... не остава време 
20:30, близо до гробното място на Терадан (май)
Право пред себе си виждах нещо като мехур, което очевидно не беше част от моята представа. Изглежда наближавах целта. След малко се озовах точно до границата на полето. Мушнах с пръст през него без да усетя съпротивление. Изглежда щях да мина лесно. Минута по-късно коленичех до могилата, съдържаща трупа на един от най-великите магьосници, живели някога - мой идол.
- Почивай в мир, велики - промълвих с почит. - Моля те, дай ми силата да спася приятеля си и да предотвратя победата на един тиранин.
Разбира се, отговор не получих. Изправих се и се вгледах в могилата. Тя беше образувана от множество камъни, очевидно положени от поклонници - вероятно обитатели на Пътя. Съсредоточих се и се опитах да открия сила у някой от тях. Не успях. Тя беше прекалено голяма и прекалено разпръсната. В следващия момент усетих, че подхождам към проблема от погрешната страна. Не беше важно къде е скрил артефакта, а защо. Вероятно за да бъде сигурен, че няма да попадне в зли ръце. Следвателно "добрите ръце" би трябвало да могат да го намерят. Как? По време на учението си научих доста неща за Терадан, някои от които съм сигурен, че никой друг (поне жив) не знае. Едно от тези неща е промяната на масата на предмети. Доколкото знаех, никой друг не беше успял да постигне такова изкуство в магията.
Разгледах по-внимателно тревата около главата му. Бях прав! Имаше една тревичка с различен цвят от останалите. Внимателно я откъснах и допрях върха й до основата. Тя се превърна в гривна за рамо. Сложих си я, но не усетих разлика. Толкова изгубено време... по дяволите. Е, какво да се прави. Запътих се към периферията на полето.
23:55, главно разклонение на Пътя, водещо към Ледените планини
Аха! Най-накрая. Бях успял да настигна отряда на Узурпатора. Бяха на не повече от километър пред мен и все още не ме виждаха. Определено се движеха по-бавно от мен, магьосницата им явно, въпреки силата си, не бе особено опитна в пътуването през магическото пространство. Щях да се погрижа това да им излезе през носа!
23:59, един километър по-напред
Пътят имаше една особеност, която не много хора знаеха. Точно в 00:00, един път на всеки три дни целият път "премигваше" и представите на пътуващите по него се объркваха и трябваше да се изграждат наново. Аз го знаех - тя не, или поне така се надявах. В това ми беше шанса.
Чух викове и няколко тъпи удара. Явно Мат не се примиряваше с пленничеството особено лесно. Изглежда го бяха били. Е, щяха да си платят за това.
00:01, същото място
Моментът настъпи. Всъщност тамън се чудех защо закъснява, когато забелязах неразборията във вражеската група. Магьосницата крещеше паникьосано, а около нея пейзажа започваше да се размива. Странното беше, че аз не усещах нищо различно. Всичко около мен беше стабилно. Изглежда все пак артефакта работеше. Затичах се към войниците. Един от тях ме видя и заръкомаха към останалите. Всички се обърнаха и се приготвиха за бой, а двамина опънаха прашките. Без да се замислям изпратих една верижна мълния към тях. Изтръпнах. Изплъзналите се магии в магическото пространство са лоша работа. За моя изненада проработи перфектно и изпържи почти всички гадове. Останаха едва неколцина - пазачът на Мат беше сред тях. Магьосницата се опита да контраатакува с огнена магия, но аз без усилие контрирах. Зарадвах се, защото очевидно разполагах с цялата си сила без да е необходимо да изразходвам енергия за поддържането на представата.
- Ти гаден, ******** кучи син... - започна да реди магьосницата, избегна на косъм една огнена топка и изчезна, оставяйки последните войници на произвола на съдбата.
Въжетата около Мат изчезнаха и той се надигна с ръмжене.
- Крайно време беше!
Грабна оръжието от ножницата на слисания си пазач и го забоде право в сърцето му.
- Предупредих те - изрева в лицето му и се надигна. - Хайде, да довършваме тези изменници и да продължаваме към планините. Вече знам точно къде да търсим!
Останали бяха едва шестима. Убих двама със Светлинно копие, а през това време Мат изби останалите четирима с меча си.
- Станал си още по-добър, откакто съм те виждал да се биеш за последно - похвалих го.
- И теб си те бива с магията - върна ми комплимента приятелят ми.
Продължихме към планините, за момента спокойни, но все пак нащрек - вероятно щяхме да се сблъскаме с още войници и отново да видим разярената магьосница. И все пак, беше ми весело на душата. Мат беше с мен, а аз щях да имам неизмеримо предимство докато съм на Пътя.
Пред мене стояха 4 снежни човека, каквито обичах да правя през Зимата, като бях дете и ... един бъдещ Снежко, 
който крещеше истерично и се опитваше да спре пълзящия по него сняг. А зад тази весела компания от снежни хора седяха група...ами Снежанки. 
