Сенки на нощта

[blood_dodo]

Смятам да е adventure-ghost story. Досега нямам сполучлив разказ, дано това ви хареса. Утре ще напиша първата част. Това е нещо като увод.

Вдъхновено от DJ Bobo – Shadow of the Night

Сенките на нощта идват когато луната свети ярко. Напускат гробовете си като сенки когато градът спи. Никой не ги познава, в тъмнината летят една до друга, тихи странници са Сенките на нощта. Никой не е виждал лицето на Сянка.
Гробището, един часът. Вълк вие на далечна скала, време е тихите роби да се събудят, да отворят гробовете си. Един, втори, трети, четвърти... Гроб след гроб, все повече и повече. Спомен или извращение. Следа от изгубено поколение, Сенките на нощта никога не са умирали. Платиха най-високата цена. В смъртта си ненамирайки покой, техния неспокоен живот продължава. Напускат гробовете си като сенки.
Вятърът вие през дърветата, мелодия на трагедия. Скръбни звуци на изоставените. Сенките на нощта отново летят, никога не виждащи светлината. Тихи странници, бързи и бавни, без бъдеще, без минало. Летят над улиците на безкраен град, търсят пътя за никъде нагоре и надолу. Хората заключват вратите си, когато Сянка се зададе, по-бърза от препускащ кон, объркани от духът в черно. Когато луната заблести ярко те напускат гробовете си като Сенки на нощта.

[paksizabravihpass-a6efe!]

Mн добре звучи пък и никой не е казал, че не ти се харесват разказите :):)

[blood_dodo]

Мерси. Може да пиша и днеска, ма трябва да преведа 50 стр за 10 дена... Пък някои от писателите не ми харесват творбите. Та затова така съм написал.

[paksizabravihpass-a6efe!]

Да не ти пука читателите ги харесваме

[blood_dodo]

-Тази беше скучна.
-Да, не можеш да разказваш страшни истории.
-Добре де, добре. Хайде, твой ред е, Кас.
-Чували ли сте за Сенките на нощта? Разправят, че са духове, които излизат при пълнолуние. Бързи като вятъра препускат по незнайни пътища. Никой не може да каже кои са били и що дирят...

Трите момчета бяха разпънали палатките си на една полянка сред гората. Недалеч от тях беше главния лагер. Но беше къмто полунощ и от него не се и чуваше и звук. Жаравата в огнището догаряше, тримата бяха се наяли и сега си разказваха страшни истории. Но никой от тях не подозираше, че точно тази приказка е и нещо повече...

-Ауу, тази ми хареса. Жесток си Кас!
-Благодаря, благодаря. Е, стана късно, а аз съм изморен. Лека нощ.

На следващия ден се приготвиха да тръгват. Приближиха се до мястото, където предната вечер беше другия лагер. Сега там двама мъже, две жени и момиче си събираха нещата.
От три дни бяха в гората. Бяха решили да я прекосят, за да стигнат до съседното село, където да се заселят. Цели семейства се местеха. Сянка бе паднала над селото им. През нощта животните бяха неспокойни, имаше множество бягства на коне и рогат добитък. Но докато не стана Инцидентът, никой нищо не направи.
Предната вечер бе намерена крава, една от последните останали, мъртва. Току пред портата на селището. Беше с разбита глава и по врата имаше кръв. Сякаш в един последен отчаян опит да избяга, се бе опитала да си пробие път навън, но не и да се изправи пред страха. Същия ден три семейства си стегнаха багажа и заминаха. През гората, защото пътят бе по-кратък.
На следващия ден едно дете изчезна. Майка му каза, че отишло до нужника, но не се върнало. И тогава всички тръгнаха да се спасяват. Никой не знаеше какво става, защото хората не изпитваха страха на животните, не можеха да подушат приближаващата опасност. Но инцидентите си бяха предостатъчни, за да ги прокудят от селото им. Възрастните се постараха да прикрият всичко от децата.
Кас беше единствено дете на едното семейство. Другите три деца бяха брат и сестра и сираче, осиновено от второто семейство.
Предполагаха, че са близо до края на гората, затова когато настъпи нощта решиха да не спират, за да стигнат по-бързо до селото. Но не можеха да пътуват нощем. Сякаш нарочно корени и клони им препречваха пътя. Когато накрая се отказаха и опитаха да разпънат палатките задуха силен вятър. Успяха да разпънат само две, но не и да запалят огън. Цялата вече трепереха от студ. По някое време заваля и дъжд. Крайно необичайно време за средата на Юли.
На Кас му се счу малко преди да заспи, че чува вой на вълк.

[paksizabravihpass-a6efe!]

Мн., мн., мн., мн., мн е яко!

[DeadHunter]

харесва ми супер давай още come come fast

[blood_dodo]

Неска нещо ми се пише

Никой нямаше желание да пътува в това време. Дъждът не спря. Имаха два коня, които носеха по-голямата част от багажа. Бяха ги завързали за едно дърво. Когато майката на Кас излезе да ги нахрани откри, че от конете няма и помен. Наоколо се въргаляха две постелки, паничка и прокъсана торбичка с плодове. Взе ги и влезе в палатката за да съобщи злата вест.
-А сега какво ще правим? Нямаме много храна, а и този проклет дъжд... – паниката в гласа на другата жена си личеше. За разлика от нея двамата мъже запазиха спокойствие. Единия се обади:
-Когато времето се оправи, тръгвам към селото. Трябва да доведа поне един кон за багажа, а и мисля, че ще са необходими още провизии. Пресметнах, че до края на гората остава още около половин ден път пеша, а до селото има още толкова. Тази гора не е плодородна, тук нищо не расте. Като малък бях тук с баща си на едно сечище и той ми показа колко малко става за ядене тук.
Децата бяха в другата палатка и чуха всичко.
-Татко може и да казва, че тук нищо не става за ядене, но греши. Аз съм бил тук и преди. Има едни корени, от които става чудна чорба. Но те са на дървета, каквито не растат наоколо. Сигурен съм, че няма да ме пуснат да ида, пък другите ще гладуват и ще дадат всичката храна на нас. Не желая да се случва подобно нещо. Като се нахраним тръгвам.
-Нека и аз дойда с теб Джон.
-Защо Кас? Няма да се бавя много.
-Да, но не искам да тръгваш сам.
-Щом си решил...

След обяда двете момчета се измъкнаха от палатката и тръгнаха на север. След половин час дъждът намаля, а после спря. Постепенно се затопли. Скоро намериха дървото, което търсеха и Джон се зае да ровичка, за да достигне корените.
-Я, виж, боровинки. Дали са вкусни?
-Не ги пипай! Отровни са! Я по-добре ела да ми помогнеш тук.

На връщане пак застудя. Започна да ръми, а докато стигнат палатката вече валеше силно. Побързаха да дадат корените – цял сноп – на майката на Джон – превъзходна готвачка. Обясниха и за странното време.
-Такааа - провлачи бащата на Кас. - Добре, да се нахраним и тръгваме към селото. Явно е облак.

Малко след това осмината потеглиха.
-Кас, чуваш ли това?
-Кое?
-Тропот на копита. Много слаб.
-Не, но ми се струва че чувам шумове от короните на дърветата. Не се безпокой, внушаваш си. Изнервени сме от времето, но това не значи, че наоколо се спотайват разни заплахи...

[blood_dodo]

Вървяха ли, вървяха, но не се виждаше края на гората. Нито времето се променяше. Двете момчета все по-често чуваха странни звуци, недоловими за останалите. Ту далечен конски тропот, ту виене на вълк. Веднъж дори им се счу, че вятъра довявя далечни вопли. Макар да бяха сигурни, че това е само плод на въображенията им, не можеха да се отърсят от страха. Когато Кас реши да каже на останалите да спрат нещо в него се обади недоволно. Някакъв древен инстинкт, който цивилизацията бе задушила у човешкия род, се надигаше за нов живот. И точно този инстинкт го караше да се стреми право напред, към сигурността, да не се обръща ни назад, ни настрани.
Джон се чувстваше по същия начин. Вече нито един от двамата не се съмняваше, че не трябва да спират отново в гората за сън.
Останалите вече бяха изморени и искаха да разпънат палатките. Бяха твърде изтощени, имаха нужда от сън.
А на по-малко от миля жителите на селото прикриваха очи от слънцето през ранния следобед.
Около час след като се настаниха сестрата на Джон отиде до близкия храсталак. Когато се върна говореше някакви безсмислици за шумове навън, шумове в главата й... Родителите й решиха, че се е преуморила и я сложиха да спи. Но преди да се поддаде на дрямката момичето имаше вид на животно, което вече вижда ножа на касапина. Смирена и притихнала, тя чакаше своя ред.
По-късно и едната жена реши да се облекчи. Скоро се върна, но беше смъртно бяла.
-Не, не, не искам. – Никой не можеше да я разбере. – Не, не мога, моля ви, не отново...
Сложиха и нея да си почине. Мъжа й отиде да разгледа храстите.
На връщане беше потен въпреки всичкия студ.
-Трябва да тръгваме. Те са там... Не искаш, знаеш че не трябва, но то е по-силно от теб. Все натам те влече. Моля ви, трябва да тръгнем на мига!

[paksizabravihpass-a6efe!]

WOW!!! Само една забележка към читателите - не четете това през нощта! БРРРР!