Кръстоносния поход

[TheBeast]

1097 г.сл.н.е



Бог да опази светите земи.Бяха нападнати от Сарацините и техния лидер-султан Абдул Хасан I.Тъй като Йерусалим е столица на 3 религии,всеки владеещ я става господар на всички.Аз бях рицар готов да защитава със живота си светите земи.Казвам се Сър Джон Лексгън.Живея в Уелс-западна Англия в имението на господаря ми-барон Корнуел.Бях втори след него по длъжност.Имах малка войска наброяваща 200 клафицирани войници.Между тях имаше стрлеци,пиконосци и мечоносци.Докато се организираше ежегодния Уелски рицарски турнир от Ватикана долетя най-важната вест за хилядолетието.Папа Урбан,бе издал указ да бъдат защитени светите земи от нашествениците… Всички достойни и праведни мъже трябваше да освободят мястото където е бил Иисус Христос.Аз бях около 28 годишен,с едро и развито тяло способно да държи дълъг меч.Бях висок-1.85м.Винаги бях със броня и шлем който пазеше носа ми,а под бронята имах и ризница.
След новината всички храбреци тръгнаха да се записват за поход към Йерусалим.Аз излязох заедно с барона от имението надолу към главната улица на градчето което командвахме и неговата околия.Долу на улицата се скупчиха много хора.От различни прослойки на обществото бяха всичките.Докато яздехме с барона той ме погледна и каза:
-Нещо си умислен,какво има?
Гледах напред по пътя,после погледнах надолу и заговорих докато погледнах барона яздещ от дясната ми страна:
-Тръгнали сме да се запишем,нали?
-Да,и?
-Нямаме армия с която да се представим…
-Тъй като селяните са нашата армия ще ги обучим да държат меч и те са с нас-нашата армия!-каза барона високомерно
-Вие решавате милорд,но знайте,че ако успея ще стана по-голям от вас!
Барона бе около педесттака с прошарена брада и коса.Изсмя ми се в лицето и рече:
-Ха…Ти?!…С по-висок ранг от мен?!…Глупости говориш момче!
-Вие ще видите…
След малко се записахме двамата и получихме провизии за да стигнем едва до бавария откъдето щяха да се присъединят още англииски отряди…Бог да е с нас оттук нататъка!

[Zvera_]

Изглежда обещаващо.

[blood_dodo]

Когато вестта за милитаризацията стигна до мен, аз бях в местната таверна след изтощителен ден в казармата. Пропилявах последните две седмици, учейки селяните как да държат меч или поне кинжал. Защото разбойниците наоколо бяха много и, предполагам, скоро щяха да изоставят горите и да разграбят селото, където ме прати моят барон. За назидание, че отказах пленя разбойническия предводител. За разлика от повечето си съратници, той беше бивш рицар, роден лидер и някога служехме заедно. Но него, както и мен, го бяха набедили пред барона, който още от преди това не ме харесваше.
-Хей, кой от вас е Грийвър?
-Аз - обърнах се. Зад мен стоеше непознат вестоносец. Не се впечатли нито от меча, стоящ изправен в ножницата до стола ми, нито от ризницата, нито от шлема, стоящ на масата. Явно беше пътувал доста и се бе нагледал на рицари и снаряжението им.
-Изпраща ме твоят повелител, барон Олей, за да ти предам следващата задача. По нареждания на папа Урбан се събира армия, за да се бъде превзет Йерусалим от мюсюлманите. Баронът заповядва да се запишеш в нея и да вземеш всичките обучени от теб и помощника ти селяни.
Кимнах и той излезе.
По груби сметки вдругиден аз и Уилям, помощник и верен другар, щяхме да тръгнем с около сто и петдесет души към най-близкия град, за да се запишем в армията. Допих си пивото, но вече си представях колко ужасен ще бъде утрешния ден, когато трябва да съберем всичките тези мъже и да ги въоражим.

[belof]

Браво харесва ми добро е

[TheBeast]

Продължаваме!

[TheBeast]

Месец ми отне да обуча селяните.Имаше такива селяни които разбираха от първия път основните движения,но другите можех единственно да ги третирам като говеда.Не знаеха що е дума,а аз побеснявах от тяхното неподчинение.Докато бях на поляните край града,барона се отдаваше на гуляй с другите височайши,а мен ме оставаше да ги обучвам.Имаше случай когато двама селяка се сбиха заради един дървен меч.Обаче на мен ми хареса едно момче което беше на 20 години.Отличен стрелец,добре боравеше с меча и в отбраната бе добър.Един път го видях как побди 10 човека обградили го в кръг.Станах от дънера на който седях и тръгнах към него за да гледам по-добре.Малдежа с две движения на дървения си меч повали трима.Един се нахвърли върхи него и го яхна.Младежа сграбчи “товара” си и го тръшна на земята като леко заби меча в тялото на тръшнатия.После стана дуел с двама от който те бяха “убити”,а другите просто се отказаха.Плеснах два пъти с ръце и подвикнах:
-Хей момче,ела се бий с мен!…дай меча селянино!
Мочето застана в отбранителна позция,аз тръгнах към него и го изгледах право в очите.Той тръгна първи.Парирах удара му и замахнах отляво.Той клекна и се опита да ме промуши.Отново му парирах удара и го спънах на земята.Тръгнах да забивам меча в тялото му.Той се претърколи и стана.Последва фехтовка с парирания и пресрещания на мечовете ни.Момчето се опита да ме промуши за пореден път,парирах удара му и със въртеливо завъртане избих меча от ръцете му.Той падна,а аз насочих острието гъм гушата му.
-Браво младеж!
Подадох му ръка и той я прие.
-Как се казваш?
-Джордж Уелингс,сър!
-Джордж….Браво Джордж!
-Благодаря!
-Откъде си се научил така да се биеш с меч?
-Баща ми е бил в редиците на барон Корнуел и като малък ме учеше по-малко да стрелям с лък,арбалет и да боравя с меч.
-Радвам се младеж!
-Селяни съберете се две стройни редици и оставете мечовете и копията на земята пред вас.
Те се строиха в редиците и зачакаха командите ми.
-Предстой ни дълг и тежък път към светите земи.Който иска да умре в името на бог да пристъпи една крачка напред,другите могат да си ходят.Само мога да кажа,че по пътя ще има грабежи от наша страна и може да уредите бедния си живот.
Повечето пристъпиха напред,а неколцина останаха на задна линия.Подвикнах,че може да си ходят.
-Утре по пладне ви очаквам тук с последни наставления преди да тръгнем.
Тръгнах от поляните и се прибрах в имението на Корнуел.Той ме приветства,макар и пиян.Обясних му за подготовката.Той изфъфли нещо,потупа ме по рамото и се върна при приятелите си.Обърнах му гръб и просъсках:
-Свиня!
После отидох в стаята си и понечих да почина.Още 3 до 5 дни и щяхме да потеглим.
Бог да е с нас!

[blood_dodo]

-Уилям, изпрати глашатаи да съберат мъжете. Всички обучени. - Помощникът ми тръгна да се обръща. –Чакай! Остави трима-четирима, по твой избор.

След трийсетина минути поляната извън селцето гъмжеше от хора. Всички бяха осведомени за задачата, всеки един – добре обучен.
-Добре момчета. Утре заминаваме. Тук сме да свършим работа. Отваряйте си ушите и когато някой си чуе името идва при мен или Уилям за да му бъде връчено оръжие.
Един по един отмятахме имената в списъците. Преброих ги – общо 143-ма. От тях 86-ма бяха въоръжени с меч и кинжал или щит, според личния избор, 24 стрелеца, на които раздадохме арбалети или лъкове – в зависимост от показаните умения при тренировките. Останалите 33-ма получиха алебарди. За жалост нямахме обучени коне, освен моя и този на помощникът ми. Аз, както винаги, бях с моя меч, препасан на кръста и щит на гърба. Уилям предпочиташе метателните ножове.
Когато свършихме въоръжаването, отделих двайсетина души да разпънат палатките.

-Хайде, време е за тръгване. До довечера трябва да сме в града.
Разпределих ги по следния начин: начело бяхме аз и Уилям, зад нас една трета от мечоносците и половината от алебардистите. Зад тях – стрелците, а ариергард бяха останалите.
По време на похода хората ми бяха спокойни, даже се чуваше приглушен смях някъде зад мен.
Пътят бе равен, и без да лъкатуши много минаваше през гората. До обяд пътувахме безинцидентно. Тогава дочух конски тропот. Уилям го видя пръв.
-Конник!
-Кой ли ще да е? – свирнах на двама стрелци да се доближат.
Ездачът спря на трийсетина крачки от нас. Стори ми се познат.
-Ехей, Грийвър! – в първия момент не можах да повярвам.
-Харолд, какво в името на Бога правиш тук?
-Дойдох да се присъединя към вас. Водя 40 добре обучени войника – дезертьори като мен.
-Но, ако баронът те види, ще заповяда да те екзекутират.
-И за това съм помислил – ще се присъединя към вас по-късно. А от мъжете ми сигурно ще имаш нужда. Моля те, Грийвър, заради старото ни приятелство.
-Не разбирам защо толкова настояваш да дойдеш. Нали затова дезертира? За да си свободен?
-Не, това е друго. Не исках да пропилея живота си в служба на някакъв си барон, който нищо не разбира от войнското изкуство. Но това, това е различно. Да освободим Йерусалим от Сарацините... За това си струва човек да умре!
Всичко това бе казано с такъв плам, че не издържах и му позволих да дойде с нас. На стотина метра зад него започнаха да изникват от гората рицари-дезертьори. 15 със бойни брадви, 5ма с боздугани и останалите 20 – лъконосци. Наредих ги най-отзад на колоната. Войните ми нямаха нищо против към тях да се присъединят доста добре-обучени рицари, които да им пазят гърба.
-Хайде, да тръгваме – провикнах се. – Имаме още доста път. А ти Харолд – чакай ни на 5 мили от града, близо до главния път.
Той замина напред, а ние пропътувахме останалия път до мястото, където щяхме да се запишем.

[TheBeast]

Днешния ден бе заветният,армията бе готова!250 селяни-50 мечоносци,50 стрелци,20 човека с албарди и 30 със бойни брадви.Всички сложили оранжеви дрехи със борни върху тях.Аз и барона бяхме най-отпред,зад нас четирима глашатя носеха знамето ни-оранжево със двуглав ястреб по средата.Мариширувахме към корабите чакащи ни в пристанището на Ливърпул.Докато излизахме от една гора и навлизахме в широко поле отляво се зададе войска със сини знамена.Барона даде знак да спрем.До нас в галоп се приближиха трима конника.Този които седеше в средата се представи:
-Аз съм Ричард О’Фулъм.Рицар който ръководи войска от 500 души между тях и отряд от 80 високо клафицирани рицаря.
Барона от своя страна също се представи:
-Аз съм барон Корнуел.тръгнали сме към Ливърпул за да се качим на корабите плаващи към Нормандия.
-Можем ли да се присъединим с вас тогава?
-Разбира се…Ааа Джон,разпредели ги!
-Да сър…-казах аз с нетърпимост към барона
Разпределих войската между нашата и поканих О’Фулъм да язди с нас.Прекосихме до пладне полето а вечерта бяхме на пристана в Ливърпул.Войската и провизиите се качваха на два кораба.Аз,Корнуел и О’Фулъм се качихме последни.Преди да дигнем борда за да отплаваме откъм улицата се изкрещя:
-ЧАКАЙТЕ!
Момчето с което порведох фехтовка на тренировките крещеше като заклано,да го почакаме.Качи се той с коня на кораба.Целия бе почервенял и запъхтян.Свалих го от коня му,а той припадна.Горкото дете,бе готов на всичко за парите отделяни от армията.Харесваше ми борбения му дух,бе точен човек.Барона се оттегли в каютата си,а армията бе в тюрма и почиваше.Аз бях завил смъртно уморения младеж и застанах до Ричард който наблюдаваше широките водни площи.Поговрихме малко с него и аз се оттеглих,седнах и се подпрях на мачтата.Нощния бриз и умората от пътя ме приспаха…
Десет дена плаване когато акустирахме най-накрая на бреговете на Нормандия.Доста войска имаше там.Ни със нашите 750 души бяхме сносно формирование.оттук до северна бавария ни чакаше доста път.Погледнах картата-планини,гори и поля.За планините ни трябваха повече провизии.Идваше зима,а за провизии в това гладно време се искаха много пари,а ние имам малко.ще трябва да го караме полека.Горите от своя страна крояха заплахи и засади.трябваше да бъдем внимателни от разбойници.Полята не грозяха някаква голяма опасност.Път като път.Останхме в Нормандия два дена докато се разпределим и после потеглихме по пътя към Бавария.

[blood_dodo]

Пристигнахме по залез слънце в Довър. Барон Олей вече ни чакаше там. Настаниха цялата армия в палатки в полето и ни казаха да се явим на сутринта.
Още преди да пропеят първите петли някои от мъжете бяха на крак – твърде изнервени за да си лежат мирно и тихо. Когато баронът се събуди – а това беше доста след изгрева, нареди да се раздадат ризници от плетени метални халки на всички от армията. Отгоре ни наредиха да сложим бели табарди с герба на Олей – червен лъв, изправен на задните си крака. Но за мен беше приготвена специална изненада. Баронът ме повика при себе си:
-Грийвър, ти си един от малкото мои рицари, които ще се присъединят към този величествен поход. – изсумтях. Бях един от малкото, които ако откажеха, щяха да бъдат обявени за предатели. – Ще водиш армия, която ще представи мен и цялата ми фамилия. И трябва да изглеждаш подобаващо. Ела с мен до ковачницата.
Почудих се какво ли ме очаква там.
-Ааа, бароне, добър ви ден! – Ковачите си позволяваха такъв език, защото бяха майстори и не познаваха господари – може да изпълняваха поръчки, но никой не можеше да ги накара да работят насила. – Ваш'та поръчка е готова. За тоз' благороден господин ли е? – и ме изгледа под вежди. – Да, за него тряб'а да е. Ще му е по мярка.
Нито едно от предположенията ми не се оказа дори близо до истината. Ковачите ми връчиха чисто нова броня. Но не някаква си обикновена, която помага само срещу кинжали, а истинска, завършена броня, подплатена с мека кожа, предвидена за по-студен климат. Беше съвършена. Металните плочки се застъпваха на еднакви разстояния. Шлемът защитаваше носът ми, а самите плочки бяха толкова дебели, че само препуснал конник с пика би могъл да я пробие. До нея стоеше чисто нов едноръчен меч. Балансът му – идеален. И черешката на тортата – ромбоиден щит, удобен за носене на гръб. И всичко това – оцветено в черно. Нямах думи. Успях да промърморя само едно: „ Перфектна е!” Когато я нахлузих установих, че при всяко мое помръдване плочките се раздвижват подобно на люспите на риба. Почти не ограничаваше движенията ми. Баронът изглеждаше доволен:
-А сега да те представим на армията ти.
Жалко само, че от табарда, препасан с колан през кръста, се показваха единствено ръцете и краката. Но хората бяха впечатлени.
-Оставате тук още една вечер, а утре сутринта тръгвате към пристанището. Оттам през Ламанша ще ви пренесат товарни кораби и ще ви оставят в Източна Бавария, където ще бъдете преразпределени и оттам започва похода ви. И нека Бог бди над вас!

Малко преди да достигнем пристанището един закачулен конник се присъедини към редиците ни. Под плаща му проблясваше стомана.

[TheBeast]

Френските земи бяха благоприятни за поход.Чакаше ни доста път през френските и немските земи.А и прозвизиите бяха намалили значително,откакто поехме от Англия.Докато минавахме през китни френски селца хората ни приветстваха и викаха:
-Армията на бога е с нас!
Нашата армия не наброяваше много,но всеки път като минавахме през някое село поне по 10 човека се присъединяваха към нас,а това от една страна бе хубаво,но от друга бе лошо заради храната и водата.Стигнахме след два дена река “Рейн” и решихме да направим лагер за да починем малко.Разпределих хората да съберат сухи дънери,дърва и шума.Беше есен и шума се намираше в изболие,защото на шума се спи по меко,а дървата трябваха за огън.Реших малко да полувувам и поканих Ричард и Джордж да дойдат с мен в гората.Взехме лъкове и стрели и тръгнахме тихомълком вдън горите тилилейски.
Аз убих един благореден елен,Ричард един тлъст глиган който го нападна,но Ричард съумя да извади къмата си и да намушка животното в сърцето.Джордж пък успя да улови 6 яребици който за него не бяха хич малко.Донесохме улова в лагера.Накладохме огън и сложихме елена и глигана да се пекат,а яребиците бяха напраени на супа.Аз,барона и другите седнахме край огъня и почнахме с историите за слава и чест който бяха преобърнати в жени и гуляй в който барона бе най-добър.Когато всички си леганаха само аз и Джордж останхме край огъня,малко поопиянени от виното и вкусно приготвеното свинско и еленско.Погледнах Джордж който гледаше в земята и си дялкаше парче дърво.
-Е,Джордж…Как си?-попитах малдежа
-Добре съм,сър!
-Нещо има?
-Мъчно ми е за дома,но тръгнах заради парите….
-Много хора тръгват заради парите…
-А Вие за какво тръгнахте,сър?
-Аз ли…..Заради честта,че се наричам рицар…А ти…Би ли желал да станеш рицар?
-Някой ден,когато се докажа пред себе си и пред останалите..-каза младежа
-Умно се изрази Джордж-казах аз,подадох му ръка и се оттеглих в палатката си.
На следващия ден изградихме стретегия как да се движим по-бързо и да делим провизиите точно.Вечертта отново бяхме край големия огън и обсъждахме какви ли народи ще видим по-натам и дали са ще се присъединят още армии към нас.Полека-лека отново потеглихме на път,следвайки река “Рейн”.След леко гористата местност навлязохме в широки обрасли полета.Барона отвреме навреме сумтеше и викаше:
-Боже колко много необработена земя има…Само ако аз имах тези вледения ти да видиш Лексгън как щяха да бъдат обработени.
-да дааа….-казах аз и махах с ръка
Когато успяхме да прекосихме неравното поле,нявлязохме във огромна непрогледна гора и точно на входа и пренущувахме.После продължихме,движехме се срещу изгрева за да знаем,че вървиме на изток.Докато бяхме в гората по пладне някъде от храситите се пршумоли.Вдигнах ръка и спряхме.Извадих леко меча си и се ослушах.Две просвистявания минаха близо до ушите ми,обърнах се и видях две стрели забли се на близкото дърво.Един от пиконсците имаше невероятен късмет.От храсите прозвуча-АТАКААА!!!.Оттам наизкочиха педесетима разбойника.Последва бой от който бяха покосени от мечоносците и поконосците-едни бяха намушкани,други съсечени…10 наши паднаха.Последния оцелял от разбойниците каза само:
-Очаква Ви по-голямо нещо от нас!- и умря
Продължихме напред и най-накрая излязохме от гората.Обаче там ни очакваше военен дивизон от около 300 души-100 стрелеца,100 пиконсци и 100 конника.Нашите стрелци бяха по бързи и пратиха веднага залп към врага.Настана дъжд от стрели.Прикрихме се,но един падна заради безчинството си…барона.Отидох до него,а той само ми рече:
-Ти ръководиш армията вече Лексгън,моето време явно е дошло…-кървава вадичка потече от устата му и главата му падна безжизнена назад.Вече ръководех армия и изревах на мечносците и пиконсците да излязат напред.Вражите конници препуснаха към нас,дадох заповед на рицарите да се справят с конниците.Нашите пиконосци мушкаха наред и те бяха намушквани.Мечносците се справяха учудващо добре,поразиха половината враг.Рицарите ни съумяха да спрат конниците и да ги намалят драстично то 100 на двайсетина като нито един рицар не падна.Имаше после доста убити ранени или осакатени от нашите.убитите наборяваха някъде около 150 човека което бе много лошо за нас.Обаче оскатените искаха да продължим.Поех армията и пордължихме напред.За няколко дни прекосхме няколко планиниски връха където вече имаха сняг.От изток променихме марширута си на юг към Бавария.Хората ни посрещаха и отпращаха с почести и малко провизии.Слизането на юг бе доволно добро без особени проблеми освен недохранването и изтощението което вече върлуваше над цялата армия.Стигнахме със сетни услия в Северна Бавария където бяха доста армии пристигнали,но повече се забелязваха дивизиони на Бавария.Когато и ние пристигнахме един пратеник дойде при нас и поита кой е барон Корнуел.Обясних,че той е загинал на бойното поле и аз съм поел армията.Пратеника обясни,че трябва да се слезе в Южна Бавария където трябва да чакаме други англииски армии,но межехме да починем тук.Последва пак лагер и после отново на път.Пратеника каза на сутринта,че два дена път оттук е до сборния пункт на англииските армии.Потеглихме бавно и прекосихме полета,гори и села докато не стигнахме сборния пунт-Южна Бавария.Оттам ни разпределиха да си намерим място за лагер и да чакаме.Дадох заповед за лагеруване близо до една рекичка и събиране на провизии.Най-накрая стигнахме първа точка от похода.Бог найстина е с нас!