Кръстоносния поход

[blood_dodo]

На пристанището ни чакаха кораби, готови да ни преведат през Ламанша. Имаше един допълнителен, пълен с провизии.
Не съм много сигурен колко точно време сме пътували. За разлика от доста други, които си оползотворяваха времето, връщайки храната си през борда, аз проспах почти три четвърти от цялото чудо.
Беше вечер когато акостирахме на брега на Нидерландия. Пред нас се виждаше армията, с която трябваше да поемем нататък. На къде точно, не разбрах. Току до брега съзрях някакъв възрастен рицар да си приказва с друг, явно по-млад и по-строен. Слязохме на брега. Представихме се на дук Не-знам-си-кой. Той ни обясни по-нататъшния маршрут.
Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях Уилям да ми сочи нещо. Взрях се и видях най-странната гледка от доста време насам – двама рицари, нарамили брадви, да секат дърва. Помощникът ми явно всеки момент щеше да прихне.
Огледах се и забелязах, че всички от другата армия ме гледат странно. Предположих, че е заради бронята. Не всеки ден се вижда такава майсторска изработка.
-Грийвър, тези селяци не ми изглеждат много опитни.
-Е, Харолд, не всички са водени от твоя идеализъм. Предполагам, че повечето са тук за парите, които ще им дадат. Сега стига сме си проветрявали устите, давай да разпъваме палатките.
Нашите бяха малко встрани от по-ранните. Не исках да омешам армията си с тези тук.
Разтоварихме корабите и скоро те потеглиха обратно към Англия.

[TheBeast]

Северна Бавария бе една красива част от немската империя.Земята бе с тучни полета,величествени планини и гори,а и се виждаха първите върхове на немските алпи.Моята армия избра място за временен лагер,голяма поляна обградена от гора и бистра река.Почнахме да събирамо отново дърва-малки за огньове и големи.Този път големите дънери и дървета ги слагахме около лагера като импровизирана стена и даже имаше два входа/изхода-отпред и отзад на лагера.Разположих постове на двете места с по четирима човека-двама с албарди и двама стрелеца.
Аз,Ричард и Джордж който го направих първи мой лейтенат,а Ричард мой заместник тръгнахме отново на лов.Ричард се бе доказал в битката като смел човек защитаващ своите,а Джордж го направих лейтенант заради това е имах скрити симпатии към него.Вярно тази битка не бе една от най-славните ми които бях водил,но очаквах още много занапред.Докато траеше лова,аз съзрях един тлъст глиган.Показах го на Ричард и Джордж.Глигана бе застанал половината зад един неголям храст,а задницата му бе навън.След малко той се показа заедно с още 5 малки прасенца.
-Гуляй!-каза тихичко Ричард
Джордж свали тихо лъка прицели се към глигана и прати една стрела.Глигана получи смъртоносна рана,но не падна,а почна да се олюлява.Аз изскочих с боен вик-“ЯЯЯЯЯЯ!!!” и забих камата си където сваря по туловището.
-Хвани прасетата,хвани прасетата!-изрева Ричард.
Тръгнахме да ги гоним малките.С квичене и тръст се разбяха на всички посоки малките.Ричард гони едно което се заклещи между две вплели се дръвчета.Аз гонех едно и Джордж гонеше друго когато двете се разминаха и ние без да гледаме се сблъскахме.Издрънчахме и се размазахме на земята.Спогледахме се с Джордж,разсмяхме се и тръгнахме отново да ги гоним.Джордж с лъвски скок…се изтърси отново.Аз хванах прасенце,проснал се върху земята а то продължаваше да тича и ме нахвърля целия в кал.Джордж нищо не хвана,само хвана 5-6 синки по тялто си,а другите прасенца вече бяха избягали.Върнахме се в лагера с улова ни,а рицарите ни се смяха,че бяхме целите в кал и охлузвания.Е,рисковете на лова...

[blood_dodo]

Рано заранта свихме палатките и потеглихме на изток към третата армия, акостирала в Северна Бавария. Поехме по пътя, водещ на изток. Нашата армия беше зад другата, а аз, Уилям и Харолд яздехме най-отзад. Изминахме много мили по време на дневния преход. Същото беше и на втория ден. Чак на третия достигнахме някакво село. Лагерувахме в покрайнините му. След вечерята аз и двамата ми приятели отидохме в една горичка, недалече от лагера. Трябваше да си поговорим, само тримата.
-Е, Грийвър, сега какво ще правим? Нима ще продължаваме с тея селяци? Предполагам, че сам мога да сваля десетима,стига да няма лъконосци.
-Тъй като за момента имаме обща цел – Йерусалим, не виждам причина да се делим. Ти какво мислиш Уилям?
-С теб съм, каквото и да решиш.
-Да но... – явно Харолд желаеше да продължи разговора, но дочухме изпукване на пръчки на няколко места в храстите около нас.
-По, дяволите, засада – прошепна Уилям.
Проклех глупостта си, че не взех меча и щита, а само един кинжал. В този момент се случиха няколко неща:
Една стрела изсвистя близо до мен и се удари в нещо. Втора отскочи от бронята ми. Четирима мъже изскочиха от храстите, стиснали мечове.
Единият ме нападна. Реагирах инстинктивно и избегнах атаката му. Той замахна за още един удар, но се протегна твърде много и бе възнаграден със смъртоносна рана под мишницата.
Друг се насочи към Уилям, но той бе по-бърз. Един от метателните му ножове се заби в окото на нападателя.
Останалите бяха наобиколили Харолд. Чак сега видях в какво се бе забила едната стрела – в прасеца му. Изглежда болката бе голяма и това го разконцентрираше. Скочих към ранения другар с боен вик, който за секунда ги вцепени. Повече не ми и трябваше. Ударът ми беше толкова силен, че отдели главата от тялото на мъжа. Последния нападател парира атаката ми. Уилям, сигурен в моята победа, се зае да претърсва храстите за скритите стрелци. Противникът ми явно не беше новак, но скоро си пролича кой е по-добър във фехтовката. Бях пробил защитата му и следващия удар – в коремната област, го повали на земята. Преди да я достигне вече беше мъртъв. Уилям се върна с мрачно изражение и два кинжала, покрити с кръв.
Раната на Харолд не беше кой знае какво и с малко помощ докуцука до лагера. Там извадиха стрелата и дезинфекцираха раната.
-Ей, да му се не види! Веднъж да стане битка, и аз да не мога да се бия.
-Спокойно. Радвай се, че не плати с живота си. А и мога да ти кажа, че за всички ни ще има достатъчно битки оттук насетне. И вече реших – продължаваме с новите съратници. Не знам кой е пратил онези мъже да ни причакат, и не искам да знам.
Изпратих Уилям да информира предводителя на другата армия. Заклех се, че никога няма да оставям оръжието си, дори когато ходя до тоалетната.

От селото взехме малко провизии – колкото можаха да ни отделят и продължихме по пътя си. В края на седмия ден пристигнахме в неголям временен лагер. Това беше само началото на похода ни.

[TheBeast]

Седях на един дънер и бърках в жартта на огъня.Времето бе сиво и неблагоприятно за добро настроение.Хората ставаха нетърпеливи вече и нервни,че не тръгвахме.Едно тягостно и лениво настроение бе надвиснало над лагера.Един войник дойде запъхтян до мен и изплю:
-ВЕСТОНСЕЦ е дошъл СЪР!
Станах и захвърлих пръчката и отидох на предния вход откъм пътя от който бяхме дошли.Вестоносеца бе на кон и ми предаде писмо в което пишеше:
“Армиите на светия кръст потеглиха,Вие трябва да изчкате още две армии да дойдат към вас и Вие да потегляте..”
Пратеника тръгна в галоп.След час и нещо,докато гледах как се фехтоват Ричард и Джордж на близката полянка същия войник отново долетя и каза:
-армия идва към нас,СЪР!
Аз,Джордж и Ричард взехме броните и застанахме на входа.Казах да се приготви армията.След 5 минути цялата армия бе налице,добре че всички по чудо си бяха в лагера.Два сиулета в галоп идваха към нас.Извадих меча си и го насочих към земята.
-Кой ли са?-каза Ричард
-Бъдете готови!-казах аз
Два флага се видяха.
-Англййски са!-каза Джордж
Два коня дойдоха в галоп при нас и от него слязоха двама рицаря.Бяха запъхтяни и разтревожени.Първия дойде при нас и каза:
-Мир вам,рицари.ние също сме Кръстоносци.Баварската армия е насъскана срещу нас и в момента огромна армия идва към вас.Идваме да помогнем.
-Вие сте?-попитах мъжа
-Аз съм сър Уолтър,капитан на баталион от армиятан на дюк Леополд
Другия рицар също се представи:
-Аз съм сър Грийвър,също водач на армия под знамената на Англия!
Ние също се представихме,но нямахме време за приказки.Дойде тяхната армия наброяваща около 350 души.Заехме позции за отбрана.Разгърнах фланогвете на нашата армия и наредих стрелците да бъдат готови.Пиконосците бяха най-отпред заедно със пиконосците на сър Уолтър.Сър Гриивър застана до нас.Черна вълна препускаше към нас.
-Баварците!-каза сър Уолтър
-Кавалерия…в готовност-каза дюк Леополд
-Стрелци…в готовност-казах аз като вдигнах меч
-Пиконосци..изправете пиките-каза сър Грийвър
-ОГЪН!!-казах аз и свалих меча като застанха в обсега баварците.Боже,бяха поне към 600 човека и повече и всичките пешаци и конници.Конниците се се спуснаха към нас.Наброяваха поне двеста души.Първите редици се набодоха на пиките.Пешаците още идваха.Кавалерията ни,почна битка със техните конници.Впуснахме се в битка.Свалих един с труд от коня му и забих меча право в гърдите му като завъртях меча в него.Сър Уолтър събори друг и с един замах му отряза главата.Джордж свали един и с един удар прокара меча си през тялто на клетника.Мечносците също вършеха работа.Повече конници бяха избити,но пешаците прииждаха.Мечносци,селяни с албарди и пиконосци.Изревах:
-Кавалерия напред към мечносците!
Дотук бяхме окървавени с доста загуба.Битката продължаваше.Мечноците падаха ранени от стрели или от кавалерията ни.Имаше още конници с който да се справим.Падаха или умираха на коня прободени от някоя пика.Повечето коне бяха толкова изплашени че влачеха мъртвите конници надолу по рекатаУбих поне 20 докато не дадох заповедта за кавалерията ни.Някои от конниците бягаха панически от бойното поле,други падаха и бяха посичани.Лееше се кръв и имаше трупове на купчини около нас.Втурнахме се към мечонсците,които стоически даваха отпор на кавалерията ни.10-15 човека тръгнаха заплашително към нас,настана сеч.Сър Грийвър развъртя меча и съсече първия,Джордж промуши един и с друг удар закла другия до него.Сър Уолтър се фехтова с един и със две парирания и един замах свали майсторски мечоносец.Аз промуших двама,докато блъснах с рамо трети,който се изтърси на земята и Ричард със злоба и ярост го съчлени..Застанхме пред техните мечонсци,пиконосци и хората с Албардите.Нашата армия бе зад нас,хората бяха раненни,осакатени,но бяха твърдо зад нас.Остана още малко…

[blood_dodo]

Кръгъли глупаци! Кога се е чуло или видяло кавалерия да премине през стена от пиконосци? - Но тъкмо когато се успокоих с тази мисъл въдях останалата част от армията. Та те закриваха полето!
Сечта бе върховна. По пътя за насам бях разделил армията на три отряда, по педесетина души. Водачи бяхме аз, Уилям и Харолд. Плановете бяха ясно. Искаше ми се да видя тази стратегия - лично моя, в действие. Привидно на полето цареше пълен хаос. Но погледнато от птичи поглет се забелязваше определена тенденция. Трите ми отряда в клинообразни формации пробиваха врага. Крайната цел - лъконосците. Но тези проклети селяци в последния момент объркаха всичко. Уолтър беше от едната ми страна, а рицаря, който ни посрещна - от другата. И вместо да се сплашат от нас и да избягат, пустите баварци останаха да се бият. Някакъв младок се опита да ме свали от коня. Толкова бях бесен от желанието им да се бият, че ударът ми почти го разполови. След като си спомних битката на следващия ден се изненадох се от силата си - меча премина през него като през масло. А имаше броня.
Отделих се от новите си познати и поведох отряда си напред. Баварците не издържаха и побягнаха. Никой не можеше да ми устои. Никой не смееше да срещне погледа ми. А мечът ми се издигаше и спускаше със смъртоносна точност. Един, втори, трети... Къмто десетия повален враг сякаш червена пелена се спусна пред очите ми. Вероятно в черната си броня съм изглеждал като неуязвим демон. Избивахме ги със дузини. Не ме интересуваше нокой друг освен врага. Познати и непознати съюзници падаха съсечени, но аз не обръщах внимание. И тогава стигнах пред конник. Мислех си, че сме ги изклали всичките. Този направи изключение. Погледна ме и задържа погледа ми. После се изсмя. Нападнах. Бърза атака, последвана от контраатака. Никак не беше лесен противник. Беше смел и силен. Постепенно гневът ми охладня. Превърна се в дива омраза. Ударите ми вместо свърепи и невъобразимо силни станаха бързи, точни и премерени. Около нас мъже пищяха и умираха, но за нас като че ли времето бе спряло. В едно затише след поредната контраатака той пак се изсмя. Този път усетих, че съм уморен. А той изглеждаше, сякаш може да продължава боя вечно. Той пръв наруши покоя. Един удар премина защитата ми и удари бронята. Вероятно би ме оставил без дясна китка, но бронята издържа. Въпреки всичко болката бе голяма. Отново се ядосах. Вече нямаше и следа от смях в очите му. По-късно ми разказаха тази сцена, защото аз не можех да си я спомня. Изведнъж прежния гняв се върнал в мен, някои дори помислили че очите ми просветват в червено. Игра на светлината, предполагам. На този път гнева вместо да измести разсъдъка ми, напротив - слял се с него. Ударите станали светкавични и силни. Никой смъртен мъж не би могъл да устои дълго на такава атака. Първо съм ударил дясното рамото, после съм го съсекъл през гърдите и накрая - отделил главата от тялото му.
Явно е бил командир. След като издъхна, армията изгуби сетния си кураж и побягна. Бяха останали само шепа от тях. Тепърва предстоеше да преброим жертвите и да се погрижим подобаващо за тях.

[TheBeast]

Поради лични и съвместни търкания,разказа се заключва!
Ако има хора който го четат и желаят продължение,да ми се обадят на ЛС...

[blood_dodo]

Знам, че мина много време. Знам, че без постовете на третия колега разказа е като осакатен. Но - има ли желаещи да има продължение?