Пустош светло, а насред и сградата голяма,
вратата тихо, бързо се отвори тя сама,
а зад нея съдията и до него никой няма.
Там отвънка, с наведена глава,
вкараха някакъв си тип,
и той се моли да има светлина.
Невинен бе, но кой го него пита,
съвет си имаше и съдията,
и думата от устата му отлита,
изрече тежките слова...
Виновен каза, никой не го спря
и надзирателя извика гръмко
"Влизай!", хвърли го в голяма самота...
И минаваше и ден след ден,
година след година се редеше,
луташе се, но бе във плен,
осъден бе и толкоз си беше...
Мина, мина веч петата година...
И ето, че настъпи дългоочаквания миг,
"Излизай!", надзиретля извика, със своя боен вик,
хвана го, излезе той навън и го натири...
Привксусваше си свободата,
но принуден бе да търси свойте дири...
На челото му пишеше осъден,
не можеше да го промени...
Туй печат си беше вечен,
никога неще го заличи...
Тръгна бавно, мислейки за своя дом,
отвори крехко и вратата,
а там, го чакаше съпруга, утихнала в погром,
тя си беше вярно и до край, прие си самотата,
а детето малко беше, но порасна,
семейство веч издържа, туй му е съдбата...
RoYaL
