Творчеството на Alemora

[Alemora]

Тука ще сложа част от моите творби, който са доста на моите 18 години съм сътворил какво ли не пиша разкази най - вече макар и да имам стихотворения и картини. Ще се радвам повече хора да ги видят и да ги оценят. Ще започна с разказите си и постепенно ще слагам и картините и стихотворенията си. Искам да кажа само, че повечето ми творби нямат имена не обичам да кръщавам, затова имената им са *** .

[Alemora]

Име : На Върха ( Разказ по действителна случка)



Застана на върха на планината. Погледна надолу...бая стръмничко си беше, припомни си малкото хубави неща в живота си. Изправи си сноуборда, огледа го - бял, чист, като снега наоколо, недокосван от никого. Ръбовете по - остри от бръснач. Постави го на земята, сложи краката си в автоматите и ги затвори. Легна по гръб на снега, загледан в чистото небе, в пълната, кърваво червена луна. Лежеше и се взираше в луната чудейки се, дали там растат шишарки...

Скочи на крака и се понесе надолу, усещайки как сноубордът "прелита" по снега, тихо и нежно, как го разрязваше при всеки завой който правеше. Пред него имаше голямо, старо, изсъхнало дърво. Опита се да завие, но сноубордът просто започна да се върти като пумпал. Осъзна, че караше по лед. Нямаше го мекият, дълбок сняг. Това беше чист лед. Не успя да спре да се върти навреме и чу пукане и усети как нещо го удря в тила...

Събуди се и се завъртя по гръб. Усети, че тила го боли. Прокара ръка през косата си и усети нещо топло. Погледна ръката си и видя, че това е кръв. И без това всичко му беше безразлично . Припомни си една стара песничка на Deftones - RX Queen. Това беше много спокойна песен и с наистина интересен текст: "Cause you are my girl and that is alright, if you sting me i won\'t mind. And now look at them, look at em now, look at them sting..." Замисли се колко правилно беше и си спомни за едно момиче ( с което ходеха цели 2 седмици - своебразен рекорд за него). И си спомни, че един ден той я запита, дали тя изпитва нещо към него. Тогава тя му беше отговорила, че дори си мислела за него когато се целувала с друг ( имена не споменавала )... Изненада се, че сега не почуства каквото и да било. Изрови си касетката на Perfect Circle която беше спряна точно на песента Thinking Of You. Изправи се и забеляза, че луната почти е залязла, но и това сякаш не го интересуваше. Спусна се надолу, но вече всичко загуби смисъла си, всичко посивя...

Спусна се по склона усещайки как нещо топло се стичаше по гърба му. Изведнъж краката му се подкосиха, и той падна. Претъркули се и се озова отново по гръб, загледа се в изгрева, отпусна се, издиша, после вдиша тежко и издиша за последен път през живота си и последните думи които чуваше бяха:" Thinking of you, thinking of you thinkin ..." и забеляза, как нещо се срутва някъде около него и мощта на падащия сняг разтърсващ земята и как снегът го погълна ...

[Alemora]

Име : Черно слънце



Пустинята има свое дихание, което може да се усети само нощем. Само когато използваш собствените си нозе .

Само когато от три дни си без вода и храна.

Присъствието на Смърта изостря сетивата и в сърцето ти възкръсва плъмъка на най – тънка чувствителност.

Усещаш зрънцата най – фин пясък , вдигнати от слабия нощен полъх , туптенето на малки нозе - встрани от теб пустинно мишле е излязло от дупката си под пясъците за да търси скорпиони и паяци .... Нежен звук на влачещо се членестоного коремче – там паяче или скорпион е тръгнало, за да търси някое гладно мишле ...

Пустинята си играе със своите рожби ... Тя не знае пощада .

Тук оцеляват само силните. Безименният пое дъх , стегна измуреното си тяло в хватката на волята. За пореден път, отново и отново се плъзна напред в нощта. Равномерните му крачки го отдалечиха от мястото, мига на почивката. Равномерно дихание, равномерно , елегантно пръплъзване в лунната сянка на Дюната над него. После заобикаляне и гмуркане в сянката на следващата Пустинна Вълна . И така до безкрай. Само отвреме на време вдигаше лице към ясното , оцъклено звездно небе. Двурогото нощно светило и неговата свита безстрасно наблюдаваха света, в който една нищожна двукрака буболечка се бореше да оцелее.

За тях сигурно беше все едно .... история, повтаряща се от началото на епохите .

Но на човека не му беше все едно. Щеше да умре ..

Знаеше, че е минал твърде на север от оазиса .... един такъв малък , загубен сред безкрайните пясъци оазис. Не разполагаше нито със компас, нито със сектант, дори часовник нямаше ... само някакъв вътрешен, недоловим инстинкт му подсказваше, че е подминал оазиса или в момента се намира твърде на север от него.

“Така реших, така трябва да бъде. Останалите от бандата се съгласиха да не ме преследват .... ако Пустинята прости греховете ми – те ще зачетат избора й .... Само дето Необятната ще ме погълне. ”Мъжът заобиколи поредната дюна, ориентирайки се по звездите. Те му позволяваха да спазва приблизителната посока – но нищо повече .... щяха да го гледат как отпада все повече и повече .

“Толкова съм уморен, че копнея да дойде Слънцето, да дойде топлината. Копнея да се заровя в пясъка и само главата ми да се подава над повърхноста, сгушена под миниатюрния навес на наметалото, окачено върху забитата вертикално сабя.”

На тази светлина пустинята представляваше замръзнало море – студено, смразяващо, във всички оттенъци на сивотата, черното и мъртвешки бледото. Щеше да умре, но не и преди да се е борил до край .

Мъжът спря да миг и се вслуша в Пустинята. Не с ушите и не с някакво шесто чувство, а със сърцето си. Така , както детето понякога се буди внезапно и се вслушва в диханието на майка си ... в онова , неизразимо, недоловимо нещо отвъд, преди звуците .... Нещо трепна в него и бягащият леко промени посоката си .

Всъщност дори не го осъзна .

Умората, напрежението да мине колкото се може повече разстояние преди четвъртия изгрев, откакто тече доброволно наложеното изпитание .... бездушната светлина на луната и звездите, присъствието на Пясъчната Вселена около него .... тези неща полекичка го бяха докарали до дълбок, несъкрушим транс, до едно мистично състояние на сливане с зъмръзналия в своето тъмно безвремие пясъчен океан ....

Краката му сами го носеха, дробовете му сами поемаха и издишваха, очите сами намираха необходимите най – добрите места за стъпалата .

... Час, два, три. Като насън забеляза, че луната се е плъзнала по небето, че малък ветрец се беше закачал за малко с него, опитвайки се да надникне в гърлото му, защитено от тъмно мръсножълтия шал пред лицето му ... нищо не можеше да го учуди, същевременно нищо не би пропуснал от шумолящата коприна на битието оклоло него. Нищо не оставаше скрито от Съзнанието му, трескаво горящо в едно угасващо от изтощение и жажда тяло .... Това беше последната нощ на борба срещу Съдбата и Пустинята .. Ако преживееше идещия ден щеше да умре утре вечер. Така трябваше ....

Заобиколи поредното препятствие и спря изумен ....

В първия миг изпитваше парадоксалното желание да продължи, да продължи напред .... Трябваха му няколко секунди, не няколко вечности, няколко удара на сърцето ... за да проумее, че Пустинята го беше пощадила. Беше впила нокти в неговото сърцето и беше изтръгнала от там миналото му, греховете му, убийствата му ... Нима Бог и неговата Необятна Дъщеря щяха да го пошадят, ако не му бяха простили, ако ........ Няма значение ...... Безименният падна на колене и опря с юмруци ледената зърнеста повърхност пред себе си. От бузите му се стичаха две сълзи. Влагата в очите му размазваше светлините от пламъците на факлите ... превръщаше местещите се сенки на хора и животни в странен, вълшебен калейдоскоп, театър на магически фигури по сънената повърхност на пясъка ...

Беше спасен. Извика, за да привлече вниманието им и се надигна. Изведнъж усети цялата умора на света, цялото изтощение на времето, стрило древните планини на тази земя в море от скален прах. Надигна се тромаво и извика – отново и отново и отново. Залитна към спящите на стотина метра от него фигури и отново падна на колене. Дори не беше подозирал, че е толкова изтощен ... Изчака ги да наближат към него и бавно се отпусна в топлата прегръдка на безсъзнанието .



Хората от кервана забелязаха припадналия и свърнаха назад към тъмното петънце, в което се беше превърнал. Няколко чифта силни и внимателни ръце го вдигнаха и отнесоха в палатките на един от камиларите. Там лекарят безцеремонно ги изогни, натирвайки дори собтвеника на палатката. Пред властното му държане отстъпиха дори ръководителят на експедицията и арабинът водач.

Те двамата излязоха от тясното, задушаващо пространство между чергите и спокойно наблюдаваха как останалите членове на експедицията се пръскат по приготвените за места сън. Повечето бяха местни придружители на шепата европейци, дошли за техните си ингилишки работи в суровите им и негоспоприемни земи. Всъщност разните камилари и мулетари дори не се интересуваха каква е крайната цел на тези арогантни, умни и в същото време безпомощтни в пустинята люде. Знаеха само, че им плащат щедро за да ги преведат през НЕЯ.

В това време ръководителят на групата- мистър Джак- отклони поглед от гъвкавия гръб на жената на посланника и впи очи в облаците, идещи от изток. Можеше да се зъкълне , че са се появили заедно със странника... но само сви рамене, докато мислите пареха ума му: “ Ако започнеш да придаваш мистичен смисъл на такива съвпадения значи е време да изоставиш пустинята. Не за друго, а защото тук всяко сибитие и съвпадение изначално носят такъв тайнствен смисъл. Тук всяко действие се претегля на най - първичните везни на света - тези на живота и смъртта. Ето този човек ни откри минути преди внезапната поява на буря, идеща без предизвестие.... Има ли тайна в това? Ако тя го беше изпреварила той просто нямаше да ни срещне... освен ако тя не е вървяла полекичка по петите му. ”Мисълта накара устните му да се разтеглят в кротка и безмълвна усмивка. Помисли си дали да не удари един тютюн...

- Трябва да сложим въжета между палатките – прекъсна покоя му водачът арабин – небезизвестният Хамуд. Европеецът кимна и обходи с поглед скупчените една до друга палатка. Посочи откъде да почнат и се заловиха за работа. Пипаха бързо и сръчно, с опитни пръсти и свършиха за има няма десет минути. После без излишни думи като един се запътиха към заслона, където беше останал лекарят с непознатия.

Откриха, че медикът беше привършил обстойният си преглед и се колебаше дали да даде вода на непознатия или не. Пред погледите на Хамуд и Джак той навря ампула с амоняк под носа на странника и го събуди. Човекът отвори неразбиращо очи, но при вида на манерката веднага живна, дори се опита да се надигне. Лекарят натисна рамото му и поднесе устието към лицето на легналия. Позволи му няколко глътки и безкомпромисно издърпа вещта обратно .

– В това състояние многото вода ще ви убие – рече меко възрастният, прошарен мъж.

Изглеждаше много странно - изключително висок, прегърбващ се дори и седнал, съсредоточен и в същото време грижовен като начинаеща медицинска сестра. Но всъщност притесненията му идваха от опита - и друг път беше попадал на хора, черпили с пълни шепи от най - дълбоките резерви на организма си. Мъже и жени, преминаващи границите на невъзможното, само за да угаснат след това, след като хватката на волята отпусне изцеденото до край тяло. В момента обаче не можеше да направи нищо повече за този си пациент. Цъкна недоволно с език и излезе . Чергилото излющя след него и Джак с бързо, опитно движение го дръпна и затегна вървите му. После се обърна към непознатия :

- Съжалявам, че придирям - виждам, че още сте отпаднал ... Но нямам време за любезности ... Кой сте вие. Непознатият не отговори веднага. За момент просто продължи да лежи с широко отворен, невиждащ поглед . Джак помисли, че другият не го е чул и понечи да повтори въпроса си. В този миг напуканите устни на човека се размърдаха . Отговорът беше почти шепот :

- Нищо съм ...

- В час ли си човече - повиши леко глас водачът на експедицията .

- ... Подложих се доброволно на Изпитанието ... изтощението беше твърде силно и шепотът за миг прекъсна - ... Бог и Необятната ми дадоха прошката си .... - отново пауза - ... живея втори живот ...

Джак се намръщи и понечи да разтърси лежащия, който очевидно бълнуваше. Но изражението на Хамуд го спря. Завъртя очи и без думи попита мълчаливия арабин дали разбира ситуацията. В отговор получи загадъчно кимване. За момент се възцари мълчание. Никой от тримата не продумваше. Само вятърът виеше и тънките стени на палатката вибрираха с почти хипнотизиращ ритъм и звук. По някакъв странен начин прииждащият грохот на пустинята се превръщаше в усилваща се бучаща тишина .

Непознатият бавно, като на сън се напрегна и успя да се изправи. Със сковани от изтощение треперещи ръце се пресегна към сабята си . Грижовни ръце я бяха свалили от него, за да го сложат да лежи по -удобно. Сега обаче той се пресегна на колене и я взе. Другите двама не показаха с нищо, че действието му ги притеснява. Само Хамуд с крайчеца на окото си забеляза как Джак с открито спокойно движение се пресегна и извади пистолета си от кобура. Странникът явно не забеляза това, защото съвсем хладнокръвно извади острието. Сложи го на пясъка. Притисна го с коляното си. Напрегна мишци и се опита да дръпне нагоре ръкохватката. Ефесът се изви като змия, после като млад гъвка клон . Затрептя в изнурените ръце и ... изведнъж се разнесе пукот.

- Искаш ли да ти помогна за копането - попита в царящата тишина Хамуд. Непознатият кимна без да пророни дума. Арабинът също му кимна и взе една от металните паници зад гърба си. Започна да копае дупка и то съвсем сериозна по размери. Непознатият помагаше колкото му стигаха силите, а след миг - с настръхнали косъмчета по тила - се включи и Джак. Свършиха бързо - и в този миг Хамуд рече:

- Трябва да сложиш и парченце от дрехите си. Гостът изхъмка и уви двете парчета от сабята си в мръсния си тъмножълт шал. Положи вързопа в дупката. Не бързаха да зариват. Стояха в мълчание и изведъж Джак рече :

- Как е името на този когото погребваме? Хамуд го погледна косо, уверявайки се, че белият мъж е наясно със собстения си въпрос. Кимна удовлетворен. За него беше искрено щастие, че в този момент се намира в присъствието на питащия. А непознатият се усмихна :

- Викаха ми Черно Слънце - усмивката му помръкна, очите му се затвориха и той започна. Говори тихо, глухо и дълго. Беше безкрайна история за мрак, огорчение и подсилваща се взаимна агресивност- между него и целия останал свят. Беше история, която започваше със един студент по философия, дете на бедни и честни родители, с посечена от друговерци първа любов... и завършваше с водачестото на Скорпионите от Отровния Кладенец. Започваше с учителстване в далечна страна, наречена Македония и завършваше с грозни кошмари, в които сънувал отсечените от него ръчички и глави на деца. Накрая не издържал повече гърчовете на душата си. Казал на другарите си, че ще подложи на изпитанието на Пустинята. Дори и Тя да го пощади- човекът, който ще излезе от пегръдката й- няма да е техният водач. Дал им камилата си, чергилото и мехя си с вода. Тръгнал пеш..... Това било всичко....

Когато свърши Хамуд попита :

- Как е името на мъжа, който погреба Черно Слънце? Как се казваш СЕГА? Странникът мълча много дълго... Дълго и мъчително. Накрая изведнъж очите му се разшириха от придошлата болка:

- Черно Слънце – рече го едва едва, по – скоро с предихание, отколкото с истински звук. Но името накара Хамуд да кимне , изпълнен с усещането за мига. Мъжът беше дал правилния отговор. Единствения правилен отговор. Питащите очи на човека отсреща молеха за обяснение и той реши, че мъжът има право на такова:

- Дадена ти е прошка, не забрава ... Слънце - усмихна се, защото усети, че другият е бил вътрешно готов да разбере неговия отговор. После рече почти ласкаво – сега поспи. Сънувай небе и градини с рози. И нека душата на твоята съпруга се върне за миг при теб. Нека гробът на прекършената от теб сабя ти бъде копринена възглавница. Сънувай убитите от самия теб - без белези от твоите удари и с прошка в очите... Твоите лутания и падения свършиха. Дано до края на дните си вършиш само добро и сърцето ти е леко.

Спи сега.

Но Черно Слънце не затвори очи. Ръката му се пресегна към колана и извади кама. Подаде я на Хамуд:

- Остани още малко... И направи необходимото, ако видиш, че имам кошмари. Ако започна да пъшкам и да плача на сън нали ще ми дадеш последното изкупление.

- Да - отвърна арабинът и пое късото оръжие, което натежа в дланта му както никое парче метал до сега. Дори го погледна, защото за миг му се стори, че гори, нажежава пръстите му. Когато върна взор към странника го видя вече дълбоко заспал. Гмурнал се в съня с доверието на дете, стиснало пръста на своята майка в шепичката си...

Десет минути по - късно лицето му се изкриви, устните проплакаха и от очите се стекоха сълзи. Мъжът с камата не бързаше – молеше се пристъпът в душата на спящия да отмине. Той отмина, но само за да се върне отново и отново... и отново.

В този миг Хамуд разбра, че има грехове и грешки, които не може да ти опрости дори Неизбродната. Неща, които не могат да се изкупят по никакъв начин. Когато осъзна това напълно - погледна мистър Джак и той разбра, че трябва да излезе...

“ ... По силата на собствената ти молба, Слънце,... се нагърбвам да дам последна милост на твоята виеща душата... почивай с мир и дано на небето срещнеш любимата си.”... Ръката му рязко се протегна и върхът на стилета докосна в светкавична целувка едно око, потъвайки през него навътре в грешната плът. Още преди да си поеме дъх видя как лицето на спящия се успокои. Грозните сенки на миналото се оттекоха от изражението му и то за миг му се стори дори красиво.

[Alemora]

Име *** ( Разказът е по действителен случай )


В дъното на душата ми се крие нещо зловещо. Нещо лошо. Нещо нечовешко. Нещо разкъсващо светогледа ми, каращо ме силно да мразя. Да мразя себе си. Теснотата на кожата си. Жалкостта си на човек. Безсилието си. Младостта си.

В дъното на душата ми се е зародила една бездънна тъга, която често ме кара да се чуствам адски самотен. Понякога сънувам себе си на непознати места, места, на които съм сам, изпитващ страх от празнотата им. Започнах да харесвам самотата си. Тя е единственото нещо, което обичам истински, колкото и да е егоистично. Аз сам егоист. Казвам се Сатанаил. Имам две загрубели от вятъра очи. Имам вяра в безверието. В смъртта си. Този свят е адски непознаваем за мен, а така искам да знам какво представлява той. Всъщност истина за мен е тъжна. Аз съм безхарактерен глупак. Самият акт на писане е оправдание на съществуването ми. Аз съм мимолетен. Излишен. Самият акт на говорене е оправдаване на егото ми. На това, че изобщо съм бил роден. Сякаш ми се налага да съществувам, сам по себе си, неосъзнаващ напълно съществуването си. Цялата вселена се е засилила в някаква посока, никому неизвестна, но човек е измислил хиляди посоки с които да оправдае пребиваването си на тази странна планета. Дали сам просто глупак? Мисля, че това е най - близко до истината. Защо изобщо мога да разсъждавам? Именно това ме влудява. Удивен съм от стремежа на хората, от прогреса който предизвикват, от неизбежността на откритията които правят. Но, защо по дяволите, колкото и да отиват напред като просперираща и самоутвърждаваща се цивилизация, остават въпроси на които прогресът няма отговор, а седи безмълвен, ням, подобен на изплют гръбнак. Искам да знам кой върти планетите, искам да знам колко милиарда слънца съществуват, дали вселената има край. Отговорът на прогреса, от който всички са зависими е, че все още не сме дорасли, за да знаем. Но как тогава сме дорасли, за да строим къщи, да караме коли, да печелим, да правим кариера. Защо? Искате да кажете, че смисълът е в това, че ние сме тук, на това място, в този необятен космос, за да трупаме капитали, да водим войни, да се правим, че разбираме от политика, да отглеждаме деца и да ги насърчаваме да следват предначертания път от миналото. Всъщност, ако говорим за свобода като право на избор, значи всички сме затворници на тази планета. Не можеш да си избереш да си нещо друго, ако си бил роден човек. Няма как. Oт човешкото няма изход.

Да правиш добро, да си културен, да не взимаш наркотици, или обратното, да крадеш, да убиваш, да тъпчеш ближните си. Това ли са посоките на този свят? С това ли се изчерпва той? По дяволите, обяснете съществуването на цивилизация, която сама по себе си е обяснила вселената с помоща на собствените си понятия и системи. Възможно ли е реалността да е илюзия за човешката психика? Защо, да не? Нима, имаме други изразни средства за обяснение освен собствените ни, създадени още в древността езици, развиващи се и до днес? Нима езикът ни не е създаден от думи, представляващи дефиниции, къде е свободата в една дефиниция? Логично е да предположим, че приемаме всичко за даденост. Когато се раждаме не си задаваме въпроса, защо нещата са такива, каквито са? Ние свикваме с тях, защото нещата са така, както винаги са били. Те са ни дадени. Ние наследяваме миналото и градим съжденията и преценките си пак върху него. Това ми прилича на омагъосан кръг. Само където съм толкова жалък, че не мога да спра да се въртя.

Да разпозная магъосника. Имам странното усещане, че осъзнаването на безкрая ще доведе до счупване на съзнанието ми. Всъщност, като се замисля, аз наистина съм ужасно жалък. Живея в БЪЛГАРИЯ. В страна, в която убиец на две деца, зет на не знам си кой шеф, на не знам си кое МВР, бива оправдан, а 18 -годишен пушач на марихуана лежи в затвора. Мисля, че да обявиш 150 000 хиляди зависими от хероина за престъпници и да им премахнеш правото на еднократна доза е също толкова глупаво и за нещастие жалко, колкото и на неспособността от адекватна намеса за разрешаване на проблема с наркоманите (по точно необходимото им лечение). Защо по дяволите, зад решетките отива някой, който има нужда от лечение? Колкото до вида лечение, което се предлага за съответните лица в ограничените центрове, мисля, че няма какво да се каже. Веднъж, в Родопите май, минах покрай дом за сираци. Изпитах болка, не състрадание. Не мога да съм състрадателен към мизерията им. Страдам от безхаберието на трицифрения брой депутати работещи за България. Моята Мила Родина. Те обичат да си купуват мерцедеси, харесват си заплатата, не им е много работата и половината непрекъснато се забъркват в скандали. За това циркът е пълен, от което е ясно, че българският политик разбира от шоу бизнес. Не се оплаквам, стремя се да проумея, дали си струва да разсъждаваш, ако се чувстваш адски самотен, заобиколен от неподобен социален хаос. Имам бедна култура, за да схвана важното. Имам къси ръце, за да хвана момента. Имам късо съзнанание. Чудя се на безкрая, чудя се какъв е смисалът да съжалиш Българския мизерник, когато знаеш, че те са ужасно много. Защо точно този? Те са толкова много. Каквото и да направя няма да променя нищо. Ще му дам нещо временно, ще го нахраня. Ще го избавя от самотата му за малко. Милият беден човечец. Ще го нахраня с нещо мимолетно, също като мен. Те са толкова много. Има ли смисъл? Мисля, че свобода би трябвало да означава, това да мислиш за другите, не и за себе си. Моето състрадание прилича на оправдение, че не мога да помогна на всички, само на някой и то за малко. Забавлявам се, защото живея в страна в която, сякаш съвсем леко, с влажен финес, преобладава абсурдизма. Непрекъснато се създава изкуство. Дори напоследък хаосът придоби лилав оттенък на кошер. Tази българска реалност, в която всеки е срещу всеки ми действа отрицателно. Опитвам се да избегна реалността. Да се скрия зад някой ъгъл и просто да я изчакам да премине. Контролъорът е срещу пътниците, продавачът срещу клиентите, лекарят срещу болните, учителят срещу министерството, учениците срещу учителите. Тук май винаги се наблюдава противопоставяне. Производителите на мляко срещу изкупните цени, данъкоплатците срещу данъчните, полицията срещу всички (да не забравяме, че тя се тресе от корупция и ако викнеш полиция, случайно можеш да си изядеш боя), какво да кажем за мизерстващите баби и дядовци, облечени прилично, но редовно проверяващи кофите в квартала (не, че това е честа гледка, но понякога се наблюдава как гузно ровят). Харесва ми тази реалност, която за едни е адски груба, а за други е приказка. Лошото е, че говорим за съюзи с Европа, а все още тънем в гнева си, самотата си, в безсилието си. Признавам, че много неща се промениха. Сега няма опашки за хляб, сега се говори за борба с корупцията, сега дори убийствата по софийските улици са по сценарий. Признавам, че сега животът в България е много по - добър от колкото е бил в последните няколко години. Само не разбирам, защо все още има млади, които отиват в чужбина и не мислят да се връщат? Чудя се, какво толкова им предлага другия свят, онзи който избират?

Пред мен всичко се завърта. Животът се усмихва и все пак успявам да го чуя, как ми тегли една. “Мисля, следователно съществувам”. И все пак не ми е достатъчно само да мисля.

[Alemora]

Име : Убиствена съмота ( Действителна случка )


Пребирам се пак сам в апартамента няма те до мен и това ме измъчва. Влизам пак в пустата стая и лягам на леглото и самотата и мрака ме обгръщат мигновенно.Тази самота е ужасна направо ме разкъсва. На вън вали и е студено, което ме кара да се згуша, за да ми е топло. Защо те няма тук до мен, за да може да те прегърна и да се стоплим взаимно. На вън времето е ужасно гърми святка. Всяка светкавива осветлява стаята и показва че съм сам, че съм самотен. Згушвам се още повече и затвярям очи и се пренасям в едно омайване - представям си как шумът на дъжда са твоите думи, как всяка светкавица е една твоя прегрътка, как всяка гръмотевица е една твоя толкова чакана Целувка.Но уви ето чува се по силен гръм и убива умайването и пак сам в стаята обгърната от мрак студ и убийствена самота, а на вън вали ли вали!!!!А в мислит еми се се прокрадва мисълта Къде си Ти?

[Alemora]

Име : Смърт



Смърт..
Трещи вселената, бучи
И вее вярър, и вали.
И черни сенки пъплят,
И бели бури встъпят.

И стене нощната тъма

И грозно кряска нежността,
В агонии се мъчи и стопява
И лед пропуква там- тъдява.

И бледо- сивото небе
Души, натиска и дере
Пустинята- плачевен стон
И вечността кърви...
Вред смърт...

[Alemora]

И така ако не съм ви дотегнал с разказите си тук ще сложа и няколко мой картини. Тъй като темата ми е доста дълга ще сложа само линковете, а не целите картини, за да не затормозявам илизшно посетителите на форума. Картините не са подредени защото нямам време да ги подреждам номинацията им е само пригледна, за да знаете до къде сте стигнали.

[Alemora]

Рисунка 1

Рисунка 2

Рисунка 3

Рисунка 4

Рисунка 5

Рисунка 6

Рисунка 7

Рисунка 8

Рисунка 9

Рисунка 10

Рисунка 11

Рисунка 12

Рисунка 13

Рисунка 14

Рисунка 15

Рисунка 16

Рисунка 17

Рисунка 18

Рисунка 19

Рисунка 20

Рисунка 21

Рисунка 22

Рисунка 23

Рисунка 24

Рисунка 25

Рисунка 26

Рисунка 27

Рисунка 28



Картина наградена с 1-во място на турнира \"Младите таланти на България\"

С предишната рисунка бях допуснат до Световното изложение на младите таланти, в което бях първи с тази картина.

Картина номер 1 за 2004 година на Световното изложение Париж 2004.

[SoulRipper]

Имам малко трудности с отварянето на картинките. Отваря ми се една и съща страница, но няма картинки там. :inso1

Едит : Проблема ми се оправи вече.
Едит 2 : Супер са! Направо нямам думи. Аплодисменти.

[BulSoldier]

Много хубави картини,аз също се занимавам с рисуване.Искам да те питам с какво си направил последната картинка.