Стиска ли ви ?

[fub4e]

Телефонът извъня за пореден път, беше време за ставане. Трябваше да бъде поредният гаден, еднообразен, скучен ден...
С много мъки той се надигна от кревата, слънцето вече напичаше през прозореца. Първата работа както всяка сутрин беше да пусне компютъра си, оставаха 15тина минути докато се върне флота му. Любимата му игра започваше да му писва с еднообразието си, но като силен наркотик, който го привлича, той не пропускаше да стане да спаси труда си на безброй безсънни нощи. Отиде, изми се, и си направи кафе в чакане на корабите. Палейки втората цигара той отново се отдаде на размисли. Днес беше поредният изпит в университета му, знаеше че ще го вземе, въпреки че не беше сядал да учи. Изпитът беше практически по аналитична химия, една от специалностите, в която най - много го биваше, винаги на упражнения свършваше първи и имаше най - точни резултати. Поигра цялата сутрин, беличките в галактиката с всеки ден намаляваха все повече и повече, вече трудно намираше даже и ресурс от къде да открадне, защо ли беше решил да играе на флот.
Дойде време да излиза и да тръгва към университетът, пак същият трамвай, с който всеки ден пътуваше и който го мразеше до дъното на душата си. Късната пролет и началото на лятото, задължително се отразяваха на чистотата на въздуха вътре в трамвая. Десетки потни и смърдящи пенсионери тръгваха към най- големият пазар в града, сякаш доматите, които струват 5 стотинки по евтино щяха да им помогнат по някакъв начин в мизерията на рушащата се държава, в която живееше. По улиците навсякъде се разхождаха сърдити и намръщени физиономии, нямаше я радостта на хората. Всеки се беше оплел в собствените си проблеми и не му беше до нищо друго. Момчето за пореден път си зададе така простият въпрос, толкова ли е трудно когато се разминаваш с някой просто да му се усмихнеш, толкова ли много щеше да струва това услие, колко по добър и приветлив щеше да изглежда светът от нещо толкова просто.
След 30 минути гъчкане и бутане в консервата на релси, в приятната смрад на кафе с кисел привкус, той се добра до заветната цел. Жегата ставаше непоносима за този месец на годината, усещаше как блузата му прилепва по гърба. Беше сложил любимата си фланелка с надпис "mad scientist ", доста добра за повода, по който отиваше там.
Чакането пред кабинета го убиваше, какво им пречеше на гадните асистентки поне веднъж да дойдат на време. Напрежението във въздуха беше много голямо, всички се бяха умълчали и бяха потънали в своите мисли. Когато лаборантката дойде да отключи вратата той вече беше на съмият ръб пред нервна криза. Изпитът започна напълно нормално, изтегли си билет, падна му се голяма простотия, която нямаше да го затрудни много. Написа си протокола и започна да работи по практическата част, въпреки че го беше правил много пъти, той се стараеше адски много и внимаваше и в най- малките неща. Всичко вървеше по план, докато не отиде да му проверят резултатите. Въпреки, че всичко му беше добре написано, гадната асистентка намери за какво да му се заяде. Той добре помнеше какво му беше казала в началото на семестъра - "Внимавай, не ти имаш последната дума".Тогава му се струваше, че няма какво да му направи, той беше перфектен в работата си. И така тя му постави петица. За много хора това щеше да е доста добра оценка, но за него в този случай тя не беше задоволителна. Той беше човекът, който цяла година помагаше и даваше съвети на цялата си група, той беше човекът който винаги свършваше първи, човекът който никога не му се проваляше опита. А сега го бяха унизили за пореден път пред всички, поредният преподавател, който се подигра с трудът му . Не можа да приеме, че момичето пред него, което незнае как се събира камоли как се титрува има четворка, а на него му бяха писали петица.
За секунди в главата му се появиха хиляди спомени. Спомени за това как винаги е бил черната овца в училището си. Самият факт че седеше на последният чин, носеше смъкнати дрехи и беше единственото момче с обица на ухото винаги му изиграваха лоши шеги. За 5 години в средното си образование с него се бяха гаврили повече от колкото с всеки друг. От части и той сам си беше виновен, трудно се примиряваше с гадните учителки, върхът беше стигнал когато беше метнал стол по класната си. След тази случка тя беше направила животът му черен, директорски съвети, поправителни изпити, намаляне на оценки за поведение, и какво ли още не.
Всичко му причерня, той само и единствено помнеше как грабна щипките за вадене на неща от пеща и започна да удря. Незнаеше колко време е продължило това . Когато се усвести пред него лежеше асистентката едва едва хрипаща и леко треперийки. Всичко беше червено, по бялата му престилка нямаше място, на което да няма кърваво петно. Всичките му колеги бяха онемяли, неможеха да повярват какво се е случило пред очите им. Настъпи миг, който се проточи безкрайно дълго време. Той държеше щипките, от които капеше кръв, не смееше дори да си поеме дъх. Изведнъж гробната тишина се наруши от отваряне на вратата, влезе нищо неподозиращата лаборантка. Виждайки случката тя нададе писък какъвто той не беше чувал никога през живота си. Тя веднага след това хукна да бяга към охраната и портиерите, които се намираха на долният етаж. Той не изчака друга покана, инстинктивно хукна след нея. Излитайки в коридора налетя на някаква дебела лелка като я събори на земята, тя така и не разбра какво става, защото той вече беше станал и тичаше към точно определена цел. Идеята му беше изникнала в ума, тъй като входът на зградата беше само един, единствената му възможност за бягство беше само една. Минавайки по заобиколното стълбище той се добра до кенефа на първия етаж и точно както си го беше спомнил прозореца седеше отворен. Височината не бе повече от 2 метра, скочи без проблем. Бързо се отърва от престилката си , която беше като мартеница, с нея приличаше на касапин излезнал току що от кланницата.
Как беше стигнал до седянката на такситата той не помнеше. Качи се и каза на пъпчивият таксиметраджия да кара бързо към домът му и че ще му плати двойно. От мисълта за доволна печалба бакшиша не чака втора покана. Докато пътуваха в колата, по радиото обявиха извънредна емисия на новините. Тогава с подробности споменаха за това , което беше извършил преди 30 мин . На него му се доповвига, помоли пъпчивия бакшиш да отбие и още докато отваряше вратата усети как отврятителната кремвиршка от обед тръгна навънка.
Когато стигнва пред блока си, плати на таксиджията и слезе на 200 метра от входа си. Видя майка си на балкона, която поливаше цветята си. В същият момент пред тях спря полицейска кола, от вътре на бегом изникнаха 5 полицая и се затичаха към входа му. Всички вече знаеха за случая и го издирваха. Той се отказа от мисълта да се прибира, нямаше сили да погледне майка си в очите. Жената, която беше жертвала целият си живот само за да може той да успее.Благодари тайно на кремвиршката, която го забави с две минути, иначе сега щяха да са го хванали. Тръгна към гаража си, там го чакаше спортната му кола. Качи се и с мръсна газ тръгна, не спря за да затвори вратата. Проклиняше гадният център, в който никога нямаше място да паркира, причината поради която трябваше всеки ден да пътува с трамвая. Караше с бясна скорост, като на няколко светофара мина на червено. Късметът му пак работеше иначе щеше рано рано да свърши замазан в някоя кола, и благодарение на него той караше към единственото място където щеше да може да помисли.
Започваше да се свечерява, той почти беше стигнал, тамън излизаше от населеното място когато се случи най- лошото. На изхода на града седеше гадна бяла патрулка. Полицаите веднага потеглиха след него. Въпреки това той знаеше че те няма как да го настигнат с неговата маздичка, натисна още повече педала на газта. Единственият проблем беше само един, пътят по който беше тръгнал отиваше само на едно място и нямаше как да се върне по него без да трябва да мине покрай тях. Не след дълго стигна мястото, познаваше го много добре. Беше изоставен пост от лифт на планината до града, от която се откриваше невероятна гледка към града. Нямаше светлинка, която да не се виждаше. Той застана на ръба на скалата и погледна напред потънал в своите мисли.
Така се стигна до тук. Това беше моята история. Седях пред красотата на вековният град и хиляди мисли ми минаваха през главата. В далечината чувах как се приближават сирените. Знаех, че колкото и да се крия те щяха да ме намерят. За пореден път мойте нервни изблици ме бяха вкарали в беля, но този път с фатален край. Сетих се за мечтите ми. Мечтите ми за един по добър и по хубва свят. За мойто бъдеще. Винаги си се представях като шеф на голяма фармацевтична фирма с много печалби и много блага в живота, с голямо и щастливо семейство. Сетих се за всичките ми близки хора, за моето семейство, за моите приятели, които никога не ме предадоха. Сетих се за най - скъпоценното ми нещо на този свят - моята приятелка. Тя беше там някъде и сигурно вече беше чула за цялата история. Какви ли мисли минаваха през нейната глава. Обичах я до болка , повече от въздуха който дишах, повече от мен самия си, за мене тя беше и изгрева и залеза, тя беше всичко заради което живеех. С какви очи щях аз да я погледна, бях предал всичките ни мечти, бях предал доверието и. Сирените се чуваха все по близко и по близко, не исках да гния цял живот по затворите. Тъмата пред мене зееше, знаех че това е единствената възможност. Винаги през живота си вярвах, че умира само тялото, а душата остава. Зададох си въпроса "Стиска ли ми". Най - накрая бях научил гаден учител че не е най - великия на този свят, изпитвах хем блаженство хем вина към всичките ми близки хора и към самият себе си. Зад гърба ми се чуха спирачки, сирените виеха с невероятна мощ, появиха се и светлини от фенери, които клатейки се бързо започнаха да се приближават към мене.Обичам те любов моя, това беше последната ми мисъл преди бездната пред мен да започне да се приближава ....


пс. Хрумна ми докат се прибирах от същият този скапан изпит, в същият този скапан трамвай, историята е преплетена с доста истина, надявам се да ви хареса, съжелявам за грешките но вече доста ми се спи и ме мързи да го проверявам, на вас стиска ли ви ?! И не забравяйте това е само измислица, да не тръгнете да биете "милите" учители.

[DeadHunter]

:inso8 :inso8 :inso3 :inso3 Много яка история и като за 1 път доста е добро на мен лично много ми хареса :inso3 :inso3 :inso5