Нова измислица

[SoulRipper]

IV Част : Приключението започва.


Беше прохладна, ясна сутрин. Погледнах назад към очертанията на замъка Келс. Едва ли щях да го видя скоро пак. Надявах се лорд Келс да не се присъедини към брат ми. Нямаше да е приятно да воювам срещу стари приятели. На пристанището, намиращо се на 2 километра от града, ме чакаше малък речен кораб, който приличаше повече на голяма ладия, отколкото на друго. Пътуването по река ми звучеше най-безопастно, тъй като река Асалиен беше много пълноводна и по-напред в джунглата стигаше до близо 400 метра ширина. "Колкото по-далече от брега, толкова по-добре." Като приближих корабчето, капитана му скочи на дока и аз слезнах от коня за да го поздравя. Беше не много висок, брадат мъж, леко пълен и с тъмен тен по лицето. "Липсва му само превръзка на едното око ".
- Добрутро, рейнджърче! - каза той и ми стисна ръката. - Аз съм капитан Крос, а това тук е моята лодчица "Красива Амазонка".
- Хех, хубаво име си й дал. Аз съм Мат, приятно ми е. Колко време ще отнеме пътуването?
- Ще се движим по течението, значи близо... - Крос пресметна нещо. - седмица в най-добрия случай.
Изведнъж чух звук от копита зад мен. Обърнах се и почти не се изненадах, като видях Делил, неловко управлявайки кобилата си.
- И какво си мислиш, че правиш тук? - попитах с досада.
- Вече ти казах! Идвам с теб!
- Ох, досадно, упорито хлапе! - приближих се и хванах юздите на коня й. - Сега какво? До замъка ли ще трябва да те мъкна?
- Не, моля те! Нека дойде с теб.
- Колко пъти трябва да ти кажа - битките не са място за момичета. - заявих с поучителен тон.
- Отиди го кажи на амазонките!
- Съжалявам капитане, но ще трябва да изчакате да заведа това дете до замъка. Няма да се бавя много. - казах без да обръщам внимание протестите й.
- Моляте, Мат! Искам и аз да дойда! - "Леле, колко тъжно личице докарва... " Даже ми се стори, че очите й леко се насълзиха. - Мога да готвя, да пера и да ти правя компания.
- Какво те прихваща? - попитах сериозно. - Защо толкова държиш да тръгнеш с мен?
- Нима не разбра? Ти си единствения човек, който познавам наоколо, а също така първия който се е държал приятелски с мен.
"Приятелски? Детето има объркана представа за приятелство."
- Баща ми не ме обичаше, защота искаше на мое място син, - продължи тя. - а майка ми се спомина от треска. Винаги съм била сама. . .
- Познато ми е чувството. - думите й почти ме накараха да я взема с мен. Но накрая разсъдка надделя. - Извинявай, Делил, но тази битка е само моя и не искам да въвличам други в нея.
Тя наведе глава и замълча, но след малко пророни едно тихо "Разбирам".
- Спокойно, ще се върна веднага след като изпълня дълга си.
- Обещай!
- Считай го за клетва. . . - разроших леко косата й. - Е, тръгвам.
Делил не отговори. Минути по-късно вече гледах смаляващия й се образ на дока.

Дните ми на "Красива Амазонка" минаваха бавно и еднообразно, но гледах да им се насладя. Разбрах, че кораба е получил името си в чест на жената на капитана, която според него имала амазонска кръв. Като гледах дъщеря му, която щеше да наследи корабчето му, не ми беше много трудно да му повярвам. Друг екипаж нямаше.
- Моряците ми останаха в замъка Келс. Умориха се от безкрайното гребане срещу течението. - сподели капитана.
През повечето време се грижех меча и камите ми да са остри като бръснач, учех се да бъде добър моряк и осъвършенствах риболова си или просто гледах замислено в далечината, мислейки си за случки от детството си.
Крос ме учеше с охота всички моряшки похвати и ловкости, а дъщеря му, Кесил, искаше да ме научи на нещо друго , но реших да не рискувам с капитана. Като нищо можеше да ме изхвърли от лодката.

Една вечер просто си седях и гледах разнообразието от звезди по небосвода, заслушан в песента на нощните птици. Капитана стоеше на руля, полузаспал. Чух леки стъпки и миг по-късно Кесил седна до мен.
- Татко каза, че след 2 дни ще стигнем до пристанището Делс. - каза тя.
- Аха, мерси че ми каза.
- Тъжно, че толкова бързо трябва да се разделим. Започнах да свиквам с теб. - каза тя с медено гласче.
"Ххх...незнам как баща й я пази от екипажа."
- Еми, нека оползотворим оставащото време.


Поука : Повечето хора са подвластни на изкушението.

[goran]

Разказа ми хареса много. Снетурпение очаквам продалжението

[Merlin]

Продължавай - това ми харесва - искам продължение !!!

[SoulRipper]

Ето го и очакваното или не чак толкова много продължение :


V част : "Лордът и неговата дама"


Два дни по-късно "Красива Амазонка" беше акостирала на пристанището в малкото градче Делс. Залязващото слънце на запад придаваше на реката кървав оттенък. Платих на капитана 7 сребърника - с два отгоре, защото беше добър човек.
- Късмет момко, с каквото и да си се заел. - каза той и ме потупа свойски по рамото. - Ще постоя няколко дни в Делс, докато си намеря нов екипаж, ако имаш някакви проблеми - можеш спокойно да разчиташ на мен.
- Благодаря, капитане, но едва ли ще се видим отново. Утре тръгвам към Лунния замък. - казах и скочих на дока. - Сбогом Кесил. - помахах й невинно с ръка. Тя се усмихна и ми прати въздушна целувка, спечелвайки по този начин изумения поглед на баща си. Побързах да се отдалеча преди да са възникнали неудобни въпроси.

Взех решение да прекарам ноща в единствената странноприемница в града, защото пътищата едва ли бяха безопастни вечер, а също така можеше да дочуя някоя друга клюка, която да ми изясни малко положението в Лунния дворец.

Странноприемницата се казваше "Лордът и Неговата Дама" и беше стара, но все пак добре подържана двуетажна сграда. Собственикът припряно ме уведоми, че единственото незаето място е в конюшната, но при вида на 5 сребърника смотолеви, че може би ще се намери по-удобно място за моята усоба. В главното помещение беше претъпкано с хора, повечето от които вече под влияние на алкохола. Зарадвах се като видях една свободна маса в ъгъла. Настаних се, поръчах си халба с бира и се заслушах във врявата около мен. Разговори се водеха за най-различни неща, всяко по-фантастично и нереалистично от другите. На съседната маса до мен, един брадат мъж се опитваше да убеди пияния си събеседник, че преди седмица влязъл в люто сражение с огнедишащ змей и победил славно.
От срещуположната страна дочух как едно наперено младо благородниче хвалеше дарбата си на сваляч. За да подсили думите си ощипа една преминаваща сервитьорка, носеща бирата ми. В следствие той усети какво е да ти изсипят бира на главата, а аз останах жаден.
Освен тези общи разговори дочувах и по-интересни неща. Че злия наследник на Карлейн се бил сдобил с могъщ артефакт заплашващ да въвлече дори народите отвъд Слънчевите земи в кървав конфликт.
Един здрав на вид мъж говореше със сериозен тон как в гората Бъкстън на север от Лунната крепост се срещали все по-често глутници от необичайно големи вълци. Странно, но забелязах, че немалко хора ме гледаха с интерес, въпреки че се бях постарал да не привличам внимание.
Докато допивах остатъка от новата си бира, забелязах как един възрастен човек, най-вероятно фермер се приближава към мен.
- Свободно ли е мястото?
Кимнах. Той седна и каза недоволно :
- Все повече и повече хора минават през Делс и земите около него. Някои са се запътили към Лунната крепост, други бягат от нея. Нищо от това не ме засяга, освен че непрестанните тълпи войници плашат добитъка ми. Добре поне, че цените на зърното се покачиха. Запътил съм се към столицата, с надеждата да продада реколтата си. - тъй като не казах нищо, той ме попита. - А твоята цел къде е момко?
- Същата.
- Така и предполагах. Много млади хора, жадни за приключения са тръгнали на там. Имам едно предложение за теб. Искаш ли да го чуеш?
- Казвай.
- Пътят до Лунната крепост отнема 2 дни пеша, но аз разполагам с каруца и два коня. Изглеждаш ми свестно момче. Предлагам ти да те закарам до там, ще стигнеш два пъти по-бързо.
- Добре...Какво искаш в замяна? - попитах заинтересуван.
- Пътищата са опасни за стар човек като мен. От теб ще искам само протекцията на меча ти.
Помислих малко. Човека ми изглеждаше честен и добронамерен, а и не искаше много.
- Съгласен съм. Казвам се Мат.
- Аз съм Долчин. - каза той и подаде ръка. - Хайде отивам да си почина. Утре сутринта ще те чакам на тази маса.
- Лека вечер, Долчи.
- А и още нещо...Бих ти препоръчал да държиш качулката си нахлупена. Сигурно си чувал за Беон Жестокия? Е, днес видях една обява за главата му. Сребърната корна предлага награда от 1000 златни крони за нея... Ако косата ти беше малко по-къса и имаше брада, щеше да минеш за точно копие на Беон. Е, лека. - и стареца се качи по стъпалата за втория етаж.
"Ето защо съм привличал погледите..." - нахлупих качулката си и реших да се прибера в стаята си.

[blood_dodo]

Това ми напомня на една книга... Как й беше името - не се сещам, но е от поредицата Дарковър (Марион Зимър Брадли)
Сетих се - Повелителката на бурите.
П.п. Гадни издателски къщи - има 19 книги от тая поредица и преведени 6....

[SoulRipper]

Лол. Не съм я чел, ако искаш да кажеш, че съм зел от нея.

Казвам пак - има вероятност да напомня някоя фентъзи книга, защото все пак е същия жанр, но искам да допълня, че повечето фентъзи романи имат общи неща помежду си..
Ако трябва ще взема да прочета "Повелителката на бурите" за да не пиша подобно . Само кажете ако искате, важното е да е интересно на всички.

[blood_dodo]

Определено ти препоръчвам да си намериш книгата - по възможност и другите пет - на мен лично много ми харесват. Във Варна специално знам точно двама освен мен които са чели книгите - и то са приятели, на които съм ги давал... Мисълта ми е че не е много(или даже никак) разпространена писателката, за което виня Издателските къщи.
И не - нямам абсолютно нищо против да си продължаваш така - харесва ми, намах предвид че си зел от там.

http://www.sfbg.us/authors/m/marion_bra ... x-txt.html

[SoulRipper]

Първо да кажа : Мерси на blood_dodo за линка - вече съм заразен с книжката.

VI част : Спомени

Рано на следващата сутрин седях на познатата маса в ъгъла, скрил лице под качулката и гледах подозрително закуската си. Долчин седеше срещу мен и монотонно ми разказваше за младините си. Още малко ми оставаше и щях да заспа на място, тъй като не успях да спя добре през ноща. Първо стаята беше извънредно мръсна и ми се струваше, че спя на камък, не на легло. Също така имах подозрение, че няколко рояка бълхи споделяха завивките с мен. Не стига това, но когато тъкмо успеех да се унеса в дрямка, започвах да сънувам спомени от детството си. Припомнях си отдавна забравени моменти. Сещах се как играехме на войници. Събирахме се голяма група деца и се разделяхме на отбори. Аз бях водача на първия, а брат ми на втория. Моят отряд винаги беше от "Силите на злото", а групичката на Беон бяха "Спасителите". Винаги губех тази игра. Със съвсем малко, да... винаги на косъм от победа, но винаги една крачка под брат ми. След това Беон се провъзгласяше за цар и всички му се вричаха в покорство. "..Гледай да не загубиш поредната игра, братко..." - това ли бяха думите му?
- Ей, Мат. Ехо..тук ли си?
- А, да. Какво пропус... - прозявка. - ..нах?
- Тъкмо ти казвах, че отивам да изкарам каруцата. Ще ми отнеме 15 минути. Ако искаш ме чакай вън. - каза Долчин.
- Добре, така и ще направя.
Долчин се отправи към конюшната, а аз излезох пред странноприемницата и се облегнах на стената. Времето беше ветровито, но вятърът довяваше само още зной. Внезапен порив отметна качулкта ми. Не си направих усилие да я дигна и минута по-късно съжалих, когато от "Лордът и неговата дама" излезе едър мъж в очукана броня и ме зяпна очудено. Положих ръка на дръжката на меча си, с надеждата да изглеждам по-заплашително.
- Ей момчета! - провикна се мъжът, изваждайки меча си. - Елате, трябва да видите нещо.
"Опа...май загазих. " Мъжът налетя към мен. Собствения ми меч се озова в ръката ми и блокирах замаха му. Преминах в контра атака. Разбрах, че противникът ми не е кой знае колко умел с меча, когато още на втория ми удар го избих от ръцете му. Той се опита да го вдигне, но го изритах надалече от него. В следващия миг от вратата излезнаха още шестима, подобно въоръжени типа. Подготвих се да ги посрещна, колкото и безмислено да ми изглеждаше, когато чух гласа на Долчин зад мен :
- Мат, качвай се бързо и да се махаме оттук.
Не почаках втора покана и се затичах към каруцата, която се движеше с доста бърза скорост, въпреки нестабилния й на пръв поглед вид. Мъжете, най-вероятно наемници, ни преследваха упорито около пет минути, докато осъзнаят, че без коне са за никъде.
- Едва ли ще продължат да ни гонят. - каза Долчин. - Наемниците са мързелива паплач. Сега най-верояно ще се върнат в странноприемницата и ще се натряскат до козирката.
- Мерси, Долчи. Дължа ти живота си.
- Няма защо да ми благодариш. Знам, че не си Беон Жестокия, въпреки че може и да имаш роднинска връзка с него. Не обичам да гледам как невинни хора страдат, за престъпленията на други.
Остатъка от пътя премина почти безпроблемно. Срещнахме един патрул от Лунния дворец, който ни съобщи, че снощи се е провел първия сблъсък между Короната и силите на Беон. Нападателите са били отблъснати, но с немалко жертви.
По някое време съм бил задрямал неусетно и часове по-късно се събудих от гласа на Долчин :
- Колкото и пъти да съм виждал Лунната крепост, винаги пробужда в мен възхищение.
Погледнах напред...или по-точно нагоре и зяпнах в изумление . Пред нас се възправяше най-високата стена, която бях виждал досега, въздигаща се нагоре и нагоре, всякаш до самото Слънце. Стражите, разхождащи се по нея, изглеждаха като нищожни мравки.
"Лунната крепост...Може да се срещнем скоро пак, Беон. И тогава ще ти докажа, че за всичко има пръв път."

[arsenal]

супер историйка очаквам с нетърпение развитието на нещата в лунния замък

[Phoenix_Down]

-Ще престанеш ли с тези глупости вече?
-Лежи си на земята и не мърдай, ако искаш да продължиш да имаш на какво да сядаш!
"Лош начин за започване на деня са тези думи", помислих си, вървейки по калдъръма на улицата, водеща към портата. Продължих по посока на виковете.
-Добре, добре, лежа си, но ще се чувстваш абсолютен глупак когато пристигне твоят началнил!
-А ти ще се почувстваш двойно по-голям глупак, ако ти набуча дирника със стрели, така че млъквай!
Колкото и да се изкушавах да зарежа цялата работа и да си продължа почивката, налагаше се да се намеся преди да някой, най-вероятно нарушителя, да бъде наранен и да стоварят отново на мен вината. И без това достатъчно се бях изложил.
-Какво става тук, Николас?
-Залових Беон, сър!
-Моля? Заловил си водача на бунтовната армия? Тук?
-Да, сър, опитваше се да мине през портата!
-Я да се уточним. Заловил си Беон Жестокия, лидер на бунтовната армия, човекът имащ намерението да узурпира трона със сила, който заедно със съюзниците си ни е обявил открита война. Заловил си го, открито минавайки през портата?
-Да, сър!
-Пак ли си пил на пост, Николас?
-И аз това го попитах - отбеляза нарушителя от пода.
-Несъротседмицанесъмблизвалсър - каза Николас, отправяйки неприязнен поглед към човека.
-Добре, връщай се на поста си. Аз ще се оправя с нарушителя.
-Но сър, той е опасен!
-Аз също, Николас, също. Още ли си тук?
-Съвсемнесър!
Напоследък войниците малко се страхуваха от мен; вероятно имаше нещо общо със сградата, която бях съборил, опитвайки се да убия магьосника, придружаващ вражеската част, опитала се да проникне във вътрешното укрепление преди три дни.
-Обърни се - наредих на нарушителя. - Мат! Какво правиш тук, откога не сме се виждали!
-Тел! Много се радвам да те видя! Благодаря, че разкара ентусиаста.
-Не му ли каза кой си?
-Опитах се. На втората част от разговора и ти присъства.
-Ясно. Е, надявам се да не е бил твърде груб.
-Просто му кажи да не ми се мярка пред очите известно време.
Развързах Мат и тръгнахме надолу по главната улица, припомняйки си старите времена в Академията. Заведох го в едно от любимите си места, кръчмата "Амазонската ножница", където не само храната беше чудесна, но и обслужването си го биваше.
-Обичайната маса, нали Тел - посрещнаха ни още от вратата.
-Хубаво местенце. Харесва ми - каза Мат след известно време. Най-малкото, което можех да направя за него след толкова години беше да му поръчам танц в скута. Момичетата тук бяха доста хубави. - Че и храната си я бива. Малко е екзотична, но определо е чудесна.
-Храната, или...?
-И двете.
-Кажи сега какво те води насам.
-Мисля, че знаеш какво.
-Брат ти.
-Брат ми.
-Радвам се, че си решил да останеш на наша страна, вместо да се присъединиш към брат си. Въпреки че след това, което си ми разказвал за него, не съм особено изненадан.
-Не ми се говори за това в момента. Кажи ми, какво е станало с теб? Винаги си бил открит и лесно се сприятеляваше с хората. Откъде този страх у подчинените ти?
-Срутих няколко сгради.
-Няколко?
-Добре де, явно ще трябва да ти разкажа цялата история - нямах много желание да го правя, но Мат ми беше най-добрия приятел някога, преди да се наложи да се разделим - той в рейнджърския корпус, аз в магьосническия кадър.
-Преди три дни имаше нощно нахлуване. Група войници и един магьосник - добър магьосник - се бяха прехвърлили през стената и се опитваха да влязат във вътрешното укрепление. Аз и частта ми бяхме най-близо и стигнахме първи. Повечето вражески войници вече бяха избити от стрелците по стената, а останалите бяха поети от моите хора. За мен остана магьосника, когото преследвах от покрив на покрив, докато накрая разбра, че няма да успее да се откъсне и не се обърна, за да ме посрещне. Няма да ти описвам цялата битка, но почти веднага разбрах, че ще е трудно. В крайна сметка малко се поизхвърлих. И двамата се бяхме изтощили почти напълно, но аз събрах последни сили и го ударих с цялата си остана мощ. В същия момент и той направи същото, магиите се срещнаха и малко се... отклониха. Неговата се разсея, защото беше по-слабата, а моята се заби четири метра по-надолу от предвиденото, право в прозореца на втория етаж на сградата. За щастие магьосникът умря, убит от шрапнел. За съжаление сградата не издържа.
-И все пак това е само една сграда. Ти каза няколко.
-Сградата се оказа спиртоварна.