Лудият баща
Марти Васев
Малкото шишенце с водниста течност се беше устремило към носът му. След като го помириса и не можа да усети никакъв мирис, бавно го поднесе към устата си. С върхът на езика си докосна течността, но не можа да усети и вкус. Ето защо отровата била толкова смъртоносна... Без мирис, без вкус, точно като опитен убиец в сива перелина, промъкващ се в къщата ти с жадно за кръв съзнание и свиреп поглед в очите, който никога няма да видиш, защото ще си мъртъв още преди да си разбрал, че нещо те наблюдава. Отровата в шишенцето се понесе към устата за пореден път, но този път в него не остана течност. Да преглътнеш собствената си смърт не беше толкова лесно колкото изглеждаше. Той се чувстваше жалък и изгубен, недостоен за света в който живее, затова и трябваше да умре. Погледът започна да се размазва и очите да се обръщат, когато се сети за малката си мъртва дъщеричка и жаждата му да я види пак за последен път се върна. С последни сили набра бърза помощ и припадна изнемощял от въздействието на страшната течност без да успее да каже и дума. Събуди се в болницата с пресъхнало гърло, ужасно главоболие и обърнат стомах. За пореден път не беше готов да посрещне смъртта си... не и преди да я види отново!
След като умело прикри изкривяванията си пред местният психолог го пуснаха от болницата. Мъж на тридесет и четири години с промит стомах, три опита за самоубийство зад гърба си, празно съществуване и съзнание пълно със объркани зловещи мисли. Това беше той, описан в едно изречение.
Вървеше по улицата забравил разбърканото си тяло, мислещ за малкото си мъртво момиченце, потънал в щастливи спомени. Ето я и нея, чакаше го както винаги за да я вземе и прибере от училище. Отиде при малкото момиченце и с широка усмивка я заговори. Детето го погледна уплашено, припомняйки си какво са й говорели родителите й за непознатите, но видя в очите му тъга и доброта и му се довери. Проведоха разговор, дълъг и интересен за малкото момиченце. Смяха се и се разхождаха из града, хранейки разни малки животинки. Когато стана късно, момиченцето му обясни, че е време за нея да се прибира вкъщи, но той сякаш не я чуваше и продължаваше да се смее и да говори. Покани я в тях, но тя му отказа несигурна. Той повтори поканата като добави , че иска да й даде един малък подарък и да си довършат разговора. Добави също така, че живее близо до тях и после ще я изпрати и че няма проблем да се обади на техните от телефона му. Когато момичето се съгласи и тръгна пред него, той разпра гърбът й с хладнокръвен и жаден поглед. Тя беше негова и никои не можеше да й го отнеме сега. Стигнаха до старата къща и той я покани с бащинска усмивка да влезне за да й даде подаръка, момиченцето наивно го последва и с невзрачните си очи започна да оглежда къщата и да се радва на малко незначителни неща в този толкова важен за него момент. Следеше я и лудостта бавно се вливаше и запълваше съзнанието му. Наблюдаваше я как подскача около къщата и как вкарва живот навсякъде около него и си мислеше как съвсем скоро мъртвата му дъщеричка ще бъде с него. Отиде до кухнята и с топла усмивка й подсказа къде се намира подаръка й. Момичето заизкачва стръмните стълби към вторият етаж, следвайки точно инструкцийте му и влезна във втората стая, там където трябваше да се намира подаръкът й. Когато отвори вратата ахна от възторг и изтича вътре без да усети лудите очи взиращи се във гърбът й. Стаята беше розова и доста голяма за такава малка къща, приличаше на храм, защото нямаше осветление и навсякъде горяха свещи. Едно легло беше поставено на средата на стаята. Навсякъде имаше играчки и свещи. Момичето си мислеше колко красива стая има дъщерята на непознатия човек и й се искаше да има същата, когато чу как вратата се затръшва зад гърбът й. Обърна се леко уплашена, но видя човекът с които беше цял ден и които я разбираше толкова добре, по-добре даже и от собственият и баща. Усмихна се топло и започна да се възхищава на стаята на висок и писклив глас изпълнен с трепети на възторг. Мъжът не отвърна на усмивката й. Ръцете бяха зад гърбът му и държаха острият нож, посипан със собствената му кръв, изтичаща бавно от разпраните му вени. Добрите очи бяха изчезнали и топлият поглед беше заменен с луд. Болката вкарваше тиха агония в сърцето му, но това му доставяше само удоволствие. Не чуваше какво му говори малката мръсница, но му се искаше да й затвори устата час по скоро за да се види с мъртвата си дъщеря. Момичето беше задало въпрос на които не получи отговор, тогава очите им се срещнаха и той я изгледа жадно от горе до долу и се изхили злобно. Детето сякаш усети промените в човека и смени усмивката си. Неразбиращото й лице го следеше как приближава бавно към нея. Разпери ръце и чу писъците на момичето, което се бе ужасило при вида на разпраната кожа и оголените кокали под нея. Момичето се замоли и заплака, но той не я чуваше. Чуваше само как мъртвото му дете го зове. Притисна я в ъгъла и се надвеси над нея с нож в ръка. Момичето падна на земята, ронейки сълзи, молейки го да я пусне, докато той я галеше по косата с окървавените си крайници. С нежен глас й благодари и я погледна с бащинска обич в очите, момичето само изхриптя и го погледна неразбиращо в очите. После с бърз и точен замах й разпра гърлото. Обърна се с гръб към нея и зачака хриптенето и гърчовете да спрат, когато това стана се обърна и видя мъртвата си дъщеричка, как седи и си играе с играчките. Усмихна се и й заговори със сълзи в очите. Повдигна я и я сложи в леглото, легна до нея и й запя тихо за да я приспи. Белите чаршафи бяха пропити от неговата и от невинна кръв, когато на сутринта ги откриха сгушени в прегръдката на смъртта.
Марто рулираш братле,тая Габито съвсем ти е изпила мозъка 
