрете замалко с въпросите и да си починете едно хубаво. – каза мед. сестрата. Мейс реши, че наистиан няма да му се отрази зле една почивка. А пък не се и съмняваше, че на сестрата няма да й е много трудно да го сбори.
“Астор Кемал...Значи се заформя нещо сериозно. Без значение. Важното е, че пак успях да се измъкна.”


За жалост ще се наложи да го продължа след 10 дни, като се върна от почивка.