Пиратска история

[paksizabravihpass-a6efe!]

Битката

Гледах със сълзящи очи останките на КРадецки.
–НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! – извиках аз. Гърлото ми се пълнеше с дима от пристанището. – Ще си платите – тихо прошепнах аз, за да не ме чуе никой. Дигнах очите си, в които гореше пламъкът на омразата. Извадих двете си шпаги и тръгнах след останалите, които търсеха въоражение.
–Бързо, към укреплението – извика един от местните. Укреплението не бе кой знае какво, но поне бе навътре в сушата, имаше оръдия и не можеха да ни обстрелят с флота.
–Окей, ще ни трябва добра организация. Първо, искам всички жени и деца да се евакуират незабавно – викнах аз.
–Къде – попита плахо един селянин – от малкото на острова.
–В планината. Има доста пещери. Повечето ги знам, но не мога да ви водя там. Намерете човек, който познава местността. Аз оставам да се бия. Всички, които не искат да остават са свободни да си тръгват. – доста хора се поколебаха. Някой тръгнаха, но повечето бяха с нас. Едно чувсто за вина само не ми даваше покой – може би аз бях донесла опасността със себе си и сега всички тези смели мъже щяха да заплатят за това... – Проклятие, триста дяволи и осемнайсет вещици! И никаква следа от бутилката ром! – казах аз ядосано. – Имаме ли барут?
–Достатъчно за... – човекът се поколеба.
–Е, добре, няма значение. Всички, бързо в крепостта. Залоствайте вратите и... СЕ МОЛЕТЕ, ЗАЩОТО ЗАГУБИМ ЛИ,ЛОШО НИ СЕ ПИШЕ! – чуха се звуци на одобрение. Тук много ме харесваха.
Инвазията започна – видяхме акостирането на огромния, черен кораб, който ни бе преследвал същия ден. На заревото от пламъците той изглеждаше злокобно триумфиращ. “Не още” – помислих си аз и се прицелих с оръдето към слизащите хора. Още не бяха в обсег.Малко по малко точиците, които представляваха враговете ни, наближаваха.
–Спокойно... Прицелете се в средата на групичките... Така... Изчакайте... Още малко... ОГЪН!
Множество трупове се разхвърчаха. Тревата се напои с кръв. Тук-таме бяхме улучили сандъците им с барут и имаше вторични взривове, които увеличаваха броя на жертвите. Гледах потресена – никога не приемах смъртта леко. Видът на обезобразените тела и разхвърчалите се крайници ме подтисна. И все пак не исках аз да стана такъв труп, така че продължих да се целя и да сея хаос и смърт. Лошото бе, че бяха твърде много и се разпадаха на малки групички, така че броят на умиращите от един залп спадна значително. Но аз мислех и в перспектива – когато армията се приближеше достатъчно, оръдията ставаха безполезни.
–Имаме ли запалителни смеси? – попитах аз, зареждайки топа отново.
–Барутът ще стигне само за оръдията, и то не е сигурно! – последва незабавният отговор.
–А случайно да имаме водка? – тук усетих усмивка.
–Не предпочиташ ли ром?
–Няма да го използвам по предназначение. Искам запалителна смес, а спиртът ще свърши работа... Надявам се да опазим рома читав... Макар че животите ни са по-важни.
–Отивам да донеса водката! – каза той, а аз продължих да стрелям. Ръцете ми бяха изпотени, от челото ми се стичаха вадички. Забъсах се с кърпичката си и продължих. Исках да минем без жертви. Ако видех, че губим много хора, мислех да се откажа. За сега обаче нямах такова намерение – за момента получавахме само безответни удари.
–Ето я водката – стресна ме глас зад гърба ми. Бе вече доста светло заради пожарите и аз видях, че човекът е моят лоцман Рони – Какво си намислила, Джен?
–Ще видиш... – казах аз и започнах да изсипвам съдържанието на бутилката около крепостта. Рони ми подаваше още бутилки и накрая около оградата имаше добре напоен със спирт периметър. – Добре. Имаме кибрит, нали? А и врагът наближава – всичко е по план.
–Почти излезнаха от обхват, мис – съобщи ми човек от местните.
–Добре. Излишния барут сипете в бурета. Сложете им и фитили. Но преди да излезат от обсег – един последен залп! – с този залп свалихме повече от очакваното, но врагът все още бе с огромно предимство. – Сега ги стреляйте с пушките! А, и дайте кибрит. – и след като получих кибрита, оставаше само да чакам. Толкова се бях улисала в битката, че даже чак сега се сетих за Джони. Потръсих го с поглед – той жънеше успехи. Беше се самопровъзгласил за командир на източната част от укреплението – даваше заповеди, стреляше и се справяше перфектно със задълженията си. Личеше си колко е смел. – Хей, Джони, как върви?
–Доста добре. Но сега съм мааалко зает – каза той с присъщото си чувство за хумор и свали още един от враговете ни. – Разбрах, че си намислила нещо. Ще споделиш ли?
–Ще видиш, когато влезнат в обхват. Ще останат доста изненадани... – и точно тогава пъвите попаднаха близо. Не точно на линията, но щяха да я минат, коато клечките попаднеха там. Метнах три клечки. – Сега зарежете това. – казах аз, когато съотборниците ми – така ги приемах – започнаха да гледат удивено. – Взимайте буретата с барут и палете фитилите!
Намалихме врага значително, но все пак недостатъчно. Барутът свърши, патроните също привършваха. Отчаянието взимаше връх. Освен това започнаха да обработват главната порта. Чудех се дали да не избягаме през задната врата. Но тогава оставахме незащитени и мнозина щяха да умрат. Пълно бедствие! Огледах се, за да видя няма ли нещо друго, което ще можем да използваме, но видях само множество камъни и... КАМЪНИ! Тогава ми дойде идея. Взех няколко, понеже вече патрони имах само в револвера, и започнах да целя нападателите. Не че смятах, че имам голям шанс, но все пак. Вече се знаеше, че ще се бием в крепостта, но все пак не ми се чакаше със скръстени ръце. Те също не стояха просто така – стреляха ни, по наш маниер, с бурета с барут, обстрелваха ни с куршуми и запалени стрели. Вече имахме няколко загуби и аз наредих по-младите, начело с лоцмана ми Рони, да се скрият в мазето и, при необходимост, да бягат през тайните тунели, които започваха от там. Ние нямаше да можем да се доберем до там при нахлуването. Вече целта ни не бе да оцелеем – това ни се виждаше невъзмжно. Целта бе да свалим максимален брой, преди да умрем. Взех някакъв лък – не бях свикнала с примитивното оръжие изобщо, но все пак исках да се включа в битката, без да взимам всички камъни на крепостта, която и без това скоро щеше да поддаде. Хванах тетивата, която изтеглих с нечовешки усилия. Това наруши координацията ми и срелата отхвърча нанякъде си. Тогава топнах едната стрела в наблизо търкаляща се бутилка уиски и я запалих. Използвах я като копие към един от съндъците с барут.Естествено, не улучих. Тогава от яд, безпомощност и отчаяние, метнах един камък към първия видян враг. Една стрела профуча на сантиметър от мен, но аз оцелях, за да видя няколко неща. Първото бе, че камъкът ми улучи целта си, напук на всичко. Второто бе срутването на главната порта, а третото бе тичащият Джони, който направо летеше надолу по стълбите към врага ни. В третото събитие аз видях едно истинско самоубийство и с не по-малка доза самоубийственост се затичах да го настигна. Долу армията влизаше трудно.
–Какво, по дяволите, правиш, Джони? Никой не е поставил под въпрос лудостта и смелостта ти.
–Нали се е видяло, че сме мъртви. Нека поне не гледам, а?
–Целта не е да оцелеем, целта е да не сме капо! – цитирах аз приятелите си отново. – Трябва да убиеш максимално, преди да те повалят. А за това се нуждаеш от група. Окей?
–Хаха.”Да не си капо” – добре казано. Дадено, капитане – усмихна се той, а в помещението вече влизаха воини. Извадихме сабите и се подготвихме за защита – идваше помощ откъм стълбите, но ние трябваше да удържим дотогава.
Хвърлихме се в смела атака. Смела, но не прекалено разумна, както се оказа впоследствие. Въпреки всичките ни умения периметърът около нас все повече се стесняваше, а пътят за бягство бе отрязан своевременно. На практика бяхме обградени и дори и да успеехме да дочакаме подкреплението, трудно щяхме да се измъкнем от ситуацията.
–Къде са парите за подкупа, когато най-много ни трябват? – изръсих аз, макар че изобщо не ми беше до шеги. Като повечето ми необмислени действия през последните два дни, това също имаше неочакван резултат – обградилите ни бойци започнаха да отстъпват назад. С Джони се спогледахме учудено. Мигове по-късно разбрахме, че войниците правят път някому. Пред очите ни се появи грозноват, възрастен капитан. Върху покритото му с всевъзможни белези лице се четеше странна смесица от строгост, надменност и прикрит страх. Изгледа ни с презрение и каза:
–Вие ли сте пиратите Джени Браунс и Джони Джоунсън – изгледахме го отвисоко и кимнахме последователно. – Арестувани сте в името на Испанската корона.
–Секунда. – извиках аз. – Какво ще стане с мъжете горе?
–Ще бъдат съдени за държавна измяна. – каза той с гадна усмивка.
–Те нямат представа кои сме. – намеси се Джони. – Излъгахме ги. Надявахме се да не дадат жертви.
–Имам предложение за вас, капитане. – казах аз. Тогава опрях револвера в гърлото му – Предложение, на което не можете да устоите. Ако ви убия после и аз ще умра. Но за да си пират, едно от условията е да не цениш живота – нито чуждия, нито пък своя. Ако кажете, че сме се съпротивлявали сами, всички ще ви повярват. Вие сте авторитет, пък и ние ще потвърдим версията ви. Ако откажете да съдействате... е, нека да си говорим за хубави неща. Пък и нищо не губите, пускайки селяните да си вървят.
–Оставете ги да си отиват. Те не са част от сделката ми. – пуснах го и дадох напред ръцете си. С лек жест му подсказах да оковава.
–А, само един въпрос, ако позволите. Каква точно е сделката?
–Не позволявам – отсече капитана и изчезна в редиците войни.
–Jimmy… - прошепнах аз. Още ми бе тежко за кораба, но поне повечето екипаж се отърва благополучно. Сега вървяхме към незнайната си участ...

Продължавам да агитирам за коментари.

[Wolfy]

Стояхме затворени в клетки ,дълбоко в трюма.Крачех напред назад и малкия си затвор,в съседната клетка Джейн гледаше морето през малка кръгла дупка в дървото.Седнах на пода и иазвадих картата от ризата си.Разгърнах я на пода и започнах да търся испански градове.Хъмм....май-ще пътуваме дълго.Мушнах картата в ризата си и затворих очи.Корабът скърцаше,под напора на вълните.Чуваше се приглушената музика на акордеон горе на палубата.Моряците си повдигаха настроението през дългите плавания в морската шир.Когато си окован може да се замислиш за морският живот.За свободата да плаваш надлъж и нашир.Дали ще си капитан или юнга...няма значение ти си свободен.От горе дочух:
"Аз вятър любим съм на всеки моряк, надежден и мощен другар съм желан: със облаци соча им аз моя бяг над южния, ширния, син океан.
По хлад и във пек след кораба лек препускам аз, яхнал вълна; сред светлия зрак и в нощния мрак издувам му всички платна."
Изведнъж нсе чу някакво тропане,светлина нахлу в трюма.Вратата се отвори и по стълбите слезе някакъв моряк.Дъските се разскърцаха.Той спря пред клетките ни.
--Капитанът нареди да измиете палубата.--каза ни.ключовете се завъртяха в ключалката.Желязната врата се отвори.Аз се изправих.Моряка отиде да отключва клетката на Джейн.Докато беше с гръб към мен,аз го хванах и понечих да му счупя врата.
--Господин Джоунс не мисля ,че ще постигнете нещо с това освен да си навлечете гнева ми.--завъртях се с моряка пред мен.На стълбите седеше капитанът,същия ,който ни арестува в името на испанската корона.
--Какво ще правиш след като го убиеш?--попита ме той.Аз пуснах моряка,който побърза да се отдалечи от мен.
--Вместо да излагате хората си на смъртна опасност можехте да ги накарате да измият плаубата.--казах му аз и отключих клетката на Джейн.
--Ела те тук.--и ние излязохме при него.Наоколо беше спокойно.Един шишко седеше на бъчва до мачтата и свиреше с акордеона.Моряците опъваха платната.Един юнга седеше на носа на кораба и се любуваше на малкото си свободно време преди да се върне пак в кают компанията да бели картофи или да мие чинии.
--Вие пиратите сте свикнали на безгрижен живот,не знаете какво е живот в морето.
--Нима?--каза му Джейн.
--Точно така,а сега се залавяйте за работа.--остави ни една кофа с вода и парцали и се отдалечи от нас.
--Нещо крие.--казах на Джейн.И започнахме да мием палубата.

[paksizabravihpass-a6efe!]

Захванах се с миенето – никога работата не ми бе тежала. Дразнех се на унижението, че ме командват, иначе често разчиствах Jimmy, преди да го потопят. Чудех се защо капитана прави това – за да ни унижи, да ни ядоса? Не разбирах – наистина ние бяхме на кораб, но имаше лодки все пак – имахме вариант за бягство. Може би ни предизвикваше и наблюдаваше. Беше доста странен. Използвах един миг да изкръшкам малко и хвърлих един поглед към морето. Където и да отивахме – а определено не бе на хубаво място – морето щеше да ми липсва. Чух стъпки и се направих, че мия . Бях се отдалечила от Джони и за миг се почудих дали не е той. Не вдигнах глава, но с периферното си зрение видах, че е капитана. Гледаше ме със странно умиление.
–Да, капитане? – казах аз. Той излезна от унеса, в който беше изпаднал, и каза:
–Продължавай да работиш и довечера може да вечеряш нормално. – каза той и отиде на някъде.
–Колко странно – казах аз. След малко видях сивокос стар моряк с добродушно изражение.
–Искаш ли да ти разкажа исторята му? – каза той и кимна към отдалечаващия се капитан. – Много тъжна история. Преди години пирати убиха дъщеря му при атака. Сега щеше да е на твоя възраст. Наскоро се подразбра накъде може да са се насочили убийците й, но нещо му попречи да иде.
–Боже... Ето защо ни мрази толкова! Понеже сме пирати!
–Не бих казал, че мрази теб. Ти много приличаш на Джозелин – дъщеря му. Пък и пирати-мъже убиха момичето – капитанът още не може да приема жените като злосторници.
–Гадна история... почти колкото моята. Но не е време за самосъжаление. Как ти е името, междувпрочем?
–Уолтър Джефрис. А ти си легенда из моретата. Седем пъти си избягала от Испанския военноморски флот! – тук скромно свих рамене, макар да се гордеех с това постижение доста.
–Да, но не успях да се измъкна, нали?
–Но не те победи флота – намигна ми стария морски вълк. – Опа, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно
–До скоро, Уолт. – казах аз и се върнах при Джони да му разкажа новините.
До вечерта с Уолт се засякохме още няколко пъти. Получих информация за нещата, които е обичала Джозелин, за предпочитанията й. Основната ми цел бе да манипулирам капитана, но дълбоко в себе си му съчувствах, и се надявах да му върна изгубеното. Поне за една вечер. Научих и накои малки подробности в дръжанието й, за отношенията й с баща й. Все полезна вътрешна информация. Изненадващо, но и екипажът таеше симпатии към мен и даже ми помагаше. Преди да влезна Джони ми даде един, незнайно откъде изкопан, нож:
–За всеки случай... Пази се, момиче – каза той и се запиля. Аз натиснах дръжката на вратата леко нерешително. Каютата бе просторна и добре обзаведена. Но не това се наби в очите ми, а десетките портрети – явно на Джозелин. Приликата между нас наистина бе удивителна. Когато ме видя, дъхът на капитана за малко секна, а очите му се ококориха – с липсващата прическа и мъжките дрехи, с които обикновено бях, приликата бе съвсем бегла. Но сега човекът ме гледаше като привидение. Докато той седеше вцепенен, аз седнах безгрижно на масата. Капитанът се съвземаше.
–Знаеш ли чий са тези портрети? – попита той. Аз се направих на разсеяна. – Повечето са на дъщеря ми. Знаеш ли нещо за нея? – погледнах го учудено – не исках да разбере, че се опитвам да го манипулирам. След кратка пауза той продължи – Приличаш много на нея... – не исках да развалям прикритието си и попитах:
–Какво стана с нея?
–Убиха я пирати.
–Съжалявам...
–Никога няма да се примиря... Но вече изгубих правото си на отмъщение...
–Защо, какво се е случило? – вече искрено заинтригувана попитах аз.
–Преди известно време попаднах на следите на убийците й. Щях да напусна службата си при краля и да търся сметка на негодниците. На краля това не му се понрави. Изпрати хора да отвлекат жена ми. Сега съм негов роб – ако откажа да правя каквото иска, ще я убие... Не знам защо изобщо ти казвам това... Просто приличаш много на Джозелин – така се казваше дъщеря ми – и не искам да останеш с лошо впечатление... Бих ви пуснал, но не съм в състояние...
–Аз изгубих баща си по същия начин. – не можах да се сдържа аз.- Само че в моя случай го убиха кралските войници. И аз искам отмъщение. – при тези думи изведнъж лицето на капитана стана сериозно и напрегнато.
–Какво знаеш за произхода си?
–Баща ми е пирата Джими Браунс. Не си спомням майка си, а никога не събрах смелост да попитам баща си – страхувах се да не го нараня...
–Време е да разбереш някои неща за себе си. И защо испанския крал те гони толкова ожесточено. Не е понеже си пират... За обикновените пирати не се хаби толкова флот и пехота...
–Е, коя съм тогава?
–Ти си незаконното дете на предишната наследница на короната. Тя не се омъжи след връзката си с баща ти и няма други деца. Сегашния испански крал ти е братовчед по майчина линия.Макар да си дете на любовта, ти имаш законното право да си поискаш трона. За това той прати всички след теб. – не можех да повярвам...просто не можех. Но един въпрос не ми даваше мира:
–И все пак, защо умря баща ми?! Трябва... трябва да знам... – сълзите ме задавиха и успях да изрека само това.
–Майка ти не е можела да те вижда, понеже положението е било деликатно. За това баща ти редовно й е носел сведения за теб. Тя е искала да имаш достойно бъдеще. Да си получиш наследството. Затова е била ликвидирана. А баща ти е започнал да се рови из обстоятелствата околко смъртта й, преди да е била погребана. Подозирал е твърде много. Пък и е щял да ти каже коя си. Не са могли да рискуват. Понеже обаче избяга, си помислих, че може да ти е казал. – бях потресена. В един момент бях пиратско дете, свикнало с простота и яснота. В следващия миг се оказах наследница на Испания, обградена от лъжи и интриги. Бе прекалено много за да успея да го приема веднага. Нуждаех се от време. И от много, много качествен, но най-вече количествен, ром.

[SoulRipper]

Както казах вече ми е много интересно и моля продължавайте.

[paksizabravihpass-a6efe!]

10х за готините отзиви Радваме се, че се харесва някому.

[paksizabravihpass-a6efe!]

За съжаление няма да постваме повече, поне за известно време, понеже си търсим издател. Ако не намерим ще постнем историята. Това е за сега, главите се множат, стискайте палци.

[SoulRipper]

Еее..дадохте ни да вкусим само част от произведениято ви...

Искаме още.

[Wolfy]

Продължението в книжката. (дай боже)

[blood_dodo]

А къде е книжката?

[paksizabravihpass-a6efe!]

Ако стане работата, ще ти дам :Р