Камъка на Вечността

[SoulRipper]

Можете да се сблъскате с имена от играта WarCraft, но се надявам да не ме съдите за това. Не ме бива много в измисляне на имена. Но бъдете сигурни, че нишката на историята изобщо не се преплите с тази на WC3. Пролога е съставен от две части - пускам първо една за удобрение.

Пролог



В тихия сумрак на лятната нощ изчурулика птица. Тихият и зов изобщо не притесни елфа, който стоеше на един нисък хълм в дълбините на гората Ашенвил. За неговия слух, този зов беше съобщение, че всичко напред е спокойно. Но в момента, той беше наострил сетивата си за други източници. Нещо прошумуля тихо и до него излезе елфка в бойно снаражение. Тя не харесваше задачата си в момента, но беше длъжна да я изпълни. Трябваше да служи като охрана на Убиеца на Демони, докато той завършеше медитацията си. Леея с презрение се зачуди дали има изобщо от какво някой елф да се страхува в Ашенвил. Дивите зверове никога не биха нападнали някой от тях. Елфите отдавна живееха в мир с природата и животните. Погледна още веднъж ядосано елфа до нея и седна с кръстосани крака до него. Защо ли изобщо я бяха изпратил на тая мисия? И то точно един ден преди празника на звездите! Когато се празнуваше денонощно и танците нямаха край. Нейните сестри по лък, сигурно щяха да и се подиграват когато се върнеше от тази безмислена мисия. Поглеждайки към луната Лея едва се въздържа да не удари този заспал елф до нея и да тръгне най-сетне към Калимдор. Дори да бързаше с всички сили, пак нямаше да стигне навреме за откриването на празника. А Ловеца на Демони си стоеше така тук вече от единайсет часа. Това и напомни колко е гладна. Отвори торбата до нея и взе една питка и една ябълка. Тя трябваше да се задоволи само с това оскъдно...даже не можеше и да се нарече ядене..., докато другите и сестри сигурно се наслаждаваха на богата трапеза.
”Стига сам се оплаквала и аз” помисли си тя ядосано.”Нищо чудно точно затова да са ме пратили...За да ми дадат урок...”
Но мислите и се прекъснаха, защото най-сетне Убиеца на Демони се размърда. Лея бързо стана и погледна към него. Студените му зелени очи се впиха в нейните и тя прочете неизречените му тревоги.

- Е? Свърши ли най-сетне? Май е време да тръгваме? – каза тя и зачака той да и каже, че не е ял от един ден или някое друго оплакване. Нощните пазачи си бяха такива, винаги се оплакваха от нещо. Но той само я погледна насмешливо и кимна. Е, явно поне този нощен пазач държеше на честта си. Той се изправи бързо и и каза с равен тон:
- По-добре побързай, ако искаш да стигнеш навреме за празника. – дори имаше нахалството да и се усмихне. Тя бързо прибра недоядената си вечеря и наметна лъка си на рамо. Той щял да и казва да побърза! Но като затичаха бързо покрай дърветата, тя съжали, че не беше хапнала предварително. Дори това да бяха ябълки и круши!

[amadeusa]

харесва ми хубаво е!!!

[DeadMan]

Пиши,аз нема да изказвам мнение.Само ще чета.

[SoulRipper]

Втора част от пролога. Има и трета. Малко дълъг пролог


Убиеца на демони се прехвърляше покрай клоните и стволовете на дърветата, поне покрай тези, които не се отместваха бързо от пътя му. Ашенвил явно усещаше опасността надвиснала над нея и над целия свят. Мисията му беше минала успешно, въпреки, че сега му се искаше да не е. Новините, които носеше на владетеля на Калимдор не бяха добри. Направо бяха катастрофални. Нещо се размърдваше на север, нещо ужасно. Ишамаел, както беше истинското му име, се опита да не мисли за това сега. Беше изпълнил мисията се, връщаше се в столицата при неговите братя и щеше да празнува на спокойствие...Въпреки,че предчуствията му говереха друго. Погледна наляво и видя Лея, която тичаше и явно се опитваше да го надбяга. Зачуди се дали да не и каже някоя шега, но размисли. Нищо чудно лудата елфка да го простреля с някоя стрела. Тази мисъл го накара да се усмихне.
- Какво ми се хилиш, като някой човек пред халба с бира?! – каза му презрително тя. Е явно имаше добро зрение. Е сега щеше да я научи как се тича...Макар, че най-вероятно след това да му пъкне с цялото си бойно общество за да го накаже за изгубената си чест. Този път направо се разсмя, и си спечели учудения и поглед. Убиеца на Демони се засили покрай дарвета кам столицата на Нощните Елфи – Килинор. А във въздуха се разнасяше миризма на демони.

[SoulRipper]

Кил’Джаро проката пръсти по козината на Леон и го почеса под ушите. Огромният вълк изръмжа доволно, но не помаха с опашка, все пак беше горд планински вълк, а не някое страхливо псе. Загледан в сивата му козина яздещият го орк се замисли. Кил’Джаро не беше висок, дори можеше да се нарече дребен по стандарта на орките. Но беше от елитната групировка на орките от клана на “Вълчицата”, и както сами се наричха “Кървавата глутница”. Той погледна назад към яздещите след него воини. Повечето, като него, не бяха много едри, но и иначе вълците нямаше да им позволят да ги яздат. Всички те му бяха приятели – от Барок, на неговата черно-кафява вълчица, до нашарения с белези Гримрок с неговия сиво-червен вълк. Вече се бяха отдалечили много от родните си планини и горещия климат на равнините им влияеше доста. Всички се бяха изпотили и зачервили, а вълците им бяха изплезили езици жадно, въпреки че слънцето отдавна вече се беше скрило. Кил’Джаро се надигна малко на гърба на Леон и горещия вятър го шибна в лицето. Той се огледа напред и забеляза червенееща се светлина в далечината.
- Сигурно е срещата, за която сме се запътили. – провикна се Вил’Каар и застигна Кил’Джаро. Двата вълка се погледнаха свирепо, но нищо повече.
- Да се надяваме, че е тя. Животните вече се умориха от този дълъг бяг. – каза Барок и погали нежно рунтавата си вълчица. Винаги беше добре да се грижиш за вълка си, но според Кил’Джаро Барок винаги прекаляваше. Все пак това бяха бойни вълци, а не домашни любимци. Леон нададе свиреп вой, сякаш дочул мислите на господаря си.
- Имам лошо предчувствие...- каза той и се огледа внимателно.
- Ха...Ти с твоите предчувствия..- започна Вил’Каар, но Гримрок, който се беше приближил до тях довърши, прекъсвайки го грубо:
- ...ние е спасявал безброй пъти! – Двамата изглеждаха сякаш всеки момент щяха да се сбият. И както винаги Барок ги разтърва. Но Кил’Джаро не им обърна внимание. Беше се загледал във вече близката светлина. Можеше да е лагерен огън, ако не беше толкова висок. Около него се бяха струпали водачите на другите кланове, или техните представители. Какъвто беше и самият той. Не му харесваше това място. Имаше нещо нередно, или може би наистина си въобразяваше. Може би Вил’Каар наистина беше прав. Но това не го успокои.
- Закъснявате! Аз пък си мислех, че вие от “Кървавата глутница” се гордеехте с бързината си. – каза шамана в средата на събралите се орки. – Но няма значение...Нали все пак дойдохте.
- Извиняваме се за закъснението. Бяхме възпрепятствани от топящите се снегове. – каза Кил’Джаро. Нямаше нужда да бъде груб с този шаман.
- Няма значение! Сега като всички са тук, мога да премина направо на същественото. Аз и моите събратя от клана “Черни камъни”, се вслушвахме в гласа на вятъра и речта на водата и стигнахме до главозамайващо заключение. От север се надига заплаха...- Кил’Джаро спря за момент да слуша и се огледа. Всички изглеждаха заинтересувани. Барок чешеше Пролетна роса. Какво идиотско име за вълк. Напрегна слуха и дочу леки опъвания на тетива. Огледа се малко по-добре и забеляза откъде беше дошъл звука. Около срещата се бяха настанили други орки. Би могъл да помисли, че са пазачи, ако не бяха насочените кам него и неговите воини стрели. И не само към тях, но и към всички останали, освен към шамана и неговият чирак. - ...така, че ние трябва да обединим клановете и да се съюзим с надигащата се сила, иначе ще бъдем пометени.
Кил’Джаро бързо подреди в главата си какво беше чул и зяпна. Не можеше шамана да е предложил това. Орките не бяха страхливци. Те не се съюзяваха с по-силния. Те ... Гръм от гневни викове обгърна срещата. Всички протестираха срещу думите на шамана.
- Шаманско псе! Орките не са страхливци! Досега се справяхме без чужда помощ, ще успеем и сега! – изрева вожда на “Горчива кръв” и брат му закима в отговор и надигна брадвата си. Одобрителни викове отекнаха навсякъде.
- Съжалявам, че не се съгласихте с предложението ми. – каза ядно шамана. – Но го очаквах. - Пак се чу опъване на тетива. Този път и друти го чуха. Шамана прошепна някакви неразбираеми слова и стрели полетяха навсякаде.
- Залегни – извика Кил’Джаро. Някои последваха командата. Чуха се ревове и крясъци на умиращи. Той видя как вожда на клана “Червена река” скочи и се опита да посече шамана. Няколко стрели вече стърчаха от гърба му. Остриети на брадвата му се блъсна в невидима стена. Още една стрела се заби в него и той рухна в огъня. Гледайки тази ужасна гледка, Кил’Джаро изрева команда за отстъпление. Нямаше смисъл да се бият, враговете бяха с огромно числено превъзходсто. – Предателство! Отстъпление!
Воините му забягаха в мрака яздейки вълците си. Той видя как Гримрок сечеше просека във вражеската стена от орки и как една стрела се заби в гърба точно в сърцето. Сиво – червеният му вълк нададе тъжен вой и замря когато няколко стрели пронизаха и него. Шаманът мяташе огнени топки наоколо и орки гинеха. Пробиваики път с късата си брадва Кил’Джаро настигна другарите си. Много малко беше останало от първоначалната му група. Шепнейки тихи молитви за Гримрок и останлите загинали той се забърза в ноща, говорейки тихо на Леон да тича по-бързо. Имаше вече нова задача – да предаде на вожда си за измяната на клановете.

[SoulRipper]

Искате ли да продължа?

[Kamen_G]

давай, не е никак зле!

[SoulRipper]

Ок, мерси за подкрепата :

Глава 1




Вятърът задуха през тучни поляни, премина през великата гора Ашенвил, където дърветата нашепваха за опасност, премина през езерото Дерсен, което разделяше земите на орките и хората, като една огромна синя граница и достигна до Лордерон, столицата на хората, обсаждана само два пъти през историята си – и двата неуспешно. Донесе вятърът тъжни слова и лека прохлада. Беше края на лятото и скоро щеше да настъпи есента. Прошумоляха короните на дърветата в кралската градина от леката му милувка и няколко листа полетяха плавно към земята. Едно тaкова листо се завъртя на капризен порив на течението и след това падна на земята. През него пристъпи висок младеж и продължи забързано напред. Беше облечен в кафяво палто и панталони и зад него се развяваше къс сив плащ. Имаше дълга до раменете му, светлоруса, почти бяла коса и яркосини очи. Той прекара ръка през косата си, погледна към слънцето, което вече беше на половината си път до връхната си точка и се забърза още повече. ”Не трябва да закъсняваш, Кaел! Учителя ти го каза съвсем точно!” – каза си той ядосано и навлезе в кралския парк. – ”Ако не беше добрия господин Карлен сега нямаше да си доникаде! Сега поне имаш някаква работа. И то не каква да е работа, ми чирак на магьосник.” – при тази мисъл Каел се изчерви. Той изобщо не беше негов чирак, а момче за всичко – да му донася нужните съставки и да чисти кабинета му. А Карлен дори не беше магьосник, а просто жрец. Птичките пееха весело и денят изглежда щеше да бъде хубав. Ден точно за разходки, а не за работа из тъмните подземия на двореца и мрачните му кули. Минавайки по една от алеите, той се огледа примирено. Докато свършеше работата си за днес, щеше да е вече пладне. Изведнъж му се стори, че видя една позната червена коса измежду храстите. Той бързо се присви и затича към най-близкото дърво, напълно забравил за всякакви видове жреци и тем подобни. Каел се качи, колкото се може по-тихо на дървото и зачака. След няколко мига се чуха тихи гласове и точно под дървото, използвано от него за укритие, пристъпиха три млади жени. И трите бяха облечени в коприна, но това беше единствената прилика между тях. Каел познаваше само едната – тази с червената коса, между другите две. Казваше се Анн. Още отдавна беше бленувал по нея, но никога не я беше заговарял. Все пак тя беше от знатно съсловие, а той беше никой. Тази мисъл го ядоса. Някой ден щеше да стане някой.
- Как ви се струва тази пейка, милейди? – попита я русокосата жена от лявата и страна.
- На мене ми се струва, че е като всяка друга. Няма никаква разлика. – бързо каза тази от другата и страна. Тя пък беше с гарвановочерна коса.
- О, я стига сте спорили! Тази ми изглежда подходяща. – каза Анн и седна на пейката точно под Каел. От тази гледна точка му оставаше да се наведе само още малко напред и щеше да може да погледне в деколтето и. Тази мисъл го поблазни, но той се отказа от нея. Клонът на който висеше беше прекалено тънък за тази цел. Другите две седнаха от двете и страни.
- А сега нека продължим по въпроса... – започна русокосата. – принцът ми каза да ви предам, че много държи на вас, милейди. – Каел престана да слуша приказките им. Обикновенно обичаше да подслушва, но сега беше твърдо решен да се премести само още малко напред по клона. Устремен, той направи още една крачка напред и клона изпращя. Разговорът им изведнъж секна и трите погледнаха нагоре едновременно....

Хехе...Какво ли ще стане?

[SoulRipper]

...Клонът се прекърши, Каел загуби равновесие и се сгромоляса на тревата точно до пейката. Чу някакъв тих разговор и като отвори очи първото нещо, което видя беше лицето на Анн. Изглеждаше някак загрижена и беше нацупила леко устните си.
- Милейди, не мисля, че е добре да докосвате този...човек. Може да не е безопасен. – каза една от двете и прислужнички.
- Стига си плямпала, Милиан. Не виждаш ли, че има нужда от помощ. – Това беше чернокосата. – И изобщо не изглежда опасен.
-Хм...А какво правеше на дървото над нас? Сигурно е берял ябълки, нали? Според мен си е чист шпионин! – каза Милиан разгорещено.
- Май се събуди. – каза Анн и му се усмихна мило. – Как се казваш? – Каел, чак сега забеляза, че тя попива кръвта от челото му с кърпичката си. Той набързо се изправи и Милиан го изгледа стреснато.
- Аз...май закъснявам... и трябва да тръгвам...благодаря...аз... – той се опита да се отдръпне от нея, но тя само го стисна по-здраво.
- Стой мирно и не се прави на малък! – май му се присмиваше.
- Не, аз...наистина ми се налага да тръгвам...имам работа... – той се одръпна най-сетне и забеляза, че вече имаше превръзка на челото. Как беше успяла толкова бързо да почисти и превърже раната? Тя го огледа доволно и му се усмихна.
- Е...Чао! – каза Каел, обърна се и почти побягна.
- Чакай! Така и не каза как се казваш? – викна Анн след него.
- Аа...Каел... – подвикна той и допълни набързо – Приятно ми е!
- И на мене, Каел. Аз съм Анн. – Милиан я потъпа по рамото и и прошепна нещо. – Е, май ще трябва да тръгвам, Каел. Доскоро виждане. – обърна се и тръгна по алеята към градските порти.
Каел се огледа, опипа превръзката си и въздъха.”Мисля да не махам тази превръзка никога.” Огледа се отново и видя слънцето. ”О, не!” Сега наистина се затича към Зелената кула. ”Какъв ден!” Притича последните няколко метра до вратата на кулата и влезе. Пое по витите стъпала нагоре. Докато стигна до вратата на кабинета на Карлен вече се беше задъхал и изпотил. Спря пред вратата, опипа пак челото си и почука. След като никой не отговори, почука пак – Карлен си беше разсеян човек – този път по-силно.
- Да, да! Влизай! – чу се отговор. Каел пристъпи предпазливо вътре и затвори вратата зад себе си. – О! Виж кой зел, че дошъл! Хайде, момче пак закъсняваш. Сядай тук и ми помогни със съставките! – Тази част Каел обичаше най-много. Той седна послушно до стария жрец и зачака. – А междудругото, какво те забави този път? Да не си се сбил пак? Пакостливо момче си ти, ей! – Като общо Каел харесваше Карлен, въпреки че понякой път го наказваше...когато си е заслужил.
- Ами не...този път се успах! – излъга най-безочливо той.
-Хм...така ли? – каза с неверие жреца и се намръщи. – Я ми подай серума на истината! – Каел се сепна и Карлен се разсмя тихо. – Майтапя се, момче. Исках да видя само как ще реагираш. Това някой път дори е по-добро от серума. – Каел се изчерви и жреца го потупа по рамото утешително. – Няма нужда да ми казваш, гледай просто да не е някоя глупост, че ако разбера тогава чак... – и размаха пръст пред носа на му. Е сега наистина си промени мнението за стария Карлен. Наистина му допадаше дядката. – А сега направо към работата. Подай ми приспивната отвара и гледай да не разсипеш...
”Защо ли пък си помисли, че съм се бил?” Изведнъж се сети за превръзката си и се ухили. Подаде на жреца до себе си отварата и пак се зарея из мислите си.....

Хех, къв е нещастник горкия...