Война...

[Phoenix_Down]

Светът на магията



В Хартум живееше и един малко особен магьосник - Телорас. Той бе на 21 години, висок, с черна коса, зелени очи, приятни черти на лицето, мускулест, но не прекалено... нямаше какво повече да се желае от външният му вид. Родът му бе надарен с двама изключително способни магьосници, заради което немалко им завиждаха (както споменахме и преди, завистта е почти задължителна в характера на един магьосник) - него и сестра му, видяла бял свят девет месеца по-късно.

Телорас бе особен с това, че не страдаше от същата надменност, като почти всички останали магьосници. Той бе един от адептите, най-добрият след тях дори, но въпреки това не презираше тези, не познали дара на магията и тези, провалили се на средата на пътя. Поради тази причина бе единственият приятел на Казим Прокудения сред магьосниците. Разбираше защо е прокуден, и дори бе съгласен с решението, защото при магьосниците "огненият нрав" може да бъде доста... буквален. Това обаче не му пречеше да продължи приятелството си с него, особено имайки предвид, че аспектът* му също беше Огън.

Денят бе започнал нормално, с отегчителен урок, отнел по-голямата част от деня. Умерената почит, която изпитваше към учителя си, когато бе започнал да се обучава при него сериозно бе намаляла, немалка роля за което бе изиграл факта, че изкуфелият дъртак така и не бе разбрал, че ученикът, към който се отнася така снизходително, всъщност го е надминал във всяко едно отношение. Всъщност, един от другите му двама ученици също бе по-могъщ от него, имайки предвид, че дъртакът минаваше за един от най-могъщите Висши магове. Това подсказваше, че анклавът на Висшите магове далеч вече не е това, което беше. През дългите години на мир, старите магьосници, лишени от всякаква конкуренция, почиваха на стари лаври, пускаха коремчета и нехаеха за света около тях. А в редките моменти, когато се събираха да свършат някаква работа, еготата им задружно надигаха гласове и срещата се превръщаше в неспирно дърлене и надвикване, което бе всичко, но не и продуктивно.

В следствие на всичкото това, Телорас чувстваше вбесяващо безсилие, породено от току-що свършилата среща със съвета, поводът за която бе съобщението на Казим относно раздвижването на орките и усилената им подготовка за война. Бяха отрекли думите му. Бяха му се присмяли. По-лошо, бяха изрекли потресаващи обиди по адрес на източникът на тази вест - приятелят му. Телорас осъзнаваше, че няма какво да направи повече в града и реши да отиде на помощ на хората и елфите в първите битки срещу врага. В момента бе на път за среща с единствения спътник, на когото би могъл да се довери - сестра му, Тиам. Въпреки че му отстъпваше по-сила, бе по-ловка и притежаваше повече контрол над магията. Аспектът й бе Лед.

Срещата им не бе абсолютна тайна, тъй като в Кулата такива нямаше. Все пак, определено ниво на уединение бе необходимо. Телорас влезе в уречената стая и създаде няколко прегради срещу магически и немагическо подслушване и наблюдение. Четвърт камбана по-късно сестра му влезе и се прегърнаха. Не се бяха виждали от три дни, понеже тя бе отишла на поредното си посещение на Деветия кръг на Ада, както галено наричаха гората северно от града. Там се въдеха предимно твари, изглеждащи все едно са се родили в кошмарите на многократно удрян с тежък предмет по главата буйстващ луд, поемащ всичките 19 халюцигенни вещества съществуващи в кралството и поразен от провалила се магия за черепна имплозия. Ако човек бе смел и много вещ в магията обаче, можеше да навлезе в сърцето на гората, където живееше едно единствено същество - мистичният Т'аел Ирасс, неоспоримият господар на гората, който никой не бе виждал с очите си, но магиите, изплетени от него, които презпазваха владенията му свидетелстваха за съществуването и мощта му, която, носеха се слухове, съперничеше на мощта на Таламандас - най-могъщият магьосник, съществувал досега, платил с живота си за победата на Съюза в последната оркска война. Тиам мечтаеше да се срещне с него, но засега бе удостоена с точно толкова внимание, колкото и всички останали - абсолютно никакво.

- Закъсня - наруши мълчанието Телорас, след като се отдръпнаха един от друг.
- Съжалявам, трябваше да разкарам Таралак - отвърна Тиам. - Много напорист е станал. Някой ден ще му пусна една висулка в слабините, да се научи.

Тиам бе... прекрасна. Таларак не беше единственият, омагьосан от дългата й до кръста руса коса, кристално сините й очи, красивото й лице, стегнатото й тяло и дългите й крака. Красотата й бе нещо, което отвличаше вниманието от това колко опасна можеше да бъде. Неколцина прекалено разюздани магьосници бяха разбрали това по трудния начин, изправени пред ледения й поглед и още по-ледения изблик на гнева й. Все пак беше втора по сила сред адептите, след брат си.

- Ще споделиш ли какво е толкова спешно, че се наложи да прекъсна почивката си - продължи тя. - Знаеш, че не съм щастлива, когато съм уморена.
- Съжалявам, но не можеше да чака - отвърна й Телорас. - Съветът нехае за опасността, която е надвиснала над Съюза, а дори и да не беше така, щяха да оставят орките да избият по-голямата част от армиите на хората и елфите, спечелвайки си предимството да говори от позицията на силата, когато победят. Дори и не могат да си представят, че войната може да бъде загубена. Тяхното тесногръдие и ограниченият им кръгозор поставят всички ни...
- В опасност - прекъсна го тя. - Значи трябва да се действа самостоятелно.
- Да.
- Защо не извика и останалите Адепти?
- Защото не съм убеден, че и те ще осъзнаят опасността.
- Нима не вярват, че орките биха ни атакували?
- Проблемът не е в източника на опасността, а в източника на вестта за опасността. Ако си спомниш, кой е началникът на разузнаването на хората...
- Казим. Прокудения. Разбирам. Ти, разбира се, му вярваш, аз също. Но сме единствени...
- А ако те не се съгласят да ни помогнат, могат...
- Да решат да ни попречат. Добре, ще действаме сами. Кога тръгваме и накъде?
- Утре, рано сутринта, на петата камбана. Уредил съм пътна екипировка и провизии. Ще се срещнем пред северната порта, от външната страна. Аз ще дойда половина камбана след теб. Отиваме в Каразанас, столицата на хората. Срещата ни е в кръчмата "При елфа", в най-пропадналата част на квартала "Пристанищата".
- Чудничко. До утре тогава.
- До утре.

Без повече празни приказки, двамата излязоха и се запътиха в различни посоки, всеки към покоите си. Малко след като вратата се затвори, гарванът се отдели от перваза на прозореца, издигна се високо в небето и полетя към господаря си.


---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


*аспект - сферата на магията, в която даден магьосник е най-способен; още - елемент.

[Empire]

Дус"Карик -централния проход през планината Пак"Дед

Из писмото  на Делан Искотуг-(командир на гарнизона в селището Сенем-първото и най-близкото градче до прохода) до Казим :

Оркските набези в местността зачестяват.
Вчера по обяд намерихме близо до прохода труповете на 3-ма дървари.Момчетата бяха разсечени на различни места и им бяха скъсани ушите!
Такава жестокост!
Кониушната ни изгоря до основи вчера вечерта! Предполагам че отново е дело на орките макар и да имаше постови около нея!
Останали сме без един кон-кавалерия в момента нямаме!

Направих и както ме помоли-пратих разузнавателен отряд да проверят дали има оркски войски отдругата страна на прохода -никой не се върна жив.
Пратихме втори разузнавателен екип но и те не се върнаха...
имам адски лошо предчуствие! Направи нещо!!!  
с уважение Делан Искотуг

[Empire]

Първия удар


Ден след срещата на Казим с Лорд Пресор...

След неуспеха с Лорд Престор Казим реши да се отправи на юг към планината Ентенол-средната част от планинската верига Центрум за да се срещне с доверени хора и елфи и може би с Леонард.

Младия поданик на Еретрил навлезе в един тъмен тесен дол опасан отвсякаде от растителност и високи дървета.
Той бе уморен и се нуждаеше от почивка,но на този етап нямаше време да си го позволи този лукс.
И точно в един момент в които Казим уморено си притваряше клепачите,върху него се нахвърли огромен звяр и с удар право в челюста го събори от коня му.
Въпросния звяр беше Орк...
Видимо по-малък за вида си и приличаше на човек-все пак висок 2 метра си беше висок и със доста стегната мускулатура и за учудване на Казим с отрязани бивни.Но нямаше време да се отдаде на повече размишления около звяра,защото към него летеше брадвата на орк-а.
В последния момента успя да се помръдне и му се размина само на няколко сантиметра,но звяра не спря до тук.
Хвърли се върху лежащия на земята човек и започна да го души с мощните си ръце.
Казим беше толкова изтощен и още повече сукрушен от удара на звяра в челюстите си че не можеше да направи нищо друго освен да погледне своя убиец в очите.. а там гореше неистова ярост...
Започна да губи съзнание-пред очите му причерня и се помоли за последно на Елун за помощ и изведнъж хватката се отпусна и звяра нададе нечовешки вик.
В следващия момента се Казим чу до болка познатия му звук на приштракване от арбалет....

[Empire]

Абе хора кажете кефи ли ви?

[NightLord]

Някаде по средата съм. Увлекателно и доста приятно чета с удоволствие ;-)

[TheBeast]

дееба и тъпите ботове!!!