СРЕЩУ МРАКА (история за УОУ)

[DeadMan]

Черепът упорито се опитваше чрез магия да се свърже с Призрачен и Побъркан, но успехът му беше нулев – имаше прекалено много хора и не успяваше да открие точно тях сред тълпата. Явно щеше да се наложи да чака докато дойде време за срещата, затова влезна в една таверна и си взе огромна бутилка бира от джуджешките мини на Лох Модан, който бе атакуван от орките, населяващи Блатото на Скръбта. Явно една част от плячката беше стигнала и дотук – Касандрас благословеше тази част! Джуджешкото пиво не можеше да се сравни с нищо, може би само със знаменитото елфско вино, направено от най-доверените слуги на Ценариус – чиста натурална изработка. И все пак виното беше питие за изискани хора, а за пропаднали типове като Черепа бирата си беше награда от Боговете. Изпразни 3-4 чаши, влезна в пиянска разправия(завършила с един осакатен орк) и накрая отиде да чака срещата на кулата. В подобно пияно състояние едва ли някой би имал желание да говори с него, но така поне не го притесняваха. Седна на един камък, огледа се, пък се пльосна на земята и захърка сладко-сладко...
Един хубав шамар с мазна и мръсна ръка го върна от страната на сънищата към страната на кошмарите. Последва втори,трети,четвърти...
-Добре, де, добре, буден съм!-изкрещя накрая магьосника.
-Ок,шефе, просто се притеснихме да не ти е паднало яйце на Уиверн на главата и да си хвърлил топа – Побъркан явно скоро нямаше да проима мозък.
-Леле, никога повече толкова джуджешка бира – тия дребни твари явно държат на болки в главата, моята в момента все едно я режат на 3!Дай една ръка да стана...
Слънцето вече беше изгряло и гадно го гледаше.Черепът мразеше слънцето – може би защото всички немъртви го мразеха, то просто не беше създадено за тях, даваше топлина на всички живи същества, но не и на вече умрелите...Прогони мисълта за яркото жълто нещо в небето и се обърна да види партньорите си. Те седяха там и го гледаха, готови да направят каквото им каже....с какво ли бе спечелил такова доверие?
-Слушайте ме, разтърсете се и намерете още двама добри войни – като казвам добри, имам предвид невероятно добри.
-За какво са ни?
-Ще ходим на почивка в Накрамас – при тези думи Призрачен се преви и се размся истерично, твърде истерично....дори за него. Войнът до него явно нищо не схващаше и гледаше тъпо.
-На...хахахаха...Накрамас?Хахахахаха...Пет човека?
-Точно така.Сега си събирай смехът в торбичка и я хвърляй през стената, имаме работа за вършене.Ясно?
-Ясно,ясно...ха-ха-ха, още не мога да го повярвам...
Двамата с войнът тръгнаха – единият гледащ недоумяващо, другият хилещ се като хиене – да търсят, а Касандрас седна и се замисли. Какво ли бе станало с онзи ням немъртъв? Не го бе виждал от разправията на цепелина...


Далеч,далеч от там, в дълбините на своята пещера се разбуди едно зло...зло, ужасно колкото самия Артас. Зло, чакало много години да пристигне в точния момент, за да стане владетел на света.Този миг беше дошъл...

А през цялото време едни очи наблюдаваха от своя свят. Очи, покрити с кърпа. Очи, дарени на притежателя си от самия Саргарас. Очи, виждащи не материята, а магията...
Очи,чакащи своето отмъщение.

[Wolfy]

Голямата глава на дракона спря пред мен.Леденият му дъх ме обгърна.
--Аз,аз,аз не искам да те пленявам...нат-т-твоя с-страна съм--Дано ме чува.Той отвори уста,загледах се в огромните му зъби.
--Е май ти е все едно.Тогава мога да направя само едно.--голямата паст започна да се затваря,а аз се обърнах и хукнах към голямата врата.Блъснах я и излязох в тунела.Зад мен огромните тежки врати се отвориха силно и се удариха в стените.Голямото лошо нещо ме преследваше.Тунела се изпълни със леден син пламък.Излязох на скалистата част.Зад мен коридора се заледи ,а после се разпадна под ударите на аспекта.Тунела стана тесен за него и видях само главата да ме гледа.Тогава нов пламък излетя към мен.Обърнах започнах да бягам и изведнъж ме обгърна мрак и чувството ,че летя.Летях,надолу в една от дупките.Пода се беше разтворил ,а аз не се сетих за капаните.Изведнъж паднах в един малък тунел и започнах да се пързалям надолу по леда.Направих лек завой и видях светлина една кръгла дупка в скалата и аз се плъзгах към нея.Виждах небето.В последния момент,когато тръгнах да излитам се хванах за ръба.Висях много ,много на високо в планината.На долу виждах само сняг.Опитах да се набера,но беше прекалено хлъзгаво.Вятърат виеше,започна снежна буря.Около мен имаше само лед и сняг.Студът ме обгърна.Малки ледчета падаха от върховете на планината.Незнам още колко ще издържа на това висене.Вятърът виеше все по силно и ме люлееше.От кръглата дупка в скалата от ,която излетях идваха разни звуци.Като писъци,като стонове,като мъртви вопли.Те се приближаваха,сякаш идваха за мен.Да не полудявам.Какво по дяволите е това.Вятърът надеде още по силен вой между ледовете.Снегът се натрупа върху мен.А стенанията идваха към мен.Ужасни приглушени писъци се носеха от мрачната дупка.Изведнъж усетих как силите ми ме напускат.Почуствах се слаб.Започна да ми причернява пред очите.Опрях глава в заледената скала.Вече не чуствах ръцете си.Какво става...спомних си колко високо се намирам.Вдигнах очи.На скалата седеше някой.Виждах размазано.Някой в тмна роба с качулка.Седеше на леда без да су пързаля.Писъците отново започнаха този път по силно.Премигнах.
--Кой си ти?--едвам го казах.Нямах сили.Не чух отговор.Две бели очи се отвориха и ме погледнаха.Усещах че ще падна.Силен писък разкъса небето.Останах да вися само на една ръка.Може би онзи беше привидение.Вдигнах отново очи.Той все още беше там,но по близо.Двете бели очи продължаваха да гледат към мен.Всеки момент щях да падна.
--П-помоги мии.--прошепнах аз.Той се приближи.Видях лицето му.
--АРТАС!--премигнах.
--Кел!--премигнах.
--Черния череп!--премигнах.Какво ставаше с мен.
--Ишара.--той се обърна и закрачи към мрака.
--Чакай!Не си отивай!--извиках колкото можах.Ръката ми затрпери.Последните ми сили си отиваха.
--Не!--ръката ми пусна скалта и аз полетях надолу.Затворих очи.Вятъра свистеше покрай мен.Остана ми само да чакам удара.Умрях веднъж,сега пак,но този път за последно.Провалих се.Не успях да помогна на Черепа.Сега ще ме запомнят ,като предател.Проклет да си Артас!
Заслушах се във вятъра.Свистше.Времето като че ли се забави.И продължих да падам....

[Empire]

Айде бе хора.... :inso12

[Wolfy]

Айде бе човек.......
Всички сме на линия,само трябва да седнем да пишем.

[DeadMan]

Силванас обиклаяше нервно около пръстена от магьосници, които щяха да изпратят магьосника и спътниците му в Накрамас. Мисията си беше самоубийствена, но целта й беше единствено диверсия – за да могат основните сили на Отхвърлените да превземат крепостта в суматохата...Пък дано той успееше да оцелее.Имаше нещо в него, което я привличаше.За спътниците му не й пукаше особено, но той....дано той съумееше да избегне гнева на Кел’тхазад. Ако не- винаги имаше някъде други като него да я задоволят. Но вече закъсняваше! Преди цял час трябваше да е пристигнал. Сигурно пак се беше напил, както се носеха слуховете, че е направил по-рано през деня...В този миг чу далечните крачки по грубия камък около нея – мястото, което бяха избрали, представляваше дълбока дупка в заобикалящите ги скали, което образуваше гигантски стени от всички страни и ги скриваше от любопитни погледи, гледащи от Огримар. Все пак между немъртвите и орките никога не е имало особена любов, едва ли сега щеше да поникне и доверието. Силванас загледа идващите ... воини. Отпред беше Черепът с прокъсано наметало и жезъл в ръката, косата по сивкавото му теме се развяваше назад и откриваше изцяло лицето му – някои от някогашните му черти още се бяха запазили. Зад него ходеше войнът с череп, който плътно покриваше главата му и броня, която опасваше цялото му тяло с опасни шипове. По нея си личаха доста удари с меч и други оръжия, които я караха да изглежда като не ветеран.Вдясно от него беше побъркания уорлок, който сякаш за пръв път имаше напълно сериозен вид. Робата му имаше по-окаян вид и от тази на Касандрас – мърлява, с кръпки на много места, а руните отдавна бяга загубили златния си блясък...Жезълът му имаше метален череп на върха, от чиито очи светеше огън. Зад тях бяха двамата спътници, които явно бяха избрали и най-вероятно наели от някоя пропаднала оркска кръчма с отвратително пиво и грозни сервитьорки – единият беше огромен таурен от далечните земи на Мулгор – имаше тежко наметало от тигър, може би от Странгълхорнски вид, дълга козина и каска, наподобяваща главата на мечка. До него беше орк, висок и мускулест, без много интелигентен вид, но сякаш слят с меча си и знаещ всяко нещо от изкуството на войната. Изящната дръжка на острието му прилягаше на ръката му перфектно и оформяше една машина за смърт.Петимата ходеха в перфектен синхрон...явно вече се бяха сработили.Хубаво – може би дори щяха да направят нещо в Накрамас!
-Тук сме.
-Закъсняхте.Заемете местата си и да приключваме с това.
Петимата застанаха на очертаните с ...кръв може би?...места в центъра на кръга от магьосници.Силванас им даде знак да се хванат за ръце и наобиколилите ги висши немъртви започнаха бавно да напяват словата си...В средата започна бавно да се оформя нещо като дупка в пространството – опитните очи щяха веднага да разпознаят заформящ се портал.Вятър започна да вдига зловещи вихри около групата, но магьосниците не спираха и дори викаха,за да надмогнат вятъра и да дооформят матрицата на магията. Постепенно дупката придоби вид на нещо истинско и започна бавно да се разширява – колкото да пусне петимата наведнъж. Силванас махна рязко с ръка и невидима сила изблъска ”самоубицийте” в портала. Бавно започнаха да изчезват от материалното,за да минат за секунди през нематериалното и да излезнат от другата страна.И в този момент нещо се обърка.
Титаничен взрив отекна из малката долинка и от небето в средата на кръга падна огнена топка, избутвайки магьосниците от него и разваляйки тотално матрицата. Единия от заклинателите скочи и се опита поне да довърши заклинанието, за да не заседнат петиамта в нищотата ..завинаги.Още една топка остави от него само купчина пепел.Други двама станаха също и успяха да довършат започнатото,но секунди по-късно и от тях не остана нищо.
-Какво,по..?-извика Силванас и получи силен удар от...драконово крило.
-Я, виж ти! Какво намерихме тук- скиталка!Ха-ха-ха-ха – подлия смях на Артас не можеше да се сбърка никъде.А щом се обърна, осъзна, че и физьономията на Ноздорому, когото той яздеше – също. Мисълта я споходи като смъртта – с аспект до Краля Лич...
Огримар беше обречен...

През това време петимата изпопадаха някъде из източните Заразени зони, далеч един от друг и най-вече – от Накрамас.Очертаваше се дълга нощ…



--------

Август месец е, бе, хора - излезте нейде, поразтъпчете се!Аз тъй направих Ама пак у село София,тъй че почваме.

[Wolfy]

Буден съм.Усещах,че лежа някъде.Бях обгърнат от нещо.После разбрах,че съм зарит в сняг.Със скоростта с която полетях надолъ мисля,че съм много надълбоко затънал.Размърдах се.Сложих ръце на лицето си и отворих очи.Светлината беше съвсем малка.Значи съм на около четри метра под повърхността.Трудно се движех,но успях да направя движения сякаш плувам и леко се повдигнах нагоре.Започнах да рия снега.Нагълтах малко.Добре,че бях труп и нямах особенно голяма нужда от въздух.Мисля,че успях да се издигна метър нагоре.Изривах снега от горе под мен и продължавах да "плувам" в белия си гроб.Бях разперил ръце и крака за да се задържа.Снегът беше пухкав и трудно се държах.Протегнах ръка на горе и видях черното небе.Колко ли часа съм стоял в снега.Но все още не можех да изляза навън.Изведнъж започна да свали сняг.Само това ми трябваше.Започнах да рия по-бързо иначе щях да се превърна в ледена склуптора.Изплюх снега от устата си и се оказах на метър под повърността.Напрегнах се и направих един скок нагоре,хванах се за снега на ръба,но потънах надолу,драпах нагоре но потъвах надолу.Преди съвсем да съм потънал,ритнах отново и се вкопчих в снега.Изкретах на горе и излязох от дупката.Обърнах се по гръб и се загледах в снежната виелица.Няколко снежинки паднаха на носа ми.Докато лежах така забелязах няколко неща.Първо мечът ми беше изчезнал,второ бронята ми беше пълна със сняг,трето в небето летяха някакви неща,които бяха прекалено големи за снежинки.Някакви черни неща с криле.Гаргоили.Изтърколих се по далеч от дупката и се попокрих с сняг,да се маскирам.Те полетяха над мен и започнаха да се издигат към планината.На двайсет метра от мен крачеше огромна армия.Която тръгна към прохода до планината.Изведнъж нещо огромно прелетя над мен и издуха снежната ми маскировка.Огромен дракон литна към планината.Погледнах към ордата,а те погледнаха към мен.После един месен вагон стреля по мен.Изтърколих се настрани и трупа падна в снега опръсквасйки всичко с кръв.Аз се изправих и започнах да бягам.Два гаргоила се спуснаха към мен и ме хванаха за гърба,хвърлиха ме в снега и затънах до колене.Изрових се и продължих бягането към планината.Скачах на зиг-заг за да избегна спускащите се птичета.Обърнах се назад.Армията продължаваше към прохода.Очевидно не бях толкова важен.един уирм полетя към мен.Е може би имах някакво значение.Бях пред скалите.Голямия скелет дракон пусна син вледеняващ пламък към мен.Аз скочих на скалите в основата на планината и се прикрих зад един камък.Синия пламък се разби в камъка и заледи всичко наоколо.А аз останах в леден затвор.Хванах един голям камък и го метнах към лдената стена,която след удъра се разпадна.Изкочих навън и започнахда се катеря нагоре.Гаргоилите отново ме видяха и се спуснаха към мен.Тогава върха на планината се взриви.Огромната планина беше разтърсена от мощен взрив.Аз се хвърлих назад паднах в снега.Бързо се изправих и започнах да тичам по далеч от планината.Огромно късове лед и камъни летяха на долу.От острия връх на планината нямаше и следа само огромни пламъци.Сини и ледени.Аз тичах колкото мога след това зад мен се вряза огромно парче скала,а на близо се сгромоляса една от огромните врати на залата на синия дракон.Обърнах се и погледнах към върха.Два колосални дракони водеха битка.Навсякъде летяха пламъци.Това бяха аспекти!Но защо се бият.Небето беше тъмно,а и от снежната буря не виждах нищо.Нов взрив разтърси земята.Армията се впусна ного бързо към прохода на планината,а гарголите и уирмовете полетяха към върха на планината.Всички нападнаха синия аспект.Мисля,че няма да издържи дълго.Тогава видях и Кел'Тхазад ачело на земната армия.Този път май ще пленят дракона.А това значи,че Артас ще има два дракона.Затичах се към планината и започнах да е катеря по нея.Трябваше да направя нещо.Горе се чуваха нови гърмежи и мощни ревове на дракони.Планината скъси височината си.Аз влязох в една от дупките на капаните от ,които изхвърчах последния път.Бяха се поразтопили ледовете от пламъците на новия дракон.Затичах се нагоре по скалите и излязох от правоъгълната дупка на капанът.Стъпих на бетона и се озовах между два етажа под драконите.Всичко се тресеше и от тавана падаха камъни.Затичах се напред.Повечето капани се бяха повредили но една стрела се заби в рамото ми.Извадих я и продължих.Стигнах до края на коридора имаше вита стълба нагоре.Изведнъж от нея излетя син пламък,които за малко не ме замръзи.Продължих ногоре и излязох в един разбит коридор,чиито таван беше разбит.А горе виждах двата дракона.Скочих на стената и се отблъснаха към срещу положната.Така два пъти докато не се хванах за ръба на тавана и не излязох горе при драконите.Прикрих се зад една скала и започнах да наблюдавам битката.Драконите бяха огромни само с едно крило щяха да ме смачкат.Погледнах новия дракон.Беше черен,а на гърба му беше.....беше.....беше.....Артас!Черния дракон пусна огнене пламък и видях как синия падна от ръба на скалата.Разпери криле ,но беше прекалено тежко ранен.После чух онзи зъл смях.Дракона се вдигна в небето и се скри зад ръба на скалата.Аз се приблих и погледнах надолу.Армията до убиваше дракона.Той нададе един вой после главата му падна в снега.Всякакви чудовища го хапеха и разкъсваха.После след като всичко се покри с кръв Артас започна да прави някаква магия.
--Не!--казах аз,но нищо не можех да направя.След малко Артас се вдигна в небето с два дракона и отлетя на някъде.Долу армията беше телепортирана от Кел'Тхазад.Аз останах горе на разбитата планина и се заслушах във воя на вятъра.Снежната виелица продължаваше.

[Wolfy]

HURAAA! Here we go again.
Ако има фенове,айде да постнете едно мнение да кажете бива ли ни и след ваканцията.Така де.

[admin_killer]

Бива бива. Ама много бавно пишете.

[Wolfy]

Еми как според теб се пишат такива постове?За 15 минути?
А това,че имаше големи прекъсвания беше поради основателни причини.
Както и да е ако те кефи чети.

[DeadMan]

Свиреп вятър яростно бушуваше над Източните заразени зони и караше всяко дърво да се превива в борбата си със свирепата буря. Касандрас едвам държеше жезъла си, докато бавно се изкачваше към една пещера, която най-вероятно щеше да му даде необходимия заслон поне за известно време...освен ако не беше обитавана разбира се. Беше се загърнал напълно с робата си и качулката покриваше лицето му от ледените шамари на вятъра. Краката му бяха изтръпнали и едвам ходеше, но още се крепеше на камъните, бавно изминавайки последните метри по неравната пътека към входа на пещерата...Тогава забеляза лекия отблясък по стелактите на входа – някой беше запалил огън вътре. Черепът се постара да съсредоточи в съзнанието си заклинанието, което му трябваше и започна тихо да го нашепва с грапавите си и изсъхнали от студа устни. Внезапно тялото му започна бавно да изчезва и той се сля като хамелеон с околностите. Всяко опитно око щеше да различи как светлината не преминава както трябва през него и че оставя сянка, но в тъмната нощ, която го заобикаляше, се надяваше никой да не забележи тези подробности.Бавно започна да пристъпва към отвора на пещерата и се заслуша за всеки звук, който може да го издаде – вече ясно виждаше огнището във вътрешността на изкопаната от времето дупка в планината, най-много седем метра в диаметър и около два или три висока, четири-пет дълбока, а с него и неговите стопани.
Четири зелени трола, най-вероятно членове на малкото останали племена, които населяваха тези земи и Куел’Талас, се бяха струпали и печаха месото на проснат в единия край на дупката глиган от близките гори. Касандрас бавно се промъкна зад този, който разбутваше огъня и загледа другите. Един седеше до този, който беше заобиколил и в момента също беше с гръб към него, докато другите двама стояха с лице, но не го наблюдаваха достатъчно съсредоточено,за да забележат нещо. Черепът бавно затвори очи и се възползва от немъртвата си природа – можеше да вижда перфектно в тъмното. След това бавно махна с ръка и невидимо покривало покри огъня и го загъси напълно.Троловете скокнаха като ужилени и започнаха да се оглеждат. Като не видяха нищо, Касандрас усети голямата грешка на плана си...
Троловете имаха перфектно обоняние, а един немъртъв имаше съвсем специфична миризма...


На доста разкрача от там оркът и тауренът се надигнаха и огледаха къде са запратени. След бърза преценка, съвсем ясно осъзнаха, че гъбите с отрова, които ги заобикаляха, едва ли бяха кулите на Накрамас, следователно – нещо се бе объркало. Името на зеленокожия войн беше Босандар с прякор Меча, заради уменията му с него, а на едрият му колега наемник – Ерейн Стормсийкър.
-Защо ли въобще се забъркахме в тая работа?Не трябваше да вярваме на онази пияница, немъртвия! На измамилите смъртта не вярвай – ще измамят и теб, това ще е новот ми мото...-поде с ядосан тон тауренът.
-Тихо, заплащането си заслужаваше всичките ядове.
-Винаги ли си толкова ужасен?
-Ужасен?Не.Практичен?Да.
-Като гледам и лаконичен...-измърмори едрият събеседник и изтупа козината си.
-Чух те, но е самата истина. Сега по-добре да намерим заслон, защото тук едва ли Уродите на Артас ще ни се израдват много,освен за добавка към телата им.
Сякаш за потвърждение на думите им, от далечината се чуха глухите звуци на ходещ труп, подплатен с желязо – едни от най-гнусните уроди, правени от Кел’Тхазад и другите като него. Ерейн грабна орка и го бутна в една ниша от скали наблизо, после се превърна в пантера – ясен признак, че следва друидството – и избяга в гората. Уродът премина покрай нишата, но не забеляза скрилият се Босандар и просто си отмина.Десетина минути по-късно друидът се върна и двамата тръгнаха на север, където трябваше да е Накрамас, според слуховете.