- Незнам какви са тези следи, но не са заешки. - казах аз и продължих да изучавам калната земя.
- Защо винаги трябва да се правиш на остроумен? - измърмори сънено спътника ми. - Имаш ли реална представа какво е оставило тези следи?
-Мне...но не ми се ще да се срещна с него. - отпечатъкът пред мен беше значително по-голям от от този на Бизайския бял тигър и с тройно по-големи нокти. Звярът явно се беше движил на четири крака, влачейки нещо, най-вероятно човек. - Е, нека видим дали има оцелели.
I част : Конфлита се заражда
Винаги съм се чудил защо не съм се родил 3 мин. по-рано. Тогава живота ми щеше да е 10 пъти по-добър от сега. Ще попитате защо? Ще разкажа на тези, които проявят любопитство. Преди 19 год., през късна есен, в имението на всеизвестния благороднически дом Карлейн беше настъпил съдбоносен момент. Най-сетне лорд Лийфсън щеше да се сдобие с наследник, след безкрай неуспешни опити. Поне едно от двете деца трябваше да е момче! Най-добре щеше да е едно момче и едмо момиче. Така нямаше да има спор, кой ще стане следващия лорд на Карлейн. Ако дойдеха на свят две момичета - катастрофа
. А ако са 2 момчета - по-голямото наследява всичко, по-малкото като навърши пълнолетие, бива пращано някъде далече в служба на Сребърната Корона, за да не се пречка на брат си.И така аз, Матедион Лийфсън, или както започнаха да ми казват на прякор Мат Загубеняка
, 2-рия син на владетеля на 3-тия по власт дом в Слънчевите земи, се оказах най-обикновен рейнджър от разузнавателните части на дома Келс, пазещ границата от огромната тропическа джунга. Малкото селце беше унищожено напълно. Бяха останали само няколко здрави постройки. Приближих се към една от тях и огледах голямото петно кръв на вратата.
- Битката...не, клането се е провело преди около 2 часа.
- Хехе...ами сдобихме се с нужната информация, няма да е зле да се връщаме, а? - попита Бил с нервна усмивка. Мобе и да беше глезено благородниче и страхливец, но споделяше моята съдба, затова не изпитвах лоши чувства към него.
- Да, разбира се, че ще се върнем. След като претърсим всички къщи. Започвам от тая, ти пробвай друга. - Бил кимна, извади камата си и тръгна към съседната постройка. Аз подбутнах вратата, но тя не поддаде. Ударих я с рамо - не успях да я отворя, но ми се стори че чух лек шум вътре. Бил вече беше влезъл в другата къща. Извадих плавно меча над рамото си и ударих вратата силно с крак. Тя леко изпука. Със следващия удар я изкъртих от пантите. Пристъпих внимателно вътре. В къщата нямаше почти никакво осветление, затова изчаках малко за да свикна с тъмнината, след това продължих тихо напред. Постройката имаше само 2 стаии. В тази, в която се намирах имаше една преобърната маса и няколко стола с изпочупени крака. Наоколо се разнасяше наситената миризма на кръв и смърт. След като претършувах наоколо реших да пробвам в другата стая. Дали ми се беше причул шум преди малко? В другата стая нямаше нищо освен 3 легла. "Е проверявам под тях и се махам от това място." За мое успокоение нямаше нищо под тях, затова с бодра стъпка се запътих към изхода и...забелязах леко движение в ъгъла. В следващия я момент някаква сянка се нахвърли върху мене и замахна към очите ми със светещо на оскъдната светлина острие. Отдръпнах се рязко, но все пак усетих как остра болка преминава през лявата ми скула. Все още зашеметен видях как нападателя ми се засилва към изхода.
- Бил!! Спри го!
- Какво да...? - беглеца се блъсна силно в спътника ми и двамата се стовариха на земята. "Човек ... помислих си с успокоение аз...в тъмнината ми заприлича на талъсъм.
...Даже е дете.." изпитах срам. Детето прескочи Бил и тръгна да бяга, но той го хвана за крака...за което получи ритник в носа.
- Ее..този път няма да избягаш! - настигнах го миг по - късно, сграбчих го за качулката и го повдигнах. - Какво си мислиш, че правиш така да плашиш хората?
- Ее, това тъпо ко*еле ми разби носа! - оплака се Бил.
Завлекох детето до най-близкото дърво и го закачих за качулката на 1 клон. Изглеждаше в мното окаяно положение. Лицето му едва се виждаше под качулката, прекалено голяма за него и цялото беше покрито с кръв и прах. Ярко сините му очи изразяваха ужас, но също така и яд.
- А сега момченце, ще ми разкажеш точно какво е станало....
давай нататък 
... гледам да няма общи неща с тях, но понякога съвсем случайно има някоя малка прилика. :} 