Просто нещо което написах доста отдавна. Дано ви хареса

[Benedikt]

Ето един разказ, който не е все още завършен, но работя по него. Дано това което до сега съм написал ви хареса.


"От любовта боли"... Най-накрая го бе написал на стената. Можеше вече да си почине... Да сложи край на това мъчение... Извади острия бръснач, който проблясваше зловещо на слабата светлина в стаята. С две бързи движения си преряза вените. "Дали постъпвам правилно?" си бе помислил преди да умре. Кръвта се бе разляла на пода, сякаш образуваше целувка отправена към любимата му, която го бе накарала да го направи. Със своето държане и всичко...
Няколко часа след това вратата бе разбита, и няколко негови приятели влязоха в стаята му. Видяха кръвта, и бръснача който той все още стискаше. Извикаха полиция, и помогнаха с изнасянето му. След което теглиха чоп кой да отиде при бившата му приятелка която го бе наранила толкова че чак да посегне на живота си. Един от тях отиде и и каза новината. Тя (Петя се казва въпросното момиче) го прие както бяха очалвали всички. Излезе и се забавлява цяла вечер,не отиде на погребението му, не занесе нито едно цвете...
Но няколко дни след погребението му, Петя започна да тъжи. Осъзна че той беше човека за нея, че той е нейният "принц". Че никой няма да я обича както него...
"Толкова съм глупава. ТОЛКОВА ТЪПА И СЛЯПА... КАК МОГА ДА НЕ ВИДЯ ЛЮБОВТА... Бе цял живот пред очите ми, а аз я отблъснах " си мислеше.
Започна да си спомня най-щастливите мигове в живота си, и осъзна че половината от тях, тя бе прекарала с него.
Поводът по който се запознаха... Признанието му, романтично и нежно като него самия... Първият път когато останаха сами, и когато просто лежаха и си говореха. Когато той галеше с ръката си косата и, а тя жадуваше за всеки негов допир... Когато ядоса баща и, и той едва не го преби, а на другия ден просто изпиха по едно кафе с баща и и нямаше и следа от яда...
Момичето чак сега осъзна че плаче над снимката му. Гледаше го... Тези сиви очи, тази кафява коса, този леко сплескан нос който винаги бе харесвала.
Изтри сълзите си, и видя че на масата в стаята и имаше бръснач. По него все още имаше кръв, която незнайно защо не бе изсъхнала. Петя го взе, и някак си разбра че това е "онзи" бръснач. Странно но тя не се плашеше от него. Просто го държеше и
настроението и се подобри. Почуства се сякаш той отново бе тук. Сякаш бе взел в ръцете си ръката и , и я целуваше. После, започваше да гали косата и с нежност, която надминаваше всяка друга...
Изведнъж телефона извъня и чуството отмина. Момичето прокле телефона, и отиде да вдигне. Беше сегашното и гадже, един грубиян с който излизаше само за да го нарани. Той го бе разбрал, и само и се усмихваше когато ги видеше.
Искаше да разбере защо не съм ходила на последната ни "среща". Скалъпих някъкво
извинение и бързо затворих телефона. Но за жалост чуството бе отминало. Петя прокле идиота който бе позвънил и се замисли за нещо. След няколко минути легна и заспа сладко, като сънуваше че сънува и той не е мъртав.



Момчето усети как се издига, и се загледа надолу. Видя телото си потънало в кръв и усети как му става мъчно. Но вече бе късно. Вече неможеше да се върне назад. Издигаше се все повече и повече, когато изведнъж започна да пада надолу. Понечи да извика, но нищо не излезе от устните му, сякаш бяха запечатани. Озова се на място, където нямаше материя, нямаше светлина НЯМАШЕ НИЩО. Бе като сляп и се чудеше това ли става когато човек умре. След минута или век се появи сноп светлина.
Той инстинктивно се затича към него и усети че сякаш бягаше еони. Когато най накрая стигна и застана под него, чу един глас да казва:
- Пламен Боянов Минчев, Град Русе, самоубил се с бръснач заради момиче? Отговори, или да призовавам друга душа?
- Аз съм - отвърна той с лек страх - Какво е това място?
- Въпросите после... Сега да проверим къде ще ходиш. В рая или в ада... Хм... Интересно...
Много интересно... Имаш доста грехове, но имаш и много добри постъпки... Отговори ми на един въпрос... Ако имаш шанс да си с нея, ще зарежеш ли рая или ще останеш?
- Веднага ще отида при нея. Не мога да живея без нея... Не мога...
- Добре... Нагоре си... Към Рая - каза гласът, и чак сега Пачо осъзна че е женски - Заслужаваш да отидеш там, макар че много ми се иска да те изпратя при нея... За жалост правилата забраняват това... А не искаш да Го ядосаш надявам се.
Чу се лек смях, и момчето се издигна нагоре...
След което се озова на невероятно красиво място. Светлината струеше от всякъде. Беше изключително красиво, и имаше навсякъде красиви същества с крила. Това бяха ангели... Колко красиви бяха. Видя как един от тях се приближи до него, и му се усмихна леко.
- Здрасти. Виждам че си нов. Трябва да отидеш да се представиш на Гавраил. Той ще ти каже какво да правиш. А относно къде е той... Няма да ти кажа. Използвай волята си за да се пренесеш там. А как ще стане това... Това е първият тест. - докато говореше тя (защото бе женски ангел) се усмихаше приятелски и го потупваше по рамото - Хайде... Нека да не се заседявам при теб, че имам работа. Трябва да изпълня последния тест преди да стана истински ангел. Чао и доскоро.
След като го каза, тя отлетя към един далечен облак и преди да стигне се усмихна отново мило.
Пачо гледаше изненадано всичко около него. Бе облечен в същите дрехи с които бе умрял, и по тях имаше ужасно много кръв. Но на него му пукаше. Искаше да отиде при Гавраил и да разбере за какво става дума. Стоеше и гледаше. Гледаше и стоеше. Мислеше какво става... Какво да прави. Опита се да попита няколко от минаващите ангели за посоката, а те само му се усмихваха и отминаваха.
Обзе го огромен гняв... Прииска му се в ръката му да има някакво оръжие и да избие всички около себе си, заради тяхното безразличие. И усети че държи нещо. Бе меч. Стоманен, добре балансиран с красива дръжка. По острието имаше красиви отблясъци, които постоянно сменяха цвета си. Зачуди се от къде се е взел този меч, и после осъзна. Бе го създал чрез ума и волята си.
На това място, явно доста неща ставаха с воля и ум. Реши да направи втори опит, с който да смени дрехите си. Замисли се за секунда за да си представи дрехите които искаше и след това се съсредоточи в образа и си заповяда мислено да ги има. Да бъдат на него. Да бъде с тях, все едно винаги ги е носил. И след няколко секунди осъзна че бе с тях. Че те бяха на раменете му. Беше си избрал доста красиви дрехи. Момчето бе облечено в черно и сребърно. На раменете му имаше красив плащ, сивкав на цвят развят от вятъра който задуха изведнъж. На краката си носеше красиви и удобни сребърни ботуши, които му стояха много добре. На ръцете му имаше ръкавици, едновременно финни и здрави в сребърен цвят.
Наметалото бе закопчано на врата му, а закопчалката бе във формата на сребърна роза.
На колана му висеше ножница. Пламен опита да вкара меча в нея, и осъзна че бе по мярка.
Добре... Сега оставаше последния опит. Да видим дали такава бе играта... Да видим дали щеше да стане... Пожела си да е при Гавраил. Незнаеше къде се намира той, нито как изглежда, но просто си пожела да е при него и вложи всичко за което можеше да се сети. Воля, заповед, мислено усилие... В първият момент не стана нищо, и момчето се отчая. Но само за секунда. След това се понесе нагоре към един облак и там кацна. Изненадата беше огромна. Къде бе Гавраил? Къде беше този "човек"?
- Тук съм... Зад теб - чу повеляващ глас зад себе си - И не обичам да ми казват човек. По скоро помошник на Бог, или просто Архангел 2-ри ранг. Казвай ми както искаш, само не и ЧОВЕК.
Последното той извика, и няколко гръмотевици се чуха около тях. Момчето бе наистина изплашено...
- Добре... Сър... Архангелю 2-ри ранг... - Пачо не можеше да каже нито дума и само заекваше, докато бавно се обръщаше и поглеждаше зад него. Мъжът който стоеше там бе доста силен и страшен едновременно. Имаше черна права коса, сини очи и доста внушително телосложение.
Момчето падна на дясното си коляно и сведе глава. Незнайно какво го подтикна да го направи, но ядът в очите и гласа на Архангела се изпари. Той се усмихна и го огледа.
- Добри дрехи си си избрал... Красив меч... И доста добри обноски... Мисля че премина първият изпит. А той бе да повярваш в силата на волята. И да ме намериш. И така ти, Пламен Боянов Минчев, от днес ще се казваш Азирафел.
Докато говореше, Гавраил правеше странни движения с ръцете си. След около 10 минути той спря. Огледа момчето и остана доволен.
Пламен се погледна в огледалото което бе призовал Архангела и бе страшно изненадан. Бе облечен в бели дрехи, от които сякаш струеше светлина. На раменете му имаше две големи красиви крила които леко се поклащаха.
- Сега... От днес започва твоето обучение като ангел. Дано да станеш Ангел 2-ри ранг. Това е най-високият ранг който можеш да стигнеш. И ти пожелавам да го направиш. Сега... Отиди при Бенедикт Амбърски. Той ще те обучи да се биеш с меч. Той е тренирал няколко хилядолетия това изкуство и е станал съвършен. A, сега върви Азурафаел. Върви и се научи да се биеш срещу силите на Злото.
Последните думи бяха казани с тържественост, но в същото време в тях имаше гняв и злоба.



Петя беше в лошо настроение. Много лошо настроение... Изпепеляващ гняв се четеше в очите и.
Всеки който я видеше докато отиваше към училище се отдръпваше, за да и стори път. Не искаха да изпитат тази ярост.
В погледът и се четеше омраза към всичко и всички. Но дали беше така?
Докато вървеше, тя търсеше по кого да излее гневът който бе събрала за няколко дни. За нейна желост нямаше кандидати.
Отиде до едно барче близо до училище, за да
пийне кафе, с надеждата да се успокои малко. Но точно в този момент, едно момче от долният курс я бутна докато носеше кафето си и я заля цялата. Тогава всичко което се бе старала да подтисне излезе на повърхноста.
- ГЛЕДАЙ КЪДЕ ХОДИШ. ГЛЕДАЙ НАПРЕД, НЕ В КРАКАТА СИ ТИ... - яроста я бе изпълнила, и бушуваше с пълна сила - ... НЕПОХВАТЕН СМОТАНЯК. КЪДЕ СИ МИСЛИШ ЧЕ СИ? ДА НЕ СИ МИСЛИШ ЧЕ СИ ВЪВ ВАС, И МАЙКА ТИ ЩЕ СЕ УСМИХНЕ КАТО Я ЗАЛЕЕШ С ВРЯЛО КАФЕ? ДА НЕ ТИ СЕ СТРУВА ПРИЯТНО? "КАКВО ТОЛКОВА" СИ МИСЛИШ "МАЛКО ЩЕ НАМОКРЯ ГЪРДИТЕ НА ТАЗИ КАКА С КАФЕ, И ЩЕ ОЦАПАМ ХУБАВАТА И БЛУЗА. А ТЯ НИЩО НЯМА ДА МИ КАЖЕ". ДА, АМА НЕ. НЕ СИ ПОЗНАЛ ГОСПОДИНЧО... НЕ СИ ПОЗНАЛ...
Момчето стоеше, и не смееше да я погледне дори. Дори и баща му не му се бе карал толкова, а той бе суров човек. И никога не бе използвал такива думи. Те сякаш пробождаха сърцето на момчето и го караха да се чуства виновен наистина. '
- Извинявай... Наистина не исках да те залея... Просто се спънах и... - в гласа на третокласника се долавяха първите признаци, че скоро ще се разплаче - Наистина извинявай...
- ОООООООО... ДАЖЕ СМЕ СПЪНАТИ В КРАКАТА. СЪСИПА МИ БЛУЗАТА, РАЗЛЯ МИ КАФЕТО, А СЕГА МИ СЕ ИЗВИНЯВАШ...
- Не позволявам да ми говориш така - в гласът на момчето се появи смелост. - Не стига че уби брат ми, ами и сега се опитваш да си го изкараш на мен. казах че съжалявам. Какво искаш? Да си прережа вените като него защото съм те залял с малко кафе ли? Е няма да стане. Извинявай ако съм те разочеровал.
То тръгна към изхода и си мърмореше нещо под носа.
Тя стоеше и не можеше да промълви и дума. "Дори и децата ме обвиняват...", си помисли. Поръча си мълчешком второ кафе и тръгна към училище.
Докато се изкачва по стълбите, към третия етаж, където имаше час при класният си ръководител госпожица Ваня Иванова. Много добър човек, и отличен класен. Нямаше учител и ученик, който да не я харесваха. Бе на около 32, неженена, живееща малко далече от училище, но никога незакъсняваща.
Преподаваше български език и литература, любимите предмети на повечето от 10 "а" клас. Нейният клас. Класът в който се бе запознала с Пачо.
Беше толкова странно. Ново училище, нова учителка, нови лица. Госпожица Иванова го бе накарала да я разведе, да и помогне да се справи с домашните.
Той бе толкова внимателен. Покани я в тях, помогна и с домашните, разказа и клюките които се носеха в града и училището. Даде оценка на повечето учители.
След което двамата се опознаха по-добре. И неусетно станаха гаджета. Бяха толкова щастливи...
И изведнъж, момичето откри че стои до вратата, но не е влязла още. Допи си кафето, и влезе.
Още с влизането, изхвърли чашката в коша близо до вратата.
- Здравейте госпожице - поздрави тя - извинете че закъснях.
- Нищо. Тъкмо навреме идваш, за да се запознаеш с новият ученик. - гласът на госпожица Иванова бе много мек, но когато бе ядосана се променяше коренно - Tака, ученици, искам да се запознаете с новия ученик - Георги Андреев. Учил е в един малък град наблизо, но е решил да се премести, и да започне с истинското учене. Искам един доброволец, който ще го разведе из училище и ще му помогне да навлезе в материала и да си предаде домашните навреме. Някой?
Целият клас мълчеше. Това бе работа на Пачо, но след като той умря, никой не искаше да я поеме.
- Аз ще го разведа. - каза Петя, като се насили да се усмихне - Все пак съм се учила от най-добрия.
Последните думи бяха много не на място, но вече бяха изречени, и нямаше как да се върнат назад.
- Добре, Гошо избери си място където да седнеш. И се уговорете с Петя кога ще ти помогне за домашните. За развеждането, най-подходящо е да използвате голямото междучасие.
Георги се огледа. Имаше доста свободни места, но незнайно защо той седна при Петя. Допреди няколко седмици, там бе седял Пламен. А откакто се бе самоубил, мястото бе празно. Никой не искаше да седне там. Всички я обвиняваха с поглед. "ТИ СИ ВИНОВНА. АКО НЕ БЕ ДОШЛА ДА УЧИШ ТУК, ТОЙ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ЖИВ. ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК УМРЯ ЗАРАДИ ТЕБ", се четеше в погледите им. Но новото момче не знаеше историята, и седна до нея.
Съдбата явно има чуство за хумор. И ирония.
Георхи погледна към нея. Бе висок с русолява коса и сиви очи. На момичето и е стори че тези очи са и познати от някъде... Но от къде?





- 10 секунди... Бавен си - каза Бенедикт когато Инферното най-накрая падна. - Ако бе истинско, щеше да си мъртъв вече.
- Мечът ми не беше добре балансиран - започна да се оправдава момчето, но се отказа. Не искаше пак да го върне в миналото, и да го кара да бяга от маратонското поле до Атина. След 5-тия път, вече си бе научил урока.
- Добре... Да започнем с нещо лесно. 6 обекта. 30 секунди време. Проблема е, че само 2 са обсебени от демони. Трябва да откриеш кои, и да ги елиминираш.
- Ниво?
- 15, като за начало. После постепенно ще го увеличим. И... Старт.
Изведнъж от нищото се появиха шест човека. Те тръгнаха едновременно към Пачо, и той ги изгледа кръвнишки. Можеше да ги елиминира всичките, но бе сигурен че Бенедикт ще го накаже много сурово ако го направи. За това се съсредоточи и се загледа в тях. все трябваше да има нещо което да различава обикновенните хора от обсебените от демон... Все нещо...
-20 секунди остават още - прогърмя гласът на учителя в главата му - бавен си за сега...
Момчето, което искаше да стане ангел, погледна отново идващите към него "хора", и затвори очи. Съсредоточи се, и когато ги отвори вече знаеше какво трябва да направи за да победи. За да спечели поредната похвала от вечно вкиснатия и недоволен Бенедикт.
Засили се към хората, заобиколи двама, засили се и излетя. Призова огненият си меч и извика силно "В името на Бог нечистите души на живите мъртви ще бъдат обречени на вечно забвение. АМИН". След което стремително се спусна надолу и обезглави два от ходещите "човеци".
- Отлично... Останаха ти цели 6 секунди аванс. Ако някой от тях бе призовал Инферно, щеше да имаш време да го победиш. Браво. След няколко теста ще бъдеш готов за истински задачи, като за първите няколко ще бъде прикрепен към теб Истински Ангел. Стига за днес. Стига ти толкова... Боже, не съм имал по-добър ученик, ако без да се брои Ланселот естествено. Боже, това момче убиваше Инферно за три секунди...
Азирафел, се измъкна тихичко, оставяйки Учителя му да си спомня за Ланселот. Откакто бе дошъл тук, слушаше само за него. Взе да му омръзва и се опитваше да го засенчи. По вълшебство бе успял да стигне неговото ниво, но не можеше да го мине... Мерлин бе много радостен, и му показа няколко доста ефективни заклинания за откриване на демони. Точно тях бе използвал преди малко за откриването на обсебените обекти.
Светът в който хората живееха, бе много сложно устроен. Адът и Раят бяха в постоянна война. Демоните обсебваха хора, чрез който се опитваха да причинят колкото се може повече разрушения. От своя страна ангелите се опитваха да намерят и да "обезвредят" тези хора колкото се може по-бързо.
Защото един могъщ демон, в човешка обвивка можеше да причини повече разрушения от една световна война. Типичен пример за това бе Хитлер, или дук Васенего, както бе известен сред ангелите и обитателите на Ада. Бе излязъл от адските селения, и бе завладял тялото на младия Адолф. Може би, щеше да победи, ако силите за бързо реагиране на Рая не бяха слезли и не го бяха убили.
Пачо спря на един облак и се замисли за целият си досегашен живот. Много неща станаха откакто умря. Светът стана по-труден и по-сложен от всякога. Тук, той се учеше да не вярва на никого. Че никой не е "безопасен". Че всеки може да бъде обсебен от демон. Че независимо колко добър приятел или приятелка ти е, може да те убие без да му(и) мигне окото.
"Ангел шести ранг Азирафел да се яви веднага. Ангел шести ранг...", изведнъж чу в главата си момчето. Бенедикт бе разбрал че се е изнизал. Това бе проблем... Наказанието не му мърдаше... Само да не го кара да бяга по маратонското поле... Само това искаше.
Пренесе се чрез мисълта си при Учителят си, който бе в изключително лошо настроение. Но причината не бе в момчето. Имаше нещо което убягваше от погледа му. Нещо наистина сериозно.
- А, Ази - нарече ли го Ази, спукана му е работата - Имам работа за теб. Появиха се няколко Инфернота в квадрант 6. Югоизточна Азия. Нападнали са строго секретна лаборатория на Паладините. Те ни помолиха да им помогнем. Тръгваш веднага. Ето ти координатите, сам можеш да се пренесеш надявам се. И Ази...
Не се проваляй. Знаеш че мразя учениците ми да се провалят.
- Да сър - отвърна Пачо, като се опитваше да избяга колкото се може по-бързо - Тръгвам веднага.
Веднага се прехвърли на мястото което бе видял, и чиито координати имаше записани в главата си. Беше голо поле, с ферма на него. Момчето призова меча си, и
тръгна към входа. Видя дупката, която някога е била вход и леко се усмихна. Тия не си поплюваха. Не пипаха с кадифени ръкавици. Влезе, и видя дупката в пода. Ето от къде са влезли...
Той скочи долу, и използва едно заклинание което му позволяваше да вижда през стените. Огледа внимателно, и забеляза едно гигантско Инферно. Беше може би 20 метра високо, и цялото бе обгърнато от пламъци. За секунда ангелът спря, но след това се засили, излетя, и отсече главата му с пламтящия си меч. Едно долу. Използва друго заклинание, което му позволяваше да открие колко нападатели имаше. И изведнъж, без да иска момчето ахна. Беше само това Инферно. Нямаше никой друг. Лабораторията бе празна... Какво ставаше тук по... Сети се едно от първите неща които го бяха научили "горе" - НИКОГА НЕ ПРОИЗНАСЯЙ ИМЕТО НА ДЯВОЛА. Освен ако не ти се иска дълга и болезнена смърт. И той спря.
- Е добре... Щом няма никой... Ще се връщам. - каза си Азирафел, и се пренесе на небето. Още един ден, като слуга на Бог бе минал.

[astalavista]

Не се сърди, но си повлиян от заобикалящият те свят. В това няма лошо, но изказът ти е хаотичен, три пъти се наложи да започвам да търся смисъла на написаното от теб. Първо си мислих, че ще бъде някаква любовна драма, после реших, че ще разглеждаме съдбата на Петя, накрая се опитах да се концентрирам над ангела Пачо...
Препоръка, не използвай изрази от рода на отрядът за бързо реагиране на Рая , смешничко е Също така, когато намесваш нови фигури и лица, които определено влияят на хода на събитията, редно е да бъдатспоменати по-отрано, както и да бъде обяснено запознанството на героя с тях (визирам Мерлин).

Иначе, както обича да казва kazma, бравоооо :inso8