Събудих се от звъненето на будилника.Дзънкането му звучеше сякаш някой удря чувал с котки в стената.Измъкнах се от завивките като плужек от черупка и отидох в банята.Измих си зъбите,облякох си ризата и панталоните и седнах в кухнята. Погледнах календара 25.06.1934.Мразя понеделниците!Днес май ще мина без препечени филиики.Отидох в коридора намъкнах се в шлифера си,прибрах колта и излязох отвън.
--Добър ден!--поздравих милата стара дама с 8 котки живееща до мен,а после заключих вратата.Три щракания,чудя се защо ли си взех такова нещо.Слязох по стълбите за да тръгна отново по забързаната река на цивилизацията.Стъпих на тротоара пред блока.
--Горещи новини.Загъдчния кръстник нанася нов удар.Прочетете всичко за това.!--вестникарчетата крещяха по улицата.
--Ей хлапе!--викнах на едно 10 годишно момче с каскет.
--Осемдесет цента.--Да предположих ,че този млад бизнесмен няма да ми даде да погледна безплатно във вестника.
--Благодаря ви мистър.--още на първа страница"Тайнственият кръстник прави нов удар,Ограбена е националната банка.Очевидците са беследно изчезнали."Изведнъж някаква сянка покри четивото ми.Вдигнах очи и бързо отскочих настрани за да избегна водата ,която побърканата бабка от третия етаж така се забавляваше да хвърля върху гражданите.
--Хей луда жено,ами ако ме беше заляла с тая вода?--
--Изкъпах кучето.А като те гледам една баня няма да ти се отрази зле.--
--Хей какво ми е?--
--Хе хе хе--и се прибра.
--Ще ти открадна ченето.--и се запътих към полицейския участък.Оживен ден.Разни коли минаваха по улицата и бибипкаха със смешните си клаксони.Аз нямах кола,а и не исках да карам нещо което прелича на богомолка.След 15 минути бях пред участъка.Oт тук представителите на закона и реда тръгваха на поход срещу злите закононарушители или просто се тъпчеха с кафе и понички.Напоследък нямаше много работа за нас детективите и често практикувах второто,малко се тревожех за коремчето си и за това ,че ми се налага да си поотпусна колана.Та както казах няма работа.Наскоро помагах за издирването на една котка и спасяването и от дървото.Още ме боли гърба.
--Здрасти Макс.Чух ,че някаква котка се нуждае от услугите ти.--
--Да,някой и е задигнал котешката храна.Ха ха ха--засмяха се.
--Прикрии си зурлата защото ще кажа на месаря за теб.Смей се кюфте.--подминах ги с лек присмех,но един от тях ми подложи крак и паднах по лице.
--Както казах скрийте се.--
--Тъй вярно господин неудачник.Ха ха ха.--изтупах прахта от себе си и влязох в сградата.
--Мяуу!--поредната подигравка.
Качих се по стълбите и отидох в детективския отдел.Седнах на бюрото си,а там ме чакаше едно писмо.
"Нуждая се от помоща ти.В голяма беда съм.Той ме преследва.Ти си последната ми надежда.".Е да ама всъщност пишеше "Помощ някой задигна буркана ни със сладко!".Смачках писмото и го метнах в кофата.Ех да имаше някой вълнуващ случай.Мисля си,че ако сега телефона извъни и някой ми се обади ще е добре.Живота е скучен.Пък и не съм се задомил да имам поне нещо вълнуващо в живота.Но на мен такъв живот ми харесва.Аз съм нещо като ленив котарак,който иска само да го хранят,обичат и никога да не го напускат.Хе хе аз съм един ленивец и това ми харесва.Но когато има случай ставам истинска фурия.Даа имах наистина вълнуващи случай.А сега гния в някаква барака ,която се води за полицейски участък.Тука дори тоалетните не стават.Преди сградата май беше старчески дом.Или нещо такова на поне сто години.Започвам да се чувствам като бабка.Това ми напомня за онази дърта вещица. Отпуснах се на стария стол.
"Прас"--По дяволите!--и започнах да се повдигам от земята.
Драматично упорити
-
Phoenix_Down
- Лейтенант (Lieutenant)
- Мнения: 355
- Регистриран: вт мар 15, 2005 5:28 pm
- Местоположение: Atlantis
- Контакти:
Животът напоследък не струваше. Намирисваше на война, е, и на доста други още по-неприятни неща, все пак бяхме в Чикаго. Всеки се опитваше да изкяри доколкото може сега, защото за после не се знаеше. Ето ме и мен, поредният детектив, опитващ се да припечели достатъчно пари за кафе и понички по честен път. Тоест загубеняк, който не може да намери келепира дори с карта и компас в ръка. Жените разбират това още с първия си поглед и ме избягват. Е, може би има нещо общо и с това, че в лицето изглеждам като уцелен от таралеж, летящ по балистична крива със значителна част от скоростта на звука. Пиянството не прощава никому, особено на човек, който отива после на работа, а тя е свързана с преследването на типове, които не искат да бъдат преследвани. Лицето ми е толкова нашарено с белези, че мога да си играя на шах върху него. Е, поне с пиенето приключих. Вече не близ... добре де, не се наливам докато не падна под масата, а всичко преди това състояние е приемливо, нали?
И така, вече познавате Кристофър малко по-добре. Да, наистина се казвам Кристофър. Викайте ми Крис.
В този един момент съм на път към Участъка, където прекарах по-голямата част от живота си. С кола при това, да не повярваш. Спирам пред участъка, блъскайки 7-8 кофи, като съдържанието на една се разпръсква върху цялата кола. Карам кабриолет, разбира се.
-- Голям съм карък -- мисля си, докато се тупам и гледам тъжно подгизналите от нещо, което по-добре да не заглеждам, дрехи. Офисът беше на една плюнка разстояние. Буквално. Избърсах разтичащата се бяла течност от косата си, преглъщайки напиращия порой псувни и влязох в участъка.
-- Оооооо Крис, как сме? Съвзехме ли се след снощи? – Не знам защо, но никой вече не се интересува, че не съм същия закоравял пияч и вече не прекалявам по заведенията. Ех, трудно се забравя старата слава.
-- Как успяваш да ходиш по права линия бе, снощи изпи колкото за трима, и точно толкова бяха необходими да те отнесат до вас. – Добре де, излъгах. Още прекалявам с пиенето. Веднъж пияница, цял живот пияница.
-- Много съм си добре даже -- отвърнах пресилено бодро. Истината беше, че зверски ме цепи главата, но никога не бих си признал. Той ме удари приятелски по рамото, което предизвика нов взрив в главата ми.
– Ами ти как си – попитах го, връщайки му жеста няколко пъти по-силнол. -- Успя ли да хванеш някоя болест от онази, как и беше името... Бобси... Тотси... ааааа, Нанси.
-- Много добра беше, даже и за тебе щеше да остане, ако не се беше усмъртил така, -- отвъна щатния шегаджия и женкар на участъка, Боб.
-- Не се и съмнявам, бая голяма си беше. Оставям те насаме със спомените ти, моля те не ги споделяй с мен, и се качвам в офиса. Макс появи ли се вече?
-- Появи се, да. Абе, на какво мирише така? И какво е това по дрехите ти? А по косата ти? Да не е дошла пак баба ти на гости?
-- Ха. Ха. Ха. Много смешно. Качвам се горе, ако на някой съм му притрябвал.
Да бе. Какъв беше шансът за това? Двама неудачници детективи. Кой би ни възложил нещо по-важно от изчезнала котка или свалянето й от някое дърво? В интерес на истината, точно такъв беше последният ни случай. Проклет град.
Отворих врата тъкмо навреме, за да видя как Макс се надига от останките от древния си стол. Добре, че е седнал на него преди мен, помислих си. Влязох вътре, смеейки се, докато не се спънах в протъркания килим, изпъстрен с петна в мислими и немислими цветове, целия на дупки от цигари. Пльоснах по лице и беше негов ред да се засмее.
-- Дяволите да те вземат! На какво се хилиш бе, същия си като мен! Може да имам два леви крака, но на теб и ръцете са ти леви!
След тази приятелска шега се настаних зад бюрото, качих си краката на него, запалих цигара, издишах облаче дим, още не се бях научил да правя колелца както трябва, захлупих си лицето с един вестник и заспах, чакайки нещо да се случи. Освен да падна, друго едва ли щеше да се случи. Проклет град.
И така, вече познавате Кристофър малко по-добре. Да, наистина се казвам Кристофър. Викайте ми Крис.
В този един момент съм на път към Участъка, където прекарах по-голямата част от живота си. С кола при това, да не повярваш. Спирам пред участъка, блъскайки 7-8 кофи, като съдържанието на една се разпръсква върху цялата кола. Карам кабриолет, разбира се.
-- Голям съм карък -- мисля си, докато се тупам и гледам тъжно подгизналите от нещо, което по-добре да не заглеждам, дрехи. Офисът беше на една плюнка разстояние. Буквално. Избърсах разтичащата се бяла течност от косата си, преглъщайки напиращия порой псувни и влязох в участъка.
-- Оооооо Крис, как сме? Съвзехме ли се след снощи? – Не знам защо, но никой вече не се интересува, че не съм същия закоравял пияч и вече не прекалявам по заведенията. Ех, трудно се забравя старата слава.
-- Как успяваш да ходиш по права линия бе, снощи изпи колкото за трима, и точно толкова бяха необходими да те отнесат до вас. – Добре де, излъгах. Още прекалявам с пиенето. Веднъж пияница, цял живот пияница.
-- Много съм си добре даже -- отвърнах пресилено бодро. Истината беше, че зверски ме цепи главата, но никога не бих си признал. Той ме удари приятелски по рамото, което предизвика нов взрив в главата ми.
– Ами ти как си – попитах го, връщайки му жеста няколко пъти по-силнол. -- Успя ли да хванеш някоя болест от онази, как и беше името... Бобси... Тотси... ааааа, Нанси.
-- Много добра беше, даже и за тебе щеше да остане, ако не се беше усмъртил така, -- отвъна щатния шегаджия и женкар на участъка, Боб.
-- Не се и съмнявам, бая голяма си беше. Оставям те насаме със спомените ти, моля те не ги споделяй с мен, и се качвам в офиса. Макс появи ли се вече?
-- Появи се, да. Абе, на какво мирише така? И какво е това по дрехите ти? А по косата ти? Да не е дошла пак баба ти на гости?
-- Ха. Ха. Ха. Много смешно. Качвам се горе, ако на някой съм му притрябвал.
Да бе. Какъв беше шансът за това? Двама неудачници детективи. Кой би ни възложил нещо по-важно от изчезнала котка или свалянето й от някое дърво? В интерес на истината, точно такъв беше последният ни случай. Проклет град.
Отворих врата тъкмо навреме, за да видя как Макс се надига от останките от древния си стол. Добре, че е седнал на него преди мен, помислих си. Влязох вътре, смеейки се, докато не се спънах в протъркания килим, изпъстрен с петна в мислими и немислими цветове, целия на дупки от цигари. Пльоснах по лице и беше негов ред да се засмее.
-- Дяволите да те вземат! На какво се хилиш бе, същия си като мен! Може да имам два леви крака, но на теб и ръцете са ти леви!
След тази приятелска шега се настаних зад бюрото, качих си краката на него, запалих цигара, издишах облаче дим, още не се бях научил да правя колелца както трябва, захлупих си лицето с един вестник и заспах, чакайки нещо да се случи. Освен да падна, друго едва ли щеше да се случи. Проклет град.
Каллор: Командвал съм по армии от по сто хиляди души, жарта на гнева ми се е разстилала по цял континент, седял съм на високи тронове. Разбираш ли какво означава това?
Каладън Бруд: Да, въобще не се учиш.
Каладън Бруд: Да, въобще не се учиш.
-
Wolfy
- Лейтенант (Lieutenant)
- Мнения: 318
- Регистриран: съб окт 15, 2005 7:42 am
- Местоположение: Wonderland
- Контакти:
Седях на новия си стол с кожена облегалка и мятах моливи по тавана.Вече бях забил около двайсет и пет и сега висяха над бюрото ми.Не знаех,че имам толкова много моливи,а и не знаех защо ги имам.На бюрото до мен спеше Кристофър и хъркаше убииствено.Вестникът се повдигаше и спускаше.На прозореца беше кацнал някакъв гълъб,който тропаше с човка по стъклото.Скука.Изведнъж вратата се отвори и влезе капитанът Джеимс Сполдинг.
--Ставайте лениви безгръбначни.--аз станах и застанах мирно....,но не и Крис.
--Ставай лентяй!--и той удари с юмрук по бюрото ми.От трептенията двайсет и петте молива паднаха надолу...върху главата на капитана.
Той ме погледна малко ама съвсем малко намусено.
--Това е накакъв проклет заговор!Опитвате са да ме убиете а?--крещеше почервенелият ни шеф.
--Стана ли време за обяд?--леко се размърда Кристофър.
--ГЪРРР!--изръмжа капитана.
--Брой до три.Едно...две...три такаа....--говореше си Сполдинг мисля,че това беше неговият метод да се успокои.
--Това е новата ви задача.И пусна един голям жълт плик на бюрото.Знам ,че сте най-добрите.--
--Благодаря ви сър.--и той тръгна да излиза.
--А някой да знае защо улицата пред участъка е цялата в буклуци и кофи за буклук?--попита той.
--Не сър.--казах.
--Добреее.Захващайте се със случая.--и той излезе.
--Какво си направил?--попитах Крис.
--Аз?!Защо мислиш ,че аз съм блъснал кофите?--попита той с невинен поглед.
--Защото веднъж паркира в сградата.--
--Спирачките не работеха.--и отворих плика.
--Хъм...--пораслистих страниците.
--Какво?--попита колегата.
--Хъм...хъм...--
--Какво?--
--Хъм...хъм...хъм...--
--Дай ми плика!--той ми го взе.
--Прекъсваш потока ми от мисли.--казах аз.
--Този твой поток се движи със скоростта на охлюв прострелян в крака.--
--Охлювите нямат крака.--
--О...наистина ли?--
--Давай по случая.--
След малко бяхме пред сградата на път към колата на Крис.Той отключи своя кабриолет.
--Няма да седна в тая кочина.--казах аз.
--Махни обелката от банан и сядай.-- и тръгнахме към местопрестъплението.
--За какво мислиш ,че става дума?Самоубииство?--попитах аз.
--Незнам не ми изглежда правдоподобно-щастлив човек да се метне от седмия етаж защото съседката му го дразнела.--
--При мен живее една луда бабка на горния етаж.--
--Мисля ще е добре да отложих самоубииството.Виж това:"Човекът е загинал вследствие на удар с тъп предмет."--
--Ами тротоара обикновено е доста твърд.--
--Дали са го убили преди да го метнат?--Наближихме богат квартал.След едн завой видяхме опънататата жълта лента.Слязохме от колата и тръгнахме към полицайте,които гледаха някой да се мушне под лентата.Показах му детективската карта и влязохме в блока.Приятно беше за разлика от моя блок.Качихме се на седмия етаж,където ни посрещна още един униформен.След това влязохме в добре обзаведен апартамент.
--Не е пестил пари за мебели.--констатирах аз.
--И за храна.--каза Крис от кухнята.
--Защо винаги гледаш в хладилника?--попитах го.
--Знаеш ме какъв съм.--
--Хъмм погледни какъв полюлей тука има около двайсет крушки.И една е шчупена.--Разглеждах апартамента.
--А тук стената е раздрана.Като че ли с нещо не много остро.Хубав килим.Я виж ти това май е гилза.--взех я и я прибрах в плик.
--Щом има гилза защо няма следа от изтрел.Дупка в стената или дупка в тялото.--каза Крис от кухнята.Направих няколко крачки напред и погледнах през отворения прозорец през ,които се беше хвърлил човека.
--Високо е.--Погледнах рамката на прозореца,имаше следа като удар с чук или бухалка.
--Хей ела за малко.--повика ме Крис и отидох в кунята при него.Модерна кухня.
--Не открих нищо подозрително,жена му е добра домакиня.Подправките са подредени по азбучен ред.--каза той.
--Но ето тук е странното.--посочи ми тенджерата.
--Ястие за доста,доста пари.--в тенджерата имаше много долари.
--Едвали са се гласяли да ядат това.--
--Господа още ли сте тук?--каза някой от вратата.
--Да.--и отодихме при един полицай,които държеше няколко листа хартия.
--Загиналият е свързан с мафията.Разнасял е поръчки за босовете.Жена му е в участъка в момента я разпитват.Казала,че миналата нощ някой ги заплашил по телефона.--издекламира полицая и си тръгна.
--Тя не е ли била тук когато е станало престъплението?--попитах аз.
--Да отидем да я разпитаме.--
--Господа гледайте никой да не влиза ще се върнем.--казах на онези при жълтата линия облечени в синьо.
Качихме се в колата на Крис и тръгнахме към участъка.
--Ставайте лениви безгръбначни.--аз станах и застанах мирно....,но не и Крис.
--Ставай лентяй!--и той удари с юмрук по бюрото ми.От трептенията двайсет и петте молива паднаха надолу...върху главата на капитана.
Той ме погледна малко ама съвсем малко намусено.
--Това е накакъв проклет заговор!Опитвате са да ме убиете а?--крещеше почервенелият ни шеф.
--Стана ли време за обяд?--леко се размърда Кристофър.
--ГЪРРР!--изръмжа капитана.
--Брой до три.Едно...две...три такаа....--говореше си Сполдинг мисля,че това беше неговият метод да се успокои.
--Това е новата ви задача.И пусна един голям жълт плик на бюрото.Знам ,че сте най-добрите.--
--Благодаря ви сър.--и той тръгна да излиза.
--А някой да знае защо улицата пред участъка е цялата в буклуци и кофи за буклук?--попита той.
--Не сър.--казах.
--Добреее.Захващайте се със случая.--и той излезе.
--Какво си направил?--попитах Крис.
--Аз?!Защо мислиш ,че аз съм блъснал кофите?--попита той с невинен поглед.
--Защото веднъж паркира в сградата.--
--Спирачките не работеха.--и отворих плика.
--Хъм...--пораслистих страниците.
--Какво?--попита колегата.
--Хъм...хъм...--
--Какво?--
--Хъм...хъм...хъм...--
--Дай ми плика!--той ми го взе.
--Прекъсваш потока ми от мисли.--казах аз.
--Този твой поток се движи със скоростта на охлюв прострелян в крака.--
--Охлювите нямат крака.--
--О...наистина ли?--
--Давай по случая.--
След малко бяхме пред сградата на път към колата на Крис.Той отключи своя кабриолет.
--Няма да седна в тая кочина.--казах аз.
--Махни обелката от банан и сядай.-- и тръгнахме към местопрестъплението.
--За какво мислиш ,че става дума?Самоубииство?--попитах аз.
--Незнам не ми изглежда правдоподобно-щастлив човек да се метне от седмия етаж защото съседката му го дразнела.--
--При мен живее една луда бабка на горния етаж.--
--Мисля ще е добре да отложих самоубииството.Виж това:"Човекът е загинал вследствие на удар с тъп предмет."--
--Ами тротоара обикновено е доста твърд.--
--Дали са го убили преди да го метнат?--Наближихме богат квартал.След едн завой видяхме опънататата жълта лента.Слязохме от колата и тръгнахме към полицайте,които гледаха някой да се мушне под лентата.Показах му детективската карта и влязохме в блока.Приятно беше за разлика от моя блок.Качихме се на седмия етаж,където ни посрещна още един униформен.След това влязохме в добре обзаведен апартамент.
--Не е пестил пари за мебели.--констатирах аз.
--И за храна.--каза Крис от кухнята.
--Защо винаги гледаш в хладилника?--попитах го.
--Знаеш ме какъв съм.--
--Хъмм погледни какъв полюлей тука има около двайсет крушки.И една е шчупена.--Разглеждах апартамента.
--А тук стената е раздрана.Като че ли с нещо не много остро.Хубав килим.Я виж ти това май е гилза.--взех я и я прибрах в плик.
--Щом има гилза защо няма следа от изтрел.Дупка в стената или дупка в тялото.--каза Крис от кухнята.Направих няколко крачки напред и погледнах през отворения прозорец през ,които се беше хвърлил човека.
--Високо е.--Погледнах рамката на прозореца,имаше следа като удар с чук или бухалка.
--Хей ела за малко.--повика ме Крис и отидох в кунята при него.Модерна кухня.
--Не открих нищо подозрително,жена му е добра домакиня.Подправките са подредени по азбучен ред.--каза той.
--Но ето тук е странното.--посочи ми тенджерата.
--Ястие за доста,доста пари.--в тенджерата имаше много долари.
--Едвали са се гласяли да ядат това.--
--Господа още ли сте тук?--каза някой от вратата.
--Да.--и отодихме при един полицай,които държеше няколко листа хартия.
--Загиналият е свързан с мафията.Разнасял е поръчки за босовете.Жена му е в участъка в момента я разпитват.Казала,че миналата нощ някой ги заплашил по телефона.--издекламира полицая и си тръгна.
--Тя не е ли била тук когато е станало престъплението?--попитах аз.
--Да отидем да я разпитаме.--
--Господа гледайте никой да не влиза ще се върнем.--казах на онези при жълтата линия облечени в синьо.
Качихме се в колата на Крис и тръгнахме към участъка.
-
Phoenix_Down
- Лейтенант (Lieutenant)
- Мнения: 355
- Регистриран: вт мар 15, 2005 5:28 pm
- Местоположение: Atlantis
- Контакти:
Извинявам се за голямото забавяне. Приятно четене.
*************************************************************
Върнахме се в участъка, като този път съборих само една стратегически поставена кофа, чието съдържание полетя право към входната врата. Капитанът тъкмо беше излязъл да ни посрещне, чул отдалече бясното свирене на клаксони и неистово скърцане на гуми, съпровождащо всяко мое каране по улиците на града. Получи подарък право в лицето. Три всъщност. И шест в тялото. И един малко под тялото. Твърд и тежък. Кой луд пък изхвърля цели тухли на боклука в днешно време? Слязох от колата, изтичах на бегом до капитана, грабнах тухлата, защото кой знае кога може да ми потрябва, прескочих сгърченото му в ебрионална поза тяло и се затичах нагоре по стълбите към относителната безопасност на офиса, оставяйки Макс да замаже положението. На средата на стълбите различих името си сред неистовите викове. Започнах да прескачам по 3 стъпала наведнъж. Достигнах вратата, пресегнах се, отворих я със замах, изчаках двете секунди, необходими на Макс да се промуши покрай мен в стаята, затръшнах я милисекунда преди една настолна лампа да ми загрози лицето и заключих.
-- Крис, този път беше на косъм, -- каза ми Макс, дишайки тежко и отпивайки от аварийните запаси уиски на големи глътки. -- Кога най-после ще се научиш да караш както трябва?
-- Когато си купя нова кола, -- отвърнах му. -- На тази и без това нищо няма да й стане от малко блъскане.
-- Ами да, -- не се спря досадникът му с досадник. -- От толкова вдлъбнатини и драскотини няма място за новите!
-- Може да е неугледна, ама си е моя! Сега защо не вземеш да млъкнеш и не... Добър ден мадам! С какво можем да ви помогнем?
По дяволите! За първи път от месеци в офисът ни има красива жена и ние да не я забележим! Един господ знае какво първо впечатление сме й направили... не че е толкова трудно да се досетиш де.
-- Аз съм Даяна Ларкестър, вдовицата на покойния Бил Кател. Бях извикана на разпит, учудена съм, че не знаете за това. Капитанът ви не ви ли информира, че вече съм тук. Какво ви има на гърлото? -- Последният въпрос беше отправен към Макс, който усилено се опитваше да прикрие емоциите на лицето си с усърдно кашляне. Не особено успешно, но за щастие, или може би не чак толкова голямо щастие, тя не отделяше погледа си от мен.
Добре де, излъгах в началото. Въобще не съм толкова грозен. Въпреки непробиваемият ми непукизъм относно външният вид на автомобила ми, аз съм доста суетен. Имам един единствен белег, и той не беше получен от престъпник, а по време на един от онези весели кръчмарски въргали, които се получават, когато двадесетина пияни мъже се упътят едновременно към единствената тоалетна и някой настъпи друг. И белегът не беше на лицето, а малко по-надолу - на гърдите ми, от дясната страна. Човекът, който се беше опитал да ме намушка със счупена бутилка в сърцето явно не е бил изучавал особено усърдно анатомия в училище. Както и да е, факт е, че още хващах окото на жените.
-- Капитанът нямаше време и възможност да ни обясни, защото беше зает с един неотложен и доста ТЕЖЪК проблем, пък ние бързахме, -- опитах се да обясня дипломатично. -- Но това вече няма значение, готова ли сте да започнем с разпита?
-- Разпит... толкова неприятна дума, отправена към човек току-що загубил своя спътник в живота, не мислите ли?
-- Така си е, но ви уверявам, че под разпит имаме предвид просто да ви зададем няколко въпроса, отговорите на които се надяваме да хвърлят повече светлина върху въпроса. Не се опитвате да се измъкнете, нали? -- Ех, този Макс. Не можеше да не изтърси или извърши някоя глупост. Все аз трябваше да оправям кашите, които забъркваше.
-- Нека просто да започнем. Щом сте тук, явно сте готова. Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще започнем. Вече знаем вашето име, а нашите имена са Кристофър, наричайте ме Крис, и-
-- Макс. Наричайте ме Макс.
-- Кристофър? Родителите ви сигурно много са ви мразели. -- Тази жена имаше какво да научи за дипломацията.
-- Странно, всички така казват, когато чуят за първи път името ми, -- сдържах се да не подхвърля нещо за името на съпруга й, както и за майка й. Изкушението беше голямо, но се овладях навреме. -- На колко години сте, госпожо?
-- На 27. Но какво общо има това със смъртта на съпруга ми?
-- Ще ви обясня. Значи...
-- Значи, оставете ни да си вършим работата, за да ви питаме нещо, значи имаме нещо в предвид -- прекъсна ме Макс.
-- На колко години беше съпругът ви?
-- На 43.
-- Не е ли малко стар за вас? Защо се омъжихте за него? Заради парите ли?
-- Той е най-достойният човек, който съм срещала и има златно сърце.
-- Без съмнение златно, съдейки по мебелите... -- това не трябваше да го промърморвам, след като тя беше насочила цялото си внимание към мен, но просто не се сдържах. За щастие Макс го заглуши с нов пристъп на кашлица.
-- Какво казахте? -- Може би беше разчела част от репликата по устните ми, но във всеки случай не й пролича.
-- Питах ви дали съпругът ви имаше врагове.
-- Извинете ни за секунда, моля -- прекъсна ме Макс.
Отидохме в ъгъла и той ми прошепна:
-- Добре, винаги съм се удивлявал на твоята тактика за разпит, че дори проработи няколко пъти. Този път обаче съм озадачен. Какви бяха тези въпроси? “На колко сте години, защо се оженихте за него, заради парите ли...” Остава да я питаш за мерките й и да й предложиш да дойде с теб в апартамента ти.
-- Моля те, без глупости. Това е сериозно. Питах я не защото имам някакви намерения, свързани с нея, а за да я изкарам от равновесие с внезапна смяна на посоката на въпросите. Остави ме сега да си довърша разпита, и после ще дойде и твоя ред.
-- Добре, млъквам. И моля те недей да изтърсваш още някоя глупост като тази за златното сърце...
-- Добре де, човек да не се поддаде на емоцията един път -- отвърнах с обида. Точно той ще ми говори за издънки...
Върнахме се при дамата, Макс седна зад бюрото, а аз включих настолната лампа и я насочих в лицето й. Да я видим колко е твърда под напрежение!
-- Отговорете на въпроса, моля.
-- Ами... -- очевидно напрежението не й понасяше добре. -- Принципно нямаше. Никога не е сторил зло другиму, просто разнасяше това-онова, нищо особено.
-- И с това-онова поддържахте такъв дом и мебелировка? И имахте толкова пари?
-- Ами бизнесът вървеше. А какви пари? Ние нямаме пари. Всичко, което имаме, е в банката. Не държим нищо у себе си, не е безопасно.
-- Лъжете.
-- Как смеете? Вие знаете ли аз коя съм!
-- Защо не ме осветлите? Коя сте? Съпруга на човек, разнасящ това-онова?
--... точно така.
-- Казахте, че сте получили телефонни заплахи деня преди убийството?
-- Да. Мъжки глас заплаши, че ще убие съпругът ми, ако не му бъде платено в брой.
-- Колко пари искаше от вас?
-- Сто хиляди (100 000) долара. Реших, че е разумна сума, за привилегията да не бъде убит съпругът ми.
-- Джобни пари за вас, така ли? Толкова малко, че биха се побрали в готварска тенджера.
-- Не ви разбирам.
-- Няма значение. И какво се случи после?
-- Тъй като обаждането се получи посред нощ и банките вече бяха затворени, не можах да измисля начин да събера парите. А мъжът ги искаше до 7 часа сутринта.
-- Значи не сте взели парите?
-- Точно така.
-- А тогава откъде се появиха парите в тенджерата?
-- Не знам за какво говорите.
-- Аз пък мисля, че знаете. Съпругът ви е убит от удар с тъп предмет по главата. Ние намерихме гилза на пода, но нямаше следа от изстрел. Вие ли го държахте на мушка с пистолет, или само гледахте безучастно? Гилза без изстрел ме навежда на мисълта, че, очевидно гледайки много криминални филми, аматьорът държащ пистолета го е заредил още един път допълнително, вероятно за по-заплашителен ефект. Затова пистолетът е изхвърлил заряда. А заряда е бил гилза, а не куршум, защото професионалистът, извършил същинското убийство не е вярвал на аматьора достатъчно, за да му повери заредено оръжие. Нещо да кажете?
-- Много грешите! Въобще не беше така!
-- А как беше, защо не ни осветлите -- намеси се Макс.
Тъй като бях постигнал, каквото целях с въпросите си, седнах на мястото на Макс, той се настани на моето, и започнах да гледам шоуто, което бях гледал толкова пъти подред. С него наистина бяхме добър екип. След като малко пообработех разпитвания, той беше податлив за внимателния подход на Макс. Ако пък решеше да упорства, пак се намесвах аз. Все пак реших да задам един последен въпрос преди да преотстъпя сцената на Макс:
-- Кажете ми, какво толкова има скрито зад стената ви, че ви е страх да повикате техник да смени изгорелите кабели? Счупената крушка на полюлея не е счупена от удар, а от прекомерно високо напрежение. Кой знае колко отдавна. Никой обаче не я е сменил, и защо да си прави труда, като кабелът вече е бил изгорял от високото напрежение.
Макс въртеше очи и ми правеше прикрити знаци, които би трябвало да значат “Откъде, по дяволите, знаеш това?”
-- Видях леко олющване на боята и промяна на цвета й в една ивичка от стената. В апартамента ми се случи подобно нещо веднъж, изглеждаше по същия начин.
Много бях доволен, че житейският ми и битов опит са допринесли за случая. Направо се надух от гордост. Изпънах се на стола и се направих на сериозен. Макс по-късно сподели, че отстрани съм изглеждал като орангутан, мъчен от упорит запек.
-- В стената е бил сейфа, нали? Опитала сте се да вземете парите оттам, за да платите на убиеца, който е свършил мръсната работа, нали? Никакви заплахи не е имало, само уговорка за цената. И за да прикриете разговора, в случай че решим да изискаме запис от телефонната компания, вие сте решили да го направите да звучи като заплаха. Е, ние не се лъжем толкова лесно! Затова почвайте да пеете, или ще свършите в затвора!
На Макс малко му оставаше да стане и да ми удари един юмрук в лицето. Прочетох по устните му закана, свързана с кръвните ми роднини по майчина линия отпреди поне 3 поколения, както и нареждане да млъквам и да го оставя той да говори. Е, при такава учтива покана как да му откаже човек? Запалих си цигара, налях си чаша уиски и се загледах в шоуто. Какво ли щяхме да правим, ако нямаше кой да ни освестява, когато прекалим. Най-вероятно капитанът щеше да ни е убил един по един. Сега обаче, като се държахме един за друг, само той страда.
Като заговорихме за капитана, чух стъпки по стълбите. Тежки стъпки, като на човек опитвайки се да изкачи стълби, притискайки в същото време краката си един към друг. Предвид скорошната му среща с една тухла, това можеше да бъде само той. Набързо промърморих някакво извинение, после теглих една сочна и завъртяна псувня, както само аз си мога, но така, че да ме чуе само Макс, казах му, че ще го чакам на нашето си място, в кафето на Четвърто Авеню, отворих прозореца и изхвърчах по аварийната стълба.
“Точно навреме”, помислих си докато забързано вървях към колата, правейки стъпка в страни, за да избегна летящата по балистична крива саксия, преди секунда устремена с невъзпитана точност към главата ми. Един Господ знае с какво впечатление е останала дамата от полицията. Да де, не че не беше очевидно. Проклет късмет. На всичкото отгоре нещо ми тежеше в джоба. А, тухла. Какво ми прави в джоба, по дяволите? Изхвърлих я настрани, без да се оглеждам и се качих в колата.
Дадох рязко газ и на косъм се разминах с една кой знае защо още стояща права кофа за боклук. Жалко, че не се разминах с другите три, за щастие - празни. Най-накрая и аз да извадя късмет. Започнах да си подсвирквам, напълно забравил за разследването, представяйки си поничките и кафето, които ме очакваха, докато дойде Макс. Не го съжалих и за секунда. Нека и той поработи малко.
*************************************************************
Върнахме се в участъка, като този път съборих само една стратегически поставена кофа, чието съдържание полетя право към входната врата. Капитанът тъкмо беше излязъл да ни посрещне, чул отдалече бясното свирене на клаксони и неистово скърцане на гуми, съпровождащо всяко мое каране по улиците на града. Получи подарък право в лицето. Три всъщност. И шест в тялото. И един малко под тялото. Твърд и тежък. Кой луд пък изхвърля цели тухли на боклука в днешно време? Слязох от колата, изтичах на бегом до капитана, грабнах тухлата, защото кой знае кога може да ми потрябва, прескочих сгърченото му в ебрионална поза тяло и се затичах нагоре по стълбите към относителната безопасност на офиса, оставяйки Макс да замаже положението. На средата на стълбите различих името си сред неистовите викове. Започнах да прескачам по 3 стъпала наведнъж. Достигнах вратата, пресегнах се, отворих я със замах, изчаках двете секунди, необходими на Макс да се промуши покрай мен в стаята, затръшнах я милисекунда преди една настолна лампа да ми загрози лицето и заключих.
-- Крис, този път беше на косъм, -- каза ми Макс, дишайки тежко и отпивайки от аварийните запаси уиски на големи глътки. -- Кога най-после ще се научиш да караш както трябва?
-- Когато си купя нова кола, -- отвърнах му. -- На тази и без това нищо няма да й стане от малко блъскане.
-- Ами да, -- не се спря досадникът му с досадник. -- От толкова вдлъбнатини и драскотини няма място за новите!
-- Може да е неугледна, ама си е моя! Сега защо не вземеш да млъкнеш и не... Добър ден мадам! С какво можем да ви помогнем?
По дяволите! За първи път от месеци в офисът ни има красива жена и ние да не я забележим! Един господ знае какво първо впечатление сме й направили... не че е толкова трудно да се досетиш де.
-- Аз съм Даяна Ларкестър, вдовицата на покойния Бил Кател. Бях извикана на разпит, учудена съм, че не знаете за това. Капитанът ви не ви ли информира, че вече съм тук. Какво ви има на гърлото? -- Последният въпрос беше отправен към Макс, който усилено се опитваше да прикрие емоциите на лицето си с усърдно кашляне. Не особено успешно, но за щастие, или може би не чак толкова голямо щастие, тя не отделяше погледа си от мен.
Добре де, излъгах в началото. Въобще не съм толкова грозен. Въпреки непробиваемият ми непукизъм относно външният вид на автомобила ми, аз съм доста суетен. Имам един единствен белег, и той не беше получен от престъпник, а по време на един от онези весели кръчмарски въргали, които се получават, когато двадесетина пияни мъже се упътят едновременно към единствената тоалетна и някой настъпи друг. И белегът не беше на лицето, а малко по-надолу - на гърдите ми, от дясната страна. Човекът, който се беше опитал да ме намушка със счупена бутилка в сърцето явно не е бил изучавал особено усърдно анатомия в училище. Както и да е, факт е, че още хващах окото на жените.
-- Капитанът нямаше време и възможност да ни обясни, защото беше зает с един неотложен и доста ТЕЖЪК проблем, пък ние бързахме, -- опитах се да обясня дипломатично. -- Но това вече няма значение, готова ли сте да започнем с разпита?
-- Разпит... толкова неприятна дума, отправена към човек току-що загубил своя спътник в живота, не мислите ли?
-- Така си е, но ви уверявам, че под разпит имаме предвид просто да ви зададем няколко въпроса, отговорите на които се надяваме да хвърлят повече светлина върху въпроса. Не се опитвате да се измъкнете, нали? -- Ех, този Макс. Не можеше да не изтърси или извърши някоя глупост. Все аз трябваше да оправям кашите, които забъркваше.
-- Нека просто да започнем. Щом сте тук, явно сте готова. Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще започнем. Вече знаем вашето име, а нашите имена са Кристофър, наричайте ме Крис, и-
-- Макс. Наричайте ме Макс.
-- Кристофър? Родителите ви сигурно много са ви мразели. -- Тази жена имаше какво да научи за дипломацията.
-- Странно, всички така казват, когато чуят за първи път името ми, -- сдържах се да не подхвърля нещо за името на съпруга й, както и за майка й. Изкушението беше голямо, но се овладях навреме. -- На колко години сте, госпожо?
-- На 27. Но какво общо има това със смъртта на съпруга ми?
-- Ще ви обясня. Значи...
-- Значи, оставете ни да си вършим работата, за да ви питаме нещо, значи имаме нещо в предвид -- прекъсна ме Макс.
-- На колко години беше съпругът ви?
-- На 43.
-- Не е ли малко стар за вас? Защо се омъжихте за него? Заради парите ли?
-- Той е най-достойният човек, който съм срещала и има златно сърце.
-- Без съмнение златно, съдейки по мебелите... -- това не трябваше да го промърморвам, след като тя беше насочила цялото си внимание към мен, но просто не се сдържах. За щастие Макс го заглуши с нов пристъп на кашлица.
-- Какво казахте? -- Може би беше разчела част от репликата по устните ми, но във всеки случай не й пролича.
-- Питах ви дали съпругът ви имаше врагове.
-- Извинете ни за секунда, моля -- прекъсна ме Макс.
Отидохме в ъгъла и той ми прошепна:
-- Добре, винаги съм се удивлявал на твоята тактика за разпит, че дори проработи няколко пъти. Този път обаче съм озадачен. Какви бяха тези въпроси? “На колко сте години, защо се оженихте за него, заради парите ли...” Остава да я питаш за мерките й и да й предложиш да дойде с теб в апартамента ти.
-- Моля те, без глупости. Това е сериозно. Питах я не защото имам някакви намерения, свързани с нея, а за да я изкарам от равновесие с внезапна смяна на посоката на въпросите. Остави ме сега да си довърша разпита, и после ще дойде и твоя ред.
-- Добре, млъквам. И моля те недей да изтърсваш още някоя глупост като тази за златното сърце...
-- Добре де, човек да не се поддаде на емоцията един път -- отвърнах с обида. Точно той ще ми говори за издънки...
Върнахме се при дамата, Макс седна зад бюрото, а аз включих настолната лампа и я насочих в лицето й. Да я видим колко е твърда под напрежение!
-- Отговорете на въпроса, моля.
-- Ами... -- очевидно напрежението не й понасяше добре. -- Принципно нямаше. Никога не е сторил зло другиму, просто разнасяше това-онова, нищо особено.
-- И с това-онова поддържахте такъв дом и мебелировка? И имахте толкова пари?
-- Ами бизнесът вървеше. А какви пари? Ние нямаме пари. Всичко, което имаме, е в банката. Не държим нищо у себе си, не е безопасно.
-- Лъжете.
-- Как смеете? Вие знаете ли аз коя съм!
-- Защо не ме осветлите? Коя сте? Съпруга на човек, разнасящ това-онова?
--... точно така.
-- Казахте, че сте получили телефонни заплахи деня преди убийството?
-- Да. Мъжки глас заплаши, че ще убие съпругът ми, ако не му бъде платено в брой.
-- Колко пари искаше от вас?
-- Сто хиляди (100 000) долара. Реших, че е разумна сума, за привилегията да не бъде убит съпругът ми.
-- Джобни пари за вас, така ли? Толкова малко, че биха се побрали в готварска тенджера.
-- Не ви разбирам.
-- Няма значение. И какво се случи после?
-- Тъй като обаждането се получи посред нощ и банките вече бяха затворени, не можах да измисля начин да събера парите. А мъжът ги искаше до 7 часа сутринта.
-- Значи не сте взели парите?
-- Точно така.
-- А тогава откъде се появиха парите в тенджерата?
-- Не знам за какво говорите.
-- Аз пък мисля, че знаете. Съпругът ви е убит от удар с тъп предмет по главата. Ние намерихме гилза на пода, но нямаше следа от изстрел. Вие ли го държахте на мушка с пистолет, или само гледахте безучастно? Гилза без изстрел ме навежда на мисълта, че, очевидно гледайки много криминални филми, аматьорът държащ пистолета го е заредил още един път допълнително, вероятно за по-заплашителен ефект. Затова пистолетът е изхвърлил заряда. А заряда е бил гилза, а не куршум, защото професионалистът, извършил същинското убийство не е вярвал на аматьора достатъчно, за да му повери заредено оръжие. Нещо да кажете?
-- Много грешите! Въобще не беше така!
-- А как беше, защо не ни осветлите -- намеси се Макс.
Тъй като бях постигнал, каквото целях с въпросите си, седнах на мястото на Макс, той се настани на моето, и започнах да гледам шоуто, което бях гледал толкова пъти подред. С него наистина бяхме добър екип. След като малко пообработех разпитвания, той беше податлив за внимателния подход на Макс. Ако пък решеше да упорства, пак се намесвах аз. Все пак реших да задам един последен въпрос преди да преотстъпя сцената на Макс:
-- Кажете ми, какво толкова има скрито зад стената ви, че ви е страх да повикате техник да смени изгорелите кабели? Счупената крушка на полюлея не е счупена от удар, а от прекомерно високо напрежение. Кой знае колко отдавна. Никой обаче не я е сменил, и защо да си прави труда, като кабелът вече е бил изгорял от високото напрежение.
Макс въртеше очи и ми правеше прикрити знаци, които би трябвало да значат “Откъде, по дяволите, знаеш това?”
-- Видях леко олющване на боята и промяна на цвета й в една ивичка от стената. В апартамента ми се случи подобно нещо веднъж, изглеждаше по същия начин.
Много бях доволен, че житейският ми и битов опит са допринесли за случая. Направо се надух от гордост. Изпънах се на стола и се направих на сериозен. Макс по-късно сподели, че отстрани съм изглеждал като орангутан, мъчен от упорит запек.
-- В стената е бил сейфа, нали? Опитала сте се да вземете парите оттам, за да платите на убиеца, който е свършил мръсната работа, нали? Никакви заплахи не е имало, само уговорка за цената. И за да прикриете разговора, в случай че решим да изискаме запис от телефонната компания, вие сте решили да го направите да звучи като заплаха. Е, ние не се лъжем толкова лесно! Затова почвайте да пеете, или ще свършите в затвора!
На Макс малко му оставаше да стане и да ми удари един юмрук в лицето. Прочетох по устните му закана, свързана с кръвните ми роднини по майчина линия отпреди поне 3 поколения, както и нареждане да млъквам и да го оставя той да говори. Е, при такава учтива покана как да му откаже човек? Запалих си цигара, налях си чаша уиски и се загледах в шоуто. Какво ли щяхме да правим, ако нямаше кой да ни освестява, когато прекалим. Най-вероятно капитанът щеше да ни е убил един по един. Сега обаче, като се държахме един за друг, само той страда.
Като заговорихме за капитана, чух стъпки по стълбите. Тежки стъпки, като на човек опитвайки се да изкачи стълби, притискайки в същото време краката си един към друг. Предвид скорошната му среща с една тухла, това можеше да бъде само той. Набързо промърморих някакво извинение, после теглих една сочна и завъртяна псувня, както само аз си мога, но така, че да ме чуе само Макс, казах му, че ще го чакам на нашето си място, в кафето на Четвърто Авеню, отворих прозореца и изхвърчах по аварийната стълба.
“Точно навреме”, помислих си докато забързано вървях към колата, правейки стъпка в страни, за да избегна летящата по балистична крива саксия, преди секунда устремена с невъзпитана точност към главата ми. Един Господ знае с какво впечатление е останала дамата от полицията. Да де, не че не беше очевидно. Проклет късмет. На всичкото отгоре нещо ми тежеше в джоба. А, тухла. Какво ми прави в джоба, по дяволите? Изхвърлих я настрани, без да се оглеждам и се качих в колата.
Дадох рязко газ и на косъм се разминах с една кой знае защо още стояща права кофа за боклук. Жалко, че не се разминах с другите три, за щастие - празни. Най-накрая и аз да извадя късмет. Започнах да си подсвирквам, напълно забравил за разследването, представяйки си поничките и кафето, които ме очакваха, докато дойде Макс. Не го съжалих и за секунда. Нека и той поработи малко.
Каллор: Командвал съм по армии от по сто хиляди души, жарта на гнева ми се е разстилала по цял континент, седял съм на високи тронове. Разбираш ли какво означава това?
Каладън Бруд: Да, въобще не се учиш.
Каладън Бруд: Да, въобще не се учиш.
-
Wolfy
- Лейтенант (Lieutenant)
- Мнения: 318
- Регистриран: съб окт 15, 2005 7:42 am
- Местоположение: Wonderland
- Контакти:
Затворих прозореца след Крис и се обърнах към госпожа Леркастър.
--Значи имате сеиф в стената?--побързах да си задам въпросите преди да влезе капитана.
--Н-не незнам да има такова нещо в стената.--притеснено каза тя.
--Ще разбием стената.--казах аз и си представих как Кристофър хванал един огромен чук блъска по стената.
--От както сме се нанесли не сме пипали стената.--Станах от стола отидох до вратата и я заключих за да си спечеля малко време.
--А и съпругът ми не може да я е разбил през нощта например,да е вградил сеиф и да я е замазал и на другия ден да няма никакви следи.--оправда се тя.
--"Дано да не грешиш Крис"--помислих си.
--Тогава защо не сте пипали кабелите?--попитах аз.
--Незнаехме ,че крушката се е пръснала от високо напрежение.--
--Да видим сега.Вие сте разбрали,че съпругът ви има пари.Имали сте нужда от пари.Върнали сте се вкъщи и сте извадили парите от сеифа,доката съпругът ви е разнасял колети.Парите са били у вас,когато той се е върнал.Паникьосали сте се и сте ги скрили в тенджерата....--
--Казах ви незнам за какви пари в тенджера говорите.--
--Съпругът ви е решил да опита какво готвите и е видял парите.Разбрал е ,че сте ги откраднали от него.Какво стана после?Той ви прости?Или вие викнахте някой да го пребие с метална тръба?--
--А-аз,аз го обичах знаех ,че крие пари от мен.След като получих обаждането го попитах къде са парите за да ги дадем на онзи за да го остави намира.Но Бил отрече да има пари.Тогава му се развиках ,че е алчен.Тогава някой разби вратата.Беше с маска и познахте метална тръба.Бил се разкрещя.Молеше го да не го убива.А-аз стоях в кухнята и се криех.Тогава той започна да го удря и Бил падна през прозореца.През т-това време изтичах в спалнята и взех пистолета отидох в кухнята ,н-насочих пистолета и стрелях.Той се уплаши и избяга.--каза тя.Тогава вратата се отвори и влезе капитана.
--Какво по...здравейте госпожо.--
--Капитане арестувайте тази жена.--казах аз и лукавата усмивка се появи на лицето ми.
--Как смеете?!Казах ви истината,Аз,аз ще ви дам да се разберете.--извика истерично вдовицата.Тогава капитана и щракна белезниците.
--Полседвайте ме ако обичате.--и той я изведе през вратата.Тогава се обърна.
--Макс кълна се ,че ако сбъркате...--а усмивката на лицето ми се разтягаше до ушите.И аз илязох през прозореца по авариината стълба.След ,като стъпих на тротоара,пресякох улицата и завих зад ъгъла.Коли бръмчаха,хората бързаха незнайно накъде.Погледнах си часовника наближаваше един часа.На следващата пряка на ъгъла на четвърто авеню и улица Даун се издигаше малко скромно кафене.На вратата имаше звънче,което известяваше идването на нов човек готов да похарчи парите си за мазни сандвичи и кафе с мътилка като на Темза.Интериора беше класически.Кресла с кожена облицовка.С кръгли лампи по тавана.Зад бара стоеше един приятен старец ,чието име не разбрах.Красивата и мила сервитьорка беше дъщеря му.В дъното видях Крис с бутилка уиски да разлиства вестника.
--Здрасти друже.--седнах при него.
--Какво научи?--попита той и остави вестника на масата със спортната страница нагоре.А аз си налях уиски.Добре се беше сетил колегата да вземе две чаши.
--Тя лъже.Наговори ми разни неща как нямало сеиф,как влязъл човек с метална тръба и набил съпруга и го метнал през прозореца.После тя взела пистолета им от спалнята отишла в кухнята и стреляла.Лошия се уплашил и избягал.Колко трогателно.--отпих от уискито.
--Познавам тази усмивка...--каза Крис.
--Ето къде сбърка.Сеиф дали има или няма ще разберем след малко като рабием стената.Второ гилзата я намерих в хола не в кухнята.Трето не знаеше за тенджерата.Четвърто Бил не са го ударили с метална тръба,а със нещо...назъбено,като железата ,които слагат в бетона.--казах аз и се облегнах назад.
--Какво не ми каза?--попита Крис.
--Ами виж сега как го виждам аз.Съпругата е наела някой да очисти съпруга и.Защото е искала парите му,защото са заплашили нея не него.Наговорила се е с някой да премахне Бил.Парите е щял да получи след като свърши работата.И за да ни заблуди той просто е трябвало да бръкне в тенджерата и да си вземе заплататаОбаче съпругата не е искала да плаща и е стреляла по убиецът.Той наистина е избягал.Тогава тя вече е знаела за сеифа,отам е взела парите.И за да не научи съпругът и не сменила кабелите.--
--Нещо се губи.--каза замислено Крис.
--Това е само предварителна теза.--метнах пет долара на масата и станах.
--Да намерим някакъв чук.--и излязохме.
--Значи имате сеиф в стената?--побързах да си задам въпросите преди да влезе капитана.
--Н-не незнам да има такова нещо в стената.--притеснено каза тя.
--Ще разбием стената.--казах аз и си представих как Кристофър хванал един огромен чук блъска по стената.
--От както сме се нанесли не сме пипали стената.--Станах от стола отидох до вратата и я заключих за да си спечеля малко време.
--А и съпругът ми не може да я е разбил през нощта например,да е вградил сеиф и да я е замазал и на другия ден да няма никакви следи.--оправда се тя.
--"Дано да не грешиш Крис"--помислих си.
--Тогава защо не сте пипали кабелите?--попитах аз.
--Незнаехме ,че крушката се е пръснала от високо напрежение.--
--Да видим сега.Вие сте разбрали,че съпругът ви има пари.Имали сте нужда от пари.Върнали сте се вкъщи и сте извадили парите от сеифа,доката съпругът ви е разнасял колети.Парите са били у вас,когато той се е върнал.Паникьосали сте се и сте ги скрили в тенджерата....--
--Казах ви незнам за какви пари в тенджера говорите.--
--Съпругът ви е решил да опита какво готвите и е видял парите.Разбрал е ,че сте ги откраднали от него.Какво стана после?Той ви прости?Или вие викнахте някой да го пребие с метална тръба?--
--А-аз,аз го обичах знаех ,че крие пари от мен.След като получих обаждането го попитах къде са парите за да ги дадем на онзи за да го остави намира.Но Бил отрече да има пари.Тогава му се развиках ,че е алчен.Тогава някой разби вратата.Беше с маска и познахте метална тръба.Бил се разкрещя.Молеше го да не го убива.А-аз стоях в кухнята и се криех.Тогава той започна да го удря и Бил падна през прозореца.През т-това време изтичах в спалнята и взех пистолета отидох в кухнята ,н-насочих пистолета и стрелях.Той се уплаши и избяга.--каза тя.Тогава вратата се отвори и влезе капитана.
--Какво по...здравейте госпожо.--
--Капитане арестувайте тази жена.--казах аз и лукавата усмивка се появи на лицето ми.
--Как смеете?!Казах ви истината,Аз,аз ще ви дам да се разберете.--извика истерично вдовицата.Тогава капитана и щракна белезниците.
--Полседвайте ме ако обичате.--и той я изведе през вратата.Тогава се обърна.
--Макс кълна се ,че ако сбъркате...--а усмивката на лицето ми се разтягаше до ушите.И аз илязох през прозореца по авариината стълба.След ,като стъпих на тротоара,пресякох улицата и завих зад ъгъла.Коли бръмчаха,хората бързаха незнайно накъде.Погледнах си часовника наближаваше един часа.На следващата пряка на ъгъла на четвърто авеню и улица Даун се издигаше малко скромно кафене.На вратата имаше звънче,което известяваше идването на нов човек готов да похарчи парите си за мазни сандвичи и кафе с мътилка като на Темза.Интериора беше класически.Кресла с кожена облицовка.С кръгли лампи по тавана.Зад бара стоеше един приятен старец ,чието име не разбрах.Красивата и мила сервитьорка беше дъщеря му.В дъното видях Крис с бутилка уиски да разлиства вестника.
--Здрасти друже.--седнах при него.
--Какво научи?--попита той и остави вестника на масата със спортната страница нагоре.А аз си налях уиски.Добре се беше сетил колегата да вземе две чаши.
--Тя лъже.Наговори ми разни неща как нямало сеиф,как влязъл човек с метална тръба и набил съпруга и го метнал през прозореца.После тя взела пистолета им от спалнята отишла в кухнята и стреляла.Лошия се уплашил и избягал.Колко трогателно.--отпих от уискито.
--Познавам тази усмивка...--каза Крис.
--Ето къде сбърка.Сеиф дали има или няма ще разберем след малко като рабием стената.Второ гилзата я намерих в хола не в кухнята.Трето не знаеше за тенджерата.Четвърто Бил не са го ударили с метална тръба,а със нещо...назъбено,като железата ,които слагат в бетона.--казах аз и се облегнах назад.
--Какво не ми каза?--попита Крис.
--Ами виж сега как го виждам аз.Съпругата е наела някой да очисти съпруга и.Защото е искала парите му,защото са заплашили нея не него.Наговорила се е с някой да премахне Бил.Парите е щял да получи след като свърши работата.И за да ни заблуди той просто е трябвало да бръкне в тенджерата и да си вземе заплататаОбаче съпругата не е искала да плаща и е стреляла по убиецът.Той наистина е избягал.Тогава тя вече е знаела за сеифа,отам е взела парите.И за да не научи съпругът и не сменила кабелите.--
--Нещо се губи.--каза замислено Крис.
--Това е само предварителна теза.--метнах пет долара на масата и станах.
--Да намерим някакъв чук.--и излязохме.